Яна Добрева Казват, че по времето около Великден и Коледа злите сили се развихрят по-яростно от обикновено. Като гледаме какво става в момента в държавата, може и да е вярно. Като се замислим какво се случва в същата тая държава вече години наред, то като че ли все е около Великден и около Коледа. Напоследък дори се чува, че няма държава. Което не е никаква новина, тъй като отдавна се знае. Макар и неофициално признат факт, българите, които се опитват да живеят, без да лъжат, крадат и убиват, нямат нужда от указ за закриване на държавата. Ежедневният им живот е изпълнен с неоспорими доказателства, че тя не функционира. Скоро на второ четене може да няма и български език. Което е съвсем закономерно, нали? За какво й е език на държава, която не съществува. Как ли ще заговорим после? Без държава и без закон за българския език?! С много закони на хартия и с нито един на практика. С много престъпници и с нито един осъден. С много убити и с още повече неразкрити убийци. С толкова много лъжи, че ако случайно се появи една истина, веднага ще я разпънем на кръст. И съвсем актуално ще потвърдим, че тука Великден и Коледа не свършват. Поне не за злите сили. Живеем в такъв хаос, че е чудо, че още сме живи. Може би човекът е устроен да издържа повече, отколкото самият той предполага, че е възможно да понесе. Инфлацията, беззаконието, страхът из телата и клетките ни, риалити шоутата на психически нестабилни субекти, неврозите от „хубав” живот, логореята на политиците, обещанията за чудеса, сриването на световните пазари, очакването на разнообразни природни катаклизми, настоящият катаклизъм на повсеместното опростачване, несигурността, неискреността, изобщо краят на света. Каквото и да кажеш, каквото и да напишеш – керванът си върви. Току гръмват убийства и скандали, обаче механизъм да се тушират истините отдавна е съчинен. Предизвикваш други убийства и други скандали и набързо предишните са забравени. Накрая омотаваш всичко в такава плетеница от неясноти, че хората каталясват от умора и се отказват да ти търсят сметка. И керванът си върви. Още по-натоварен с кражби и измами. Ако не беше трагично, щеше да е фарсово. Дори кичозно. Време е в Народното събрание да се внесе законопроект, който официално да удостоверява, че живеем в тотална чалга. Чалгата – най-омайният начин за унищожение. Свеждаш мисловния капацитет на населението до нула, като му пееш безсмислици и му показваш силиконови бюстове. Като че ли с нас се извършва психологически експеримент – я да видим докъде е пределът на поносимостта. Ясно е, че се опитват да ни унищожат. В световен мащаб сме излишни. Ясно е, че сме земя за продан. Ясно е, че сме затрити, съвсем ясно е и кой ще остане по нашите географски ширини след около 50-60 години. Всичко е ясно. Освен едно: Все още сме живи. Все още сме тук. И отнякъде трябва да вземем сили. Няма да е от държавата, то се е видяло. Няма да е от чувството за минало и история. Нито от азбуката на братята Кирил и Методий. Не ще да е и от някакво радостно предчувствие за бъдещето. Дали пък дружно да не се вкопчим в идеята за отвъдното и надеждата да дочакаме космическата справедливост. Тъй като земна не виждаме. Както и да го мислим, силите дремят единствено вътре в нас. Оставени сме сами на себе си, затова можем да се опрем само на себе си. И ако в дните около Великден и Коледа злите сили се развихрят по-яростно от обикновено, какво им пречи на добрите сили да се засилят и да се обединят? Изходът е в доброто във всеки човек. В тази неугасваща светлина, която блещука и в най-изгубената душа. Тя блести дори по време на най-голямата тъмница. Светлината на човечността. Светлинката знак, че сме хора, а не само хищници. Има една легедна за човек, който умрял и поискал да отиде в рая. А Бог му казал да прехвърли мост от доброто, което е извършил през живота си над Геената адова и ако мостът му е здрав и стигне до другия бряг, вратата за рая му е отворена. Колко добро правим през живота си? Колко добро правим всеки ден. Колко е дълъг и здрав собственият ни мост над бездната?