Жената пред мен плаче ли плаче... Ще й стане лошо! Хората излизат от салона – усмихват се, палят цигари... Тя не мърда от стола си. Захлупила се е в разни шалове и носни кърпи... Какво толкова има за реване! Филм като филм. Десетина души в салона. Така е от години. Кой да ти ходи вече на кино. Няма време за такива работи. Светът стана прозаичен и труден, цените галопират, икономиките се сриват, нали така... Проблеми. Съществени. Трябва да се решават. Още повече филм без кръв и трупове, просто някаква романтична история, никой не гледа такива глупости. Защо ще се разсейваме с невъзможни истории! Защо да предизвикваме мисли, мечти и илюзии! И мене да ме питаш как така реших да вляза да го гледам този филм! Госпожо, престанете да плачете!... Раменете й се тресат... Божичко. Вярно, че се обичаха... Дори се ожениха. Нито печка имаха, нито пералня, но беше любов! Не само че не се разведоха, ами и бебе им се роди. Сами си го гледаха, въобще не се скараха. Нямаше къде да живеят, но не престанаха да се обичат. Като на кино. Бутам жената по гърба, ще вземе да припадне, а тя само потръпва и още по-силно започва да плаче... Опитвам се да й обясня, че в живота отдавна не се случват подобни работи. Не ме чува. А, по едно време на него му предложиха някакъв мръсен бизнес. С много пари естествено. Той взе, че отказа. И други жени го ухажваха, но той се беше вторачил в жена си и в бебето. Дори катастрофира, а жена му не го напусна. Гледаше го, не се отделяше от леглото му. Точно тогава в нея се влюби един такъв мъж.... от тези, които се появяват само по филмите. А тя му каза: „Обичам мъжа си!”. И край. Чак пък толкова. Хайде, измислици! Госпожо, по-добре ли сте?... Не е по-добре. Така плаче, че дори не ме чува. Ей така прекараха живота си. Не лъгаха, не крадоха, не си изневеряваха, сега като се замисля, направо десетте божи заповеди спазиха. Някой луд я е снимал тази история! Направо е похабил лентата! Някой извън реалността. Моля ви се, да се огледаме наоколо! И да сме справедливи. С ръка на сърцето да си признаем – колко от нас години ще перат на ръка заради любовта! Невъзможно е. Колко от нас ще се откажат от властта заради честността. Колко от нас ще се смирят и ще приемат обикновен живот, такъв, като този от филма - с хляб и сирене, с вода и планина в прозореца. С разходките в парка. С тишината. С кроткото мъркане на котето в стаята. С изгрева. Със залеза. И понякога с дъгата в небето. Колко от нас няма да влязат в политиката. Колко от нас няма да освирепеят от алчност. Колко от нас няма да се разочароват. Ще продължат да вярват. Няма да пропаднат в депресии. Няма да се озлобят. Няма да твърдят, че животът им е всичко друго, но не и това, което са очаквали. Да, детето им порасна, а те не забогатяха, въпреки че вече имаха телевизор. Печка. Пералня. Покрив над главата си... И още две деца. Ама какво толкова! „Госпожо – казвам на жената, - такива работи няма в живота.” Тя... като примряла. Навеждам се, помирисвам я – не е пияна. Финалът беше особено интересен. Те двамата остаряха. Децата им станаха големи и хубави момичета и момчета. И те се ожениха. И на тях им се народиха деца. Някак всичките бяха светли и радостни. Как пък никой никого не намрази!... Събраха се всички – те, децата и внуците... Ей така си седяха около масата, без да се ненавиждат, спокойно и кротко... Нещо си разказваха. На нещо се смееха. Някак бяха истински. Цялостни. Хармонични. И ако може дори за миг да се повярва на щуротиите от киното, то аха да си помислиш, че това е животът. Че той е там някъде – в най-простите неща. В човешката близост. В срещата с близките. В разговорите. В шепота и смеха. Съвсем накрая те се погледнаха.... И се разбра, че още се обичат. Наистина се обичат. Толкова дълъг живот преживяха заедно, а не си омръзнаха. Още се обичаха... От всичко се отказаха, освен от любовта. Продължаваха да се обичат. Създадоха любовта. Изградиха я. И я запазиха. И не се разколебаха. И какво значение имат икономиките, и социалните системи, и изобщо всичките ни катаклизми, ако любовта е вътре в тебе и около тебе... О, Боже! Може дори да ти хрумне, че точно в това е смисълът... Ама и филм! Още реве тази жена... И мене взе да ме стяга гърлото... Салонът е съвсем пуст. Само двете тука... сега... Киното си е кино и всичко в него е измислица, това и хлапетата го знаят. Въобще кой вярва в такива работи! Защо ми парят очите тогава! И защо плача сега!