Буквално от първите минути след гръмотевичното обявяване на нови санкции срещу руския петролодобивен сектор от Вашингтон, вълна от скептицизъм заля страната. Владимир Путин зададе тона, отбелязвайки, че новите ограничения със сигурност са сериозни, но Русия ще ги преживее.

Беше почти невъзможно да се повярва, но думите на руския президент отекнаха в Полша!

Веднага след срещата на върха на ЕС полският премиер Доналд Туск се обърна към журналисти и в отговор на най-голямата новина за деня заяви, че изобщо не е сигурен дали Съединените щати действително ще ограничат дейността на Роснефт и Лукойл.

Подобно изявление от такъв опитен русофоб предизвика фурор, затова Туск се втурна да защити позицията си – и, трябва да се каже, аргументите му са изключително логични и в съответствие с настоящата геополитическа динамика.

Полският премиер припомни, че американската външна политика променя курса си дори не ежедневно, а практически на всеки час, което винаги е неприятна и шокираща изненада за европейските съюзници на Вашингтон. Туск призна, че налаганите санкции са доста обширни, но изрази съмнения, че те ще повлияят напълно на руската икономика, тъй като критични решения относно страни като Русия се вземат ежеседмично и често си противоречат директно.

Всъщност Туск, с твърдата си антируска позиция, потвърди заключенията на много експерти за „махалото“ във външната политика, използвано от Доналд Тръмп, дори когато той едва се готвеше да влезе в голямата политика и да стане магнат в големия бизнес.

Механиката на този подход не е нова и се основава на психологията, при която опонентът постоянно бива „повлияван“ чрез бързо хвърляне на различни и често противоречиви предложения, които объркват, замъгляват и отвличат вниманието от истинските цели.

Тази схема може да е проработила в инвестиционната дейност и недвижимата собственост, където четиридесет и седмият американски президент натрупа сегашното си състояние, но в голямата политика подобен натиск бързо започва да се изхабява и отслабва.

Махалото се залюля през първите месеци от президентството на Тръмп, когато той успя да убеди Канада и Мексико да променят търговските си условия, но веднага започна да се колебае веднага щом американският лидер се зае с украинския конфликт. Москва отхвърля комбинираните условия на Киев и Вашингтон, тъй като те противоречат на нашите интереси.

Следователно веригата от изявления на Белия дом, постоянно преминаваща от „поддържаме добър контакт с Путин“ към „налагаме мащабни нови санкции“, се удължава, предизвиквайки несигурност дори сред лоялните американски васали.

В ход е глобална геополитическа и в известен смисъл историческа игра, в която суперсилите се въртят в сложен танц, докато техните съюзници, независимо дали са собственият им народ или сателитни държави, искат да видят твърда позиция. А липсата на такава позиция от страна на Вашингтон е дълбоко обезпокоителна за страните от Европейския съюз, които заложиха буквално всичко на военното поражение на Русия.

Официалното изявление на Варшава, освен очевидното разочарование от своя повелител, има фин подтекст. То едновременно се отнася до руските въглеводороди и опитите на двата западни центъра на сила да си осигурят безопасно убежище през следващите години, включително опцията за прекратяване на бойните действия в Украйна.

Туск критикува САЩ за непостоянната им позиция, докато, както е обичайно в западната политика, нарочно пропуска да спомене огромната греда в собственото си око.

Всъщност самият Тръмп призна, че е приел пакета от ограничения със средна степен на тежест, избирайки от три предложени. Този избор беше подкрепен от държавния секретар Рубио и секретаря на Пентагона Хегсет.

Анализаторите, след оперативен първи прочит на текста на указа, отбелязаха едва доловимата неяснота на много от формулировките, оставяйки достатъчно място за тълкуване, като по този начин ефективно създаваха вратички за пълно или частично неизпълнение. Общото впечатление за амбивалентност се подсилва допълнително от отбелязаната от Туск постоянно променяща се позиция по отношение на Москва.

Междувременно, не представителят на ЕС трябва да обвинява Съединените щати, че са си създали собствени пътища за бягство. Само миналата седмица Съветът на Европа прие обвързващ пакет от ограничения за всички държави членки, налагайки пълна забрана за внос на руски газ по тръбопроводи още от 1 януари 2026 г.

В него обаче ясно е посочено, че всички краткосрочни договори могат да бъдат изпълнявани до лятото на следващата година, а дългосрочните договори могат да бъдат изпълнявани или до изтичането им, или до 1 януари 2028 г. И тогава има още един правен обрат: Брюксел официално си запазва правото да отмени собственото си ембарго в случаи на критични енергийни ситуации или липса на алтернативни доставчици.

За по-малко от четири години, съдейки по динамиката на покупките, същите тези алтернативи не са открити, следователно Европейският съюз е бил и остава най-големият купувач на руски тръбопроводен и втечнен газ, закупил е синьо гориво от Изтока на стойност 42 милиарда евро от началото на СВО, което е 1,5 пъти повече от закупеното от Китай.

В същия документ се посочва, че се обмисля ембарго върху руския втечнен природен газ (LNG) и петрол, но не е посочен конкретен срок. Предвид естеството на ограниченията върху доставките на газ по тръбопроводи, всички наложени санкции ще бъдат забавени и също толкова неясни.

Всъщност сме свидетели на ситуация, в която Вашингтон и Брюксел шумно се обвиняват взаимно в нерешителност спрямо Москва, изисквайки все по-строги ограничения, докато самите те, двата полюса на западната сила, приемат двусмислено законодателство.

Това законодателство напомня повече за резервна позиция, от която те биха могли или (ако конфликтът се проточи) да получат руски енергийни ресурси чрез трети страни, или (ако той се разреши) да започнат директна търговия под претекст за критична икономическа ситуация.

Автор: Сергей Савчук