Андрей Райчев Уди Алън казва, че слушал Вагнер и изпитал неудържимо желание да нахлуе в Полша. Чудя се какъв концерт са посетили масово наши колеги от Западна Европа (явно не Одата на радостта), та изпитват неудържимото желание да се скарат на някоя малка и бедна европейска страна. За съжаление в момента най-сериозният кандидат за тази неприятна роля е България. Чуват се все повече европейски гласове, които не чак сатанизират, но сериозно описват в строго черни краски България. И престъпността ни е огромна. И корупцията непомерна, и децата в сиропиталищата държим в нечовешки условия. И политиците ни са в контакт с криминалния свят. Изобщо, отвсякъде ставаме за бой. Този мит припламна в месеците, преди да ни приемат в ЕС. После сякаш утихна. Сега се разгаря отново. Преди всичко да го кажем твърдо: фактическа база за обвинение всичко това няма. По основни показатели българската престъпност е под средноевропейската и със сигурност значително по-ниска, ако се сравняваме примерно с Великобритания. Корупцията (нетърпимо голяма за самите нас) е типовата за Южна Европа и със сигурност по-ниска от тази в Гърция, примерно. Не защото сме по-честни хора от гърците, а защото в България няма олигархия (т.е. няма такива големи пари, които да се стремят да се превръщат във власт). Децата в сиропиталищата са ужасен и засега нерешим проблем на човечеството изобщо, а нашите са в ситуация, обусловена от богатството (липсата му по-точно) на обществото. Министър Румен Петков може и да се е срещал с „братя“ Галеви, но не е заловен (като канцлера Хелмут Кол) с 16 милиона германски марки „черно” партийно финансиране, нито пък (подобно на президента Жак Ширак) е обвинен в мошеническо раздаване на пари на партийни фирми и фигури. Изобщо, когато италианци ни упрекват, че у нас има мафия, англичани ни мъмрят за хулиганство, а от Брюксел се въсят на тромавата ни бюрокрация, ние би трябвало не да понижаваме самочувствието си, а да се смеем с глас! Проблемът обаче не е да се обиждаме или да ни обиждат. А че от България се опитват да направят „специален случай”. Нищо специално обаче няма – ние живеем с типовите проблеми на една по-бедничка източноевропейска страна. А че в Източна Европа има проблем – това е друг въпрос. Но ние (говоря всички мислещи европейци) сме далеч от разбирането (какво ти разбирането – от обсъждането!) на този проблем. И появата на близнаците на власт в Полша, и вълненията, и фашизоидните надигания в Унгария, и нашите и на Румъния болежки, и масовите настроения в Източна Германия са ясни симптоми, че след прехода има специален, особен период. Че не може просто да забравим за Източна Европа, не можем да си кажем – вече всичко е наред. Но не. Чуваме (макар и намек само): нали ви дадохме пари и подписахте нашите правила! Какво още искате? Да, ама сто милиона души излъчват странно, парадоксално послание: тези сто милиона никога в историята си не са били по-добре като икономика и стандарт. И никога не са се чувствали по-зле – като самооценка, като самоуважение, като национално самочувствие... Можем, разбира се, и да не забележим това. И тогава: дайте да набием една малка страна, белки на всички олекне... Тази публикация на вестник „Класа” е съвместна с радио „Дойче Веле” Други текстове от същия автор: www.raichev.org За отзиви и коментари: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.