Валери ТОДОРОВ Специално за „Класа” Възпроизводството на лидери на руската политическа сцена през последните две десетилетия прилича на отварянето на политически матрьошки. Ако сте отваряли руските матрьошки, знаете как от по-голямата дървена кукла излиза следващата, същата, но още по-малка. Така се получаваше в края на съветската епоха. Всеки следващ лидер се оказваше с все по-малък мащаб от предишния, като външната опаковка оставаше същата. Съветските лидери се пораждаха един друг. Първоначално те бяха вътрешнопартийни съперници, а после – политически и идеологически антиподи. Крахът на социализма изкара на сцената перестройката и разрушителя на съветската система – Михаил Горбачов. Крахът на Съветския съюз пък изкара на сцената набедения за първи демократ Борис Елцин. Той беше принуден да играе по сценарий, който се пишеше основно отвън. Но актьорите и декорите бяха руски. Затова и пиесата се получи с холивудски сценарий, но спектакълът бе изигран по метода на Станиславски. А пушката на стената, както е по Станиславски, наистина гръмна – в Чечения. При такива къси съединения гърмят първо бушоните. Какъвто и да си представяме Елцин, той все пак беше първият кремълски лидер, който сам се отказа от властта. Защото Елцин трябваше да избира между властта и живота. Той не беше убеден, а по-скоро убедителен демократ в рамките на руските разбирания за степента и мярката. Когато обаче през 1996 г. Комунистическата партия на Генадий Зюганов след олигарсите също поиска властта, Борис Елцин вместо на танка както през 1991 г. бе изкаран от американските имиджмейкъри да танцува на сцената по време на президентските избори. Това се оказа скъп танц за Русия, защото следващите си години избраният за втори път руски президент изкара управлението си в тежка физическа немощ. От негово име управляваше Семейството – кланът от най-приближени, сред които бе и дъщеря му Татяна. Това бяха звездни времена за олигарсите, които безнаказано получиха златни дялове от руските природни богатства и държавни имоти. Ваучърната приватизация се оказа поредната финансова пирамида, която направи бедните по-бедни, а богатите – по-богати. Социализмът повече не можеше да се върне, защото нямаше кой до му позволи. Така промените в Русия станаха необратими, а частната собственост – неприкосновена. Държавата и армията се разпадаха, олигархията настъпваше. Удобно или не, но в лицето на непознатия и почти невзрачния тогава премиер Владимир Путин през 1999 г. Русия припозна своя лидер. Цар Борис позна в главното – че този човек ще спечели руснаците. Рейтингът на новия лидер през по-голямата част от управлението му не падаше под 70%. Руснаците получиха самочувствие, политиците – държава, армията – нови поръчки и оръжие, а страната – икономическа стабилност след поредицата от кризи. Губернаторите и националните лидери, които искаха да откъснат свое парче от властта и територията, бяха върнати на местата им. Съветът на федерацията, който гарантираше недосегаемост на губернаторите, се превърна в постоянно действаща горна камара на парламента. Така не губернаторите, а представители на субектите на федерацията получиха сенатски пълномощия и неприкосновеност. С гаранциите обаче на Кремъл. Държавната дума, която беше постоянният кошмар на Елцин, при Путин беше превърната в питомен тигър. Информационните компроматни войни между медиите и олигарсите бяха прекратени. Путин поиска от олигарсите да се отдалечат на равно разстояние от властта, а държавата пряко или чрез държавните предприятия монополисти, си върна контрола над медиите. След втората чеченска война сепаратистите в Северен Кавказ получиха своя Втори фронт чрез собствената си опозиция, която пое властта в размирната република. Федералните части се превърнаха в гарант на новото статукво. Високите цени на петрола и природния газ изсипаха върху Русия „златен” дъжд. Кремъл използва парите и влиянието си не само в спора с опонентите, но и със съседите си. Някогашното съюзничество и приятелство бяха превърнати в пазарно партньорство. Москва, която при Елцин изпрати десант в Косово под носа на натовските части, сега хладнокръвно изчака едностранното обявяване на независимостта в анклава и пресметливо зае енергийни позиции в Сърбия. Не оръжията, а петролът и инвестициите ще решат кой е по-прав. Владимир Путин закри руските военни бази в Куба и Виетнам, той подкрепи, но не позволи участие в международната операция в Афганистан, разграничи се от намесата в Ирак. Руските военни кораби и самолети възстановиха патрулирането си в международното въздушно пространство и световния океан. Вълната от „цветни революции” под носа на Кремъл в Грузия, Украйна, Киргизстан в края на краищата завърши с реми. Москва загуби политически, но спечели икономически. Към съюзниците в Средна Азия беше прибавен Китай. Русия се завърна отново в Близкия изток и Латинска Америка, тя разширява мрежата си от тръбопроводи през Източна за Западна Европа. Русия, която Елцин едва успяваше да подчини на волята си, при Путин се превърна в държава с позиции и претенции. След като Елцин извади от ръкава си Путин, защо Путин да не извади от ръкава си 13 години по-младия Дмитрий Медведев. Председател на предизборния му щаб, ръководител на кремълската администрация, първи вицепремиер и шеф на управата на „Газпром”, юристът Медведев значително превъзхожда съперниците си на сегашните президентски избори. 63-годишният комунист Генадий Зюганов и 61-годишният либерал-демократ и националист Владимир Жириновски са постоянни спътници във всички президентски състезания през последното десетилетие и половина. Те стоят на сцената като предупреждение към Русия какво може да й се случи, ако не избере Медведев. В руския вариант, като в популярния виц, хубавото винаги е в минало време, а по-лошото тепърва предстои. Това обяснява и очакванията, и прогнозите. Предизвестеният победител изглежда по-приемлив сценарий от неизвестните рискове. Някои сравняват бъдещите промени в Русия с двуглавия орел – две глави, една воля – по плана на Путин. Това, че Путин ще запази влиянието си известно време, няма съмнение. Но на Русия ще й трябва нов подход и нова политическа конфигурация. В това също няма съмнение. На изборите на 2 март очакваният победител е подкрепен от четири партии – „Единна Русия”, „Справедлива Русия”, Аграрната партия и Гражданската сила. Кандидат-президентът на Демократическата партия Андрей Богданов изглежда нелепо в играта за бъдещето на Русия. Той по-скоро напомня за отсъствието на реална демократична опозиция. Колебливата двойнствена игра на Запада не даде шанс за появата на такава алтернатива. Добрата новина е, че Владимир Путин избра за приемник либерал, а не човек от военното лоби. Лошата новина за Запада е, че политическото клониране произвежда не Путин-2, а лидер, който може да получи шанс да отиде по-далеч от своя предшественик.