В Турция ликът на великия основател на републиката Кемал Ататюрк гледа отвсякъде. Под гъстите вежди всевиждащите му втренчени очи постоянно следят и пронизват всекиго. Казват, че един от сигурните признаци за предстоящ военен преврат в страната е, когато от големите книжарници започнат масово да изчезват портретите на бащата на нацията. Това се е случвало всеки път преди трите пуча на военните от миналия век. Нажежаването на атмосферата преди всяка поредна военна намеса включва и още един задължителен ритуал. Ако управляващите цивилни не приемат отправените им намеци на военните за преврат, генералите канят премиера на страната на посещение във военната академия. Водят го при стъкления саркофаг със сабята на Мустафа Кемал и му казват: „Ето това е оръжието на великия основател. Ако искате то да си остане тук, решавайте!“. През ХХІ век обаче традицията дори в Турция вече не е това, което беше. Първите симптоми на промяната се появиха през 1997 г., когато военните свалиха ислямиста Неджметин Ербакан с необичайно мек преврат. Танковете не излязоха по улиците, липсваха традиционните арести. Патриархът на турските ислямисти и Партията на благоденствието бе отстранен от политиката след само едно напрегнато заседание на Съвета за национална сигурност. Вярно, после за кратко влезе в затвора и остана под домашен арест. Но соколите от неговото гнездо вече бяха излетели и през 2001 г. кметът на Инстанбул Реджеп Тайип Ердоган и неговият довереник Абдуллах Гюл основаха Партията на справедливостта и развитието (ПСР). Наистина заради ислямистки изказвания Ердоган временно имаше забрана да участва в политическия живот, но неговата партия спечели парламентарните избори през 2002 г. Всички пророкуваха, че ще последва намеса на военните, но това не се случи, а ПСР успя да се наложи във властта. За разлика от Ербакан, който не скриваше желанието си за открито и ускорено налагане на шериатските норми, новите ислямисти водят фина политика на постепенни промени. Някои анализатори дори ги сравняват с християнските народни партии от европейски тип като германските Християндемократически съюз и Християнсоциален съюз. За пет години ПСР извърши онова, което светските партии не посмяха да направят за десетилетия - успя да спечели силен международен съюзник в лицето на Европейския съюз. Започването на преговори за присъединяване към ЕС балансира влиянието на САЩ и свързаните с тях военни във вътрешнополитическия живот на страната. Брюксел наложи като изискване за политическите реформи военните да бъдат отстранени от властта и да се ограничат правомощията на Съвета за национална сигурност, където генералите диктуват своите условия на управляващите. От своя страна турският Генерален щаб не можеше да се противопостави на европейското бъдеще на страната, защото светската държава винаги е черпела своя модел и вдъхновение именно от същата тази Европа. И така републиката, основана от Кемал Ататюрк, вече се гърчи в агония. Бившият младотурски офицер, който спасява страната от катастрофата през 1919 г., налага в Турция модния тогава в Европа модел на личен – авторитарен, режим в парламентарна униформа. Системата е продължена и от приемника във властта Исмет Иньоню, също офицер. Кемализмът като режим на управление се крепи върху силата на влиятелната и просветена военна каста. Тя контролира бизнеса и всички сфери на държавния и обществен живот. По време на студената война опитите за демократизиране и промяна на системата завършваха неизменно с връщане на военните в политиката. След третия преврат през 1980 г. и неуспеха да проведат успешни икономически реформи генералите предадоха властта на технократите, а след това постепенно възвърнаха парламентарната демокрация. До неотдавна офицерският корпус в аскера имаше какво да губи от предстоящите реформи. Той бе една затворена каста със собствени значими корпоративни интереси. Офицерският синдикат бе един най-големите играчи във всички сектори от бизнеса в страната. Но постепенно през 80-те години при управлението на Тургут Йозал Турция започна икономически реформи и отваряне към Запада. Либерализацията доведе до плавен преход на военните към пазарната икономика и днес те са не по-малко заинтересовани от политическата стабилност в страната, отколкото всеки друг цивилен предприемач. Процесът бе почти същият като своеобразния преход на управляващите комунистически партии в Източна Европа към пазарната икономика. При съседите обаче промените бяха по-фини и смекчени, защото частната собственост никога не е била национализирана. След икономическия преход е ред на политическия. Свидетели сме на раждането на новата турска република. Ясни признаци за това са, че след като през май оспориха кандидатурата на досегашния външен министър Абдуллах Гюл, военните приеха да се проведат предсрочни парламентарни избори. Генералният щаб наистина се опита да ги отложи, като започне масирани военни действия срещу Кюрдската работническа партия в Ирак, но премиерът Ердоган не се поддаде на уловката и потърси решаването на проблема чрез преговори с американските окупационни власти и кюрдската автономия в Киркук. Преди гласуването за меджлис на 22 юли мощната пропагандна машина на армията организира масови антиислямистки представления в страната. Те обаче не промениха настроенията на избирателите и ПСР отново спечели, дори с по-голямо мнозинство, отколкото преди пет години. По време на своя първи мандат ислямистите успяха да не се забъркат в шумни корупционни скандали, превърнали се в запазена марка на старите светски партии. ПСР запази икономическия растеж. Всичко това й осигури мълчаливата подкрепа на бизнеса. Изправени пред волята на народа, военните и президентът Ахмет Сезер трябваше да признаят победата на Ердоган. Неговият нов стар кандидат за президент Гюл има всички шансове да успее, защото независимите кюрдски депутати ще го подкрепят на третия тур на гласуването днес. В замяна те очакват приемливо за тях решение на кюрдския въпрос. Това е задължително условие по пътя на Турция към пълноправно членство в ЕС. От друга страна, кюрдските претенции не могат да успеят без подкрепата на управляващите, защото военните и националистите са категорични противници на всяко разширяване на правата на кюрдското малцинство. Според обществените сондажи партията на Ердоган ще спечели и предстоящия през есента референдум за промени в конституцията. Те въвеждат преки президентски избори, съкращават президентския мандат от 7 на 5 години и орязват пълномощията на държавния глава, като ги прехвърлят към парламента и изпълнителната власт. Свиват се също правомощията на Генералния щаб и вездесъщия Съвет за национална сигурност. Референдумът ще е критичната точка за раждането на новата република. Ако военните и тогава останат с пушки принозе, Турция ще тръгне по нов път. Има всички признаци, че армията няма да излезе от казармите и укрепения район по границата с Ирак. Сегашният президент Ахмет Сезер отказа миналата седмица да утвърди новото правителство на ПСР и заяви, че предоставя тази чест на своя приемник. Началникът на Генщаба генерал Яшар Бююканът каза многозначително: „Аман – стига!“. По думите му пред в. „Радикал“ военните ще бойкотират приемите в президентския дворец и обществените прояви, на които се очаква Гюл да се появява със своята съпруга, прочула се с това, че носи ислямска забрадка. В Турция тълкуват думите на висшия военен като сигнал, че генералитетът ще преглътне новия президент, макар и с неприкрита неприязън. Първият тест ще бъде на 30 август - деня на победата над чуждестранната окупация и официален празник на армията. Поканите за традиционния тържествен парад са раздадени и се очаква официалните лица да присъстват без съпругите си. Но какво ли ще стане, ако Гюл и Ердоган се появят със своите забулени жени? Може пък честта на пагона да бъде спасена от ... модни дизайнери. Госпожа Хайрюниса Гюл вече е поръчала на виенски стилист да й изработи нов модерен модел забрадка. С нея тя ще има излъчването на Роми Шнайдер и София Лорен, убеден е дизайнерът Атъл Кутоглу. Абдуллах Гюл вече нахока журналистите, че обръщат прекалено внимание върху тоалетите на Хайрюниса. „В края на краищата кандидат за президент на страната съм аз, а не жена ми. Турската конституция защитава правата на човека и свободата на избор.“ Лидерът на кемалистката опозиционна Републиканска народна партия Дениз Байкал обвини Гюл в лицемерие. „Той не мисли и не чувства това, което говори... Нашата опозиция няма нищо общо с начините на обличане. Гюл има проблеми с основополагащите идеи на турската република. Той показа неведнъж през изминалите две години, че се противопоставя на тези основни принципи на републиката. Как можем да му позволим да определя като президент бъдещите назначения в съдебната система или в университетите?“. Байкал обаче не допуска, че може и да греши. Че и ислямистите, когато влязат в политиката, могат да се променят. Анкара тепърва ще трябва да „отслужи много литургии“ пред Брюксел, докато убеди ЕС да я приеме. Например ПСР ще разреши носенето на ислямски забрадки в университетите, но може да забрани на жените и студентките да ходят разбулени. България също не бива да се страхува от края на кемалистката република в Турция. Влизането на 56-годишния икономист Абдуллах Гюл в президентския дворец Чанкая създава благоприятна възможност за двустранните отношения. Гюл е дипломат, който ще продължи курса за интегриране на страната в ЕС. Това дава възможност на София през следващите 10 години да бъде, от една страна, плацдарм за турския бизнес към Европа, а от друга - да отстоява своята позиция в преговорите по всички глави. Като изключим въпроса за компенсациите на турската държава към българите от Одринско и Източна Тракия, между двете страни няма особени спорни въпроси. От времето на подписването на Анкарския договор през 1925 г. Турция винаги е признавала съществуването на този проблем, така че София трябва да настоява за намиране на реалистично решение с натрупалия се дълг. Евентуалното влизане на Турция в ЕС и развитието на съвместни погранични проекти, включително и с Гърция, ще спомогне за икономическо оживление на Бургас, Ямбол, а дори и Пловдив. Защото от времето на Ромейската и Османската империя геополитически и икономически тези райони винаги са били обвързани с хинтерланда на Цариград. В днешен Инстанбул живеят над 11 милиона души, представете си само какъв пазар и какви възможности са това!