Чавдар Найденов Трудното на местните избори в София е не да намериш начина да ги спечелиш, а да ги загубиш по най-изгодния начин. Партиите преодоляват тази трудност със завидна лекота. Вместо да се замислят какво да кажат на гражданина на София, та изобщо да ги забележи, те за пореден път устройват комични кастинги за възможно най-красивите лица и прически. Отделна, болезнена тема е какво разбират под красиви. Тъй или иначе, вярно е, че по света и у нас играта на имиджи и визии все повече измества платформите и проблемите, но това в несравнимо по-слаба степен важи за местната власт, защото там много бързо се вижда кой кмет на кого служи. Най-остро тази аномалия протича в БСП. Както е известно, нейният проблем е, че София е синя. Как би следвало да се постъпи при такава ситуация? Да видим поне няколко от гореупоменатите лесни хватки. Възможните варианти Към днешна дата от Източна до Западна София вече се достига за час и половина, стотици хиляди хора се потят и псуват часове наред в задръствания; отдавна трябваше да има околовръстен път, който да поеме транзитния трафик, а няма. Причината, както многократно е изнасяно на сесии на общинския съвет, е, че върху трасето на планираното разширение са построени сгради и собствениците им искат от общината компенсации, надхвърлящи стойността на самата магистрала; а това е защото главният архитект и районните архитекти даваха разрешителни за строеж и после узаконяваха тези сгради. Т.е. шепа граждани искат да направят спекула с имоти, като изнудват цяла София. Предложете да вкарате в затвора спомогналите за това районни и главен архитект и София е ваша. Друг пример: над половината софиянци живеят в „Младост“ и „Люлин“. Можем да ругаем панелките, но микрорайоните осигуряват на максимален брой хора солидно жилище, слънце и зеленина на поносима цена. Добре, обърнете се към движенията за защита на междублоковите пространства, обещайте наказание за назидание на онези общински служители, които позволиха да се строят блокчета и бингозали върху детските площадки в нарушение на действащия генерален план и нормативи за плътност на застрояване и заселване. Приложете писания закон - нищо повече - и половината избиратели са ви в джоба. Или подайте ръка на спонтанно възникналите в София екологични движения – тогава най-младите, влиятелни и образовани хора ще работят за вас. Те искат да защитят Иракли, но запитайте се – всъщност от какво бягат там? Това е движение преди всичко срещу безобразната урбанизация и срещу автомобилите, а в София дори няма ограничения за дизеловите двигатели и изхвърляните от тях убийствени вредни микрочастици. Или просто прилагайте писаните норми за паркиране и махнете колите, които собствениците им стоварват върху разточително скъпи градски артерии сякаш са им заден двор. Или глобявайте колите, които брутално окупират тротоарите. Разкарайте масичките, будките, сергиите и саксиите, верижките, заменете стълбовете срещу коли с тежки глоби, направете така, че човек да може да мине 10 метра по софийска улица, гледайки напред, а не надолу, сякаш стъпва в минно поле. Просто си свършете работата. Даже само обещайте да го направите! Това стига. А стига, защото, при положение че в изборите надали ще участват и половината столичани, а група от 7-8% от електората е достатъчна, за да бъдете първа партия в ОС, всяка една от тези стъпки ви гарантира триумфално превземане на кметския стол и мнозинство в съвета. Имитациите на БСП За БСП обаче такъв род варианти не съществуват. По всякаква политическа логика тя трябваше да спечели в София най-късно през 2003 г. - след четири десни мандата, една водна криза, откровена реабилитация на клиентелизма и забатачване на възможно повече градоустройствени задачи. Вместо това я прередиха наскоро появили се популисти като „Гергьовден“ (чиито предизборни клипове още се помнят с люти закани да мъстят на корупционерите на фона на хайдушки песни), НДСВ, че даже и Свободните демократи, отпъпкували се от СДС. И в национален мащаб наблюдаваме нещо подобно – вместо махалото да се люлее между десни и леви, поне от 2000 г. насам сензациите се правят от популистки движения, които грабват солидно парче власт на фона на всеобщата резигнация. На парламентарните избори през 2005 г. социалистите поне имаха късмета, че „Атака” не се появи 2 месеца по-рано. Но в столицата времето сякаш е застинало на м. септември 1995 г. и столетницата за кой ли път търси да я представи банкер или друга подобна атрактивна фигура. Защо става така? Защото – очевидно бидейки силно привързана към олимпийския принцип на участие заради самото участие, БСП май е загрижeна главно да показва на членовете си, че и тя е в играта. Съответно залага на червено-синьото противопоставяне, което отдавна вече не е актуално. Но тъй като мнозинството избиратели в столицата имат десен политически рефлекс, а победата трябва да бъде отвоювана без пушка в ръка, кандидатът й хем трябва да бъде неин, хем като минимум нежно син. Но защо един десен избирател ще гласува за десен кандидат, издигнат от лява партия, при сегашния пищен букет от налични десни партии? Много просто, няма да гласува за него. Новото при тазгодишните избори е, че в БСП явно най-сетне забелязаха, че се е появил нов печеливш – Бойко Борисов. Привичният имитативен механизъм, естествено, заработи, съответно отговорните БСП-фактори се оказаха изправени пред дилемата дали кандидатът им да отговаря на старата изпитана рецепта (синеещ-банкер-преуспял), или на новите предпочитания на публиката (генерал-силовак-мачо). Изборът им е стохастично генериран продукт на вътрешнопартийната демокрация. Но резултатът ще е същият: кой симпатизант на Б.Б. ще седне да гласува за негово бледо подобие, след като самият Б.Б. е налице? Никой или почти никой. Така, за кой ли път задача, която има много ,и то елегантни решения, се превръща в нерешима. Което – не може да се отрече – си е постижение.