Ваня Манолова, ББТ, специално за в. „Класа“ Осем години по-късно. Тогава нарекохме филма за Косово ”Минирано спокойствие”. Как ли ще се казва новият? Може би “Минирана свобода” . Или “Затихнала омраза”. Докога? Много от знаците и предупрежденията, които видяхме тогава, са същите. Има и нови. Като Статуята на Свободата в умален вариант, която ни посреща на входа на Прищина. Или странният светофар, който стърчи точно на разделителното кръстовище на р. Ибър в Косовска Митровица, откъм сръбската част. С прикачен православен кръст-епитафия на Буш. Начинът, по който сърбите погребват обречената американска политика на Балканите. Три седмици след независимостта Косово пак е осеяно със знамена с двуглавия орел (националното знаме на Албания – бел. ред.). Преди осем години те току-що бяха сменили сръбските. Стърчаха зловещо върху изгорените къщи. Първо бяха палили сърбите, после - албанците. И всеки бе измервал победата със знаме. И... гробище. Винаги съм си мислила - няма друга земя с толкова много гробове, мемориали и все нови и нови герои. И толкова много убийци и убити - комшии. Днес знамената са още повече. Новото - с европейския флаг и шестте звездички - шест етноса, които Хашим Тачи обеща да пази и зачита, не измества двуглавия орел. Само кротко присяда до него. Омразата като че е притихнала. Не си е отишла Почива си, при определени условия. И къщите вече не са черни и овъглени. Бели са или тухлени. Има и бонбонени. Символи на замогналите се албански кланове и свободата. В албанската част на Косовска Митровица и почти навсякъде по пътя от Прищина до Призрен откриваме и още един начин, по който албанците мерят свободата - с генератори. Ще ги видите почти пред всеки магазин и бръснарница. След като Сърбия спря тока, в Косовска Митровица в нито една къща не свети след седем вечерта. Обвиненията на сърбите, че България нелегално внася ток за Косово, увисват. Ток просто няма. Но пък има премерени и доволни албански усмивки - на победителите. Оказват се пресилени дори предупрежденията да не говорим на български, защото приличал много на сръбския. Нека си прилича. Говорим си спокойно и на сръбски, и на български. Не ни бият, но не ни и отговарят. Старите - защото не искат, младите - защото не ни разбират. Лошото е, че повечето не знаят и английски. Но се държат сякаш не им и трябва. Имат си независимостта. И бъдещето. И твърдата убеденост, че скоро ще забогатеят. “Това е абсолютно сигурно”, усмихват се собствениците на албанско кафене в Призрен, разположено точно под православната църква ”Свети Архангел Михаил”, в чийто двор вместо енориаши има танк на КФОР. “Над 1300 са културните и православни светини за сърбите в Косово. На вълни, от 1999 година до сега, много бяха осквернени - манастири, църкви, гробища. Грабеха ги и пожаряха, нищо че КФОР беше отпред или в двора. Как ли ще е сега?” Въпросът тежи. Задават ни го сърбите от другия голям сръбски анклав - Грачаница, на 5 километра от Прищина. Мястото на разговора ни е стратегическо - кафенето срещу най-голямата светиня на Рашко Призренската епархия, манастира в Грачаница, където току-що владика Артемие се е срещнал с новоназначения координатор на новата Европейска мисия ЕУЛЕКС. И е получил уверения за етническа толерантност по плана „Марти Ахтисаари“ в духа на резолюция 1244 на ООН. През прозореца на кафенето бодливата тел е като срасната с оградата на храма. Леко се е поизкривила. Като въпрос - кога ли абсурдното става нормално, кошмарът – всекидневие? И кога една умиротворителна мисия е успешна? Иначе промяната в отношението на сърбите към нас, българите, е видимо променено към враждебно. Отбелязват го и момчетата от полицейския ни контингент. В местното кафене в Грачаница почти в хор ни питат кога Сърбия е нарушила резолюция 1244, че сега незаконната мисия на ЕС да я пази. И все пак ни дават шанс - да се разграничим от политиците. В душите си да не признаем Косово. “Няма такава държава. Няма и такава мисия - ЕУЛЕКС. Те са извън международното право. Ето какво бих написал на двуметровия постер за пожелания “Ню борн”, ново раждане - пред грандхотела в Прищина” - леко раздразнен посреща претенциозния ми въпрос Славиша Петкович, председател на Демократическата партия на сърбите в Косово, която наскоро напусна Косовския парламент. Ще стане. Ще го има новото раждане. Ако се наложи, цената ще е “мека болка”- собствена централизация на сръбските общини, отговаря на същия въпрос проф. Наджедин Спахиу, директор на Албанската телевизия и радио в Косовска Митровица. Интервюто вземам ден преди САЩ и новоназначеният координатор на ЕС Питър Фейт категорично да се обявят против твърдата подялба на Косово и размяната на територии. Имахме шанса г-н Фейт да потвърди тази позиция и пред камерата ни. Срещнахме го съвсем случайно в гр. Призрен. В двора на католическата църква, където той даваше импровизирана пресконференция пред журналисти от целия свят. Какво ли не може да се види в този град. В центъра му на неколкостотин квадратни метра една до друга са две джамии, две католически и една православна църква. Мултиетническото тук се е случило навсякъде - в историята, в архитектурата, в търговията. Но не и в етносите. Последните сърби са напуснали след пожарите и нападенията през 2004-та. “Ако признаят Косово – нека се върнат”, уверявят ни младите албанци. Старите засега предпочитат да мълчат. В Призрен срещнахме и горани, от отсрещната област Гора, в драматичната Шар планина. Засега те не бързат да се определят. Особено след нарасналите претенции да ги пишат свои - и македонци, и сърби, а и ние. Някои ни казваха: “Сега е време опасно, пусто. Да изчакаме.” Питаха за български паспорти. А лидерът на партията им, представена в Косовския парламент, Мурсел Халили заяви, че не е упълномощен нито да говори пред камера, нито да подпише Декларацията за независимостта на Косово. Деликатно и ветровито е да се живее в Шар планина. А и в цяло Косово Тук, в Призрен, на метри под крепостта Драгаш, си спомням за Константин Драгаш, местен велможа, болярин от български произход. В края на XIV в. той идва от планината Гора, където са българите в Косово, и завзема Призрен. Крепостта над града е превърната в център на феодалните му владения и православието. Осем години по-късно пред паметника на Майка Тереза на разделителния мост на р. Ибър в Косовска Митровица е почерняло от полицаи. Мобилизирани са всичките 50 нации, представени в ЮНМИК. От символа на милосърдието да сградата на Международната полиция се проточва дълга редица от снайперисти. Дошли са сигнали, че митингът, който започва в 12,44 ч, по номера на резолюцията на ООН, ще продължи с взривове и палежи в Бошняшкия квартал,точно преди моста в северната му част. Само извънредната мобилизация осуетява плановете за метеж. Утре всичко продължава. И позиционната, и информационната война. Сърбите на разделителната линия пък ще декларират готовността си да останат в Косово, та нали не си тръгнаха в най-трудното, през 1999-а и 2004-та. Албанците - да устояват независимостта. Православните монаси в Печ, Датчани, Грачаница са решени - ако трябва, ще оставят и костите си. До крайната победа. Както княз Лазар, на когото преди битката на Косово поле му се присънва сън и трябва да избира - да спечели боя или Небесното царство. И той избира Небето. Този епизод от историята ни припомня послушник Славко. Срещнахме го на моста в Косовска Митровица минути след митинга.