Яна Добрева Пили, сбили се, пуснали кучето. Питбулът разкъсал човека. Човекът умрял. Не е за вярване, но се е случило. Тези дни. В квартал на София. Седиш и се чудиш - защо изобщо са ни питбулите? Или докато сме заети да се хапем и мразим, нямаме време да се замисляме за животинските видове. На които все повече заприличваме. Животът бил труден, затова с лакти, зъби и нокти и с каквото още си имаме трябва да го преборим. На всяка цена. С всички средства. И с питбули. Трябва да го излапаме този живот. До последната частица. Има ли вероятност накрая да се превърнем в истински канибали? Засега се ядем само в преносен смисъл. И така все повече изоставаме от човешката еволюция. Нямаме време да мислим, трябва да действаме. Къде ти време за четене и изслушване – трябва да си изкарваме хляба. Вече дори не усещаме – твърде преуморени сме. Обаче още имаме неизчерпаеми сили за мразене! Изобщо тежките условия, в които сме поставени, са страхотно оправдание да не растем нагоре и да не се одухотворяваме. Защо скоро да не станат и оправдание за трапеза, на която се похапваме един друг съвсем буквално. Наръфай го! Глозгай го! Защото ми пречи! И защото му завиждам! Хапни го, той не заслужава късмета, заслужавам го аз! Хапи го до смърт, защото е талантлив! Ръфай го, защото просперира! Изяж го, изяж го, защото е щастлив! Убий го, убий го, убий го! Вземи му заплатата, къщата, поста, усмивката, всичко! Заслужавам ги аз! Потискаща история... Мисли - питбули. Чувства – питбули. Действия – питбули. Омразата, която излъчваме един към друг, е просто смазваща. Светът се затъмни от омраза. Направо почерня. От питбули. Земята се разрани от лоши мисли и вече хвана черна кора. А работата не е непоправима. Просто всеки човек под слънцето има точно толкова право на съществуване, колкото и самите ние. Всеки човек – от милиардера, през клошаря, до престъпника. Сложно е за проумяване. Но е така. С какво сме повече от другите?! И откъде накъде? Ако тази истина успее да ни влезе в главите, светът изведнъж ще просветлее. И все пак защо ни е по-лесно да мразим, отколкото да обичаме? Защо мислим за страшното, а не за радостта? Защо ни е по-удобно лошото, вместо да вярваме в доброто? Защо вървим по заледено и треперим, че ще паднем и ще си счупим краката, а не ни хрумва, че можем да полетим и да кацнем някъде по-нагоре, на чист въздух, на светло... И да погледнем оттам как пъплят долу хората и как се блъскат, и как се бият, и как се убиват. И за какво? Все за неща, които един ден ще си останат тук, на земята. Все за неща, които един ден няма да имат никакво значение. Все за неща, които дори и сега не са важни... Тъмното и светлото са величини, които са в нашите ръце. Само в нашите. Светът е място, което зависи от всеки един от нас. Животът е съдба, която, ако е дадена от Бога с всичките й трудности, може да стане по-поносима само чрез грижата, състраданието, милостта ни. Грижа... състрадание... милост... как така ги забравихме... Кога решихме, че не са съществени... Защо се случи? Та това е истинска катастрофа. „Ако ме поканите да дойда на демонстрация срещу войната, няма да дойда, но ще съм с вас, ако ме поканите на митинг за мир” – казва майка Тереза. Толкова ли ни е непосилно да сме „за” добротата. За обичта. За красотата. За всичко, което е обратното на изяждането и мрака. Омразата била седем пъти по силна от добротата. Някъде го пишеше. Но не му повярвах. Омразата просто разтърсва седем пъти по силно отсрещния. И още повече този, който мрази. Омразата убива другия. Но рано или късно се връща върху мразещия. Омразата е питбул, който в крайна сметка изяжда собственика си. Това е положението. Това е болестта на съвремието. А рецептата е една - да вземем да вържем питбулите вътре в нас, да вземем да ги озаптим! И да трансформираме злото в добро. Да го вдишаме с пълни гърди. Да го „рециклираме” вътре в себе си. И да го издишаме във вид на любов. Всеки от нас. Всеки от нас. Всеки от нас. Докато не остане двор с питбул. Докато не остане черна мисъл – зла магия. Докато превържем раните на земята. Докато съвсем заздравеят. Докато олющим кората. Докато се превърнем в човеци. Реалността, която виждаме, я правим ние. Тя е следствие на всичко, което първо става вътре в нас. Ние вдишваме и издишваме действителност и вселената отдавна чака да се заобичаме. Каквото и да говорят, излъчването на любовта и добротата е билиони пъти по силно от всичко останало. По детски е ясно и лесно. Но е въпрос на решение.