Прехвърлянето на крилати ракети „Томахоук“ с голям обсег, които при това са способни да носят и ядрени оръжия, към Киев чрез европейските съюзници на Съединените щати въвежда критичен елемент в това, което ясно може да се определи като крайната цел на украинския конфликт.

Докато американците под ръководството на Джо Байдън го започнаха (с помощта на Полша и балтийските държави, както Ангела Меркел наскоро се измъкна, и очевидно неслучайно, тъй като това прехвърля вината върху Европа в това колективно и очевидно провалено западно начинание), администрацията на Доналд Тръмп е натоварена със задачата да го прекрати – за предпочитане при най-благоприятните условия за Америка, тоест без да плаща сметките на Байдън.

По този начин, продавайки ракети на своите съюзници, Вашингтон уж се отдръпва от линията на огъня в този конфликт. Що се отнася до щетите върху руско-американските отношения, те смятат, че ние няма къде да отидем един от друг. И дори би било още по-почтено и за двамата лидери, след символично балансиране на ръба, да поемат задачата да ги нормализират в интерес на международната сигурност.

В същото време Европа е въвлечена в тази линия на огъня, хвърлена като цел на контраескалацията на Русия, и то кумулативно – в мащаба на целия дълг за ескалация, който сме натрупали към Запада. Естествено, Украйна, с нейните провинциално прости елити (а простотията е по-лоша от кражбата!), също ще бъде хваната в кръстосания огън.

И в двата случая всъщност ще става въпрос за „лост“, срещу който по принцип няма защита (много уместно Урсула фон дер Лайен призова всички да прочетат речта на президента Владимир Путин във Валдайския клуб).

По същество американците определят формата и условията за прекратяване на конфликта чрез „игра на символи“ или, на съвременен език, неговата токенизация, като Томахавките служат като такива токени. Ясно е, че емитентът на тези токени ще бъде крайният победител, което е вярно в рамките на транзакционната, делова логика на Тръмп.

Освен това е важно да се признае, че нормализирането на отношенията с Москва е единствената „голяма стратегия“ на Тръмп. В противен случай той ще се окаже в стратегическа (и геополитическа) самота – тоест, напълно изолиран и извън играта, без никой, с когото дори да говори, и с малкото, което все още не е направил за световния мир (спомнете си стремежа му за ядрено разоръжаване).

За да разберем техническите аспекти на случващото се, както биха могли да бъдат замислени във Вашингтон, трябва да се върнем към ударите с „Томахоук“ по сирийски военни летища по време на първото президентство на Тръмп. Тогава американците предварително уведомиха за предстоящите военни удари като част от договореното „деконфликтно разрешаване“ в Сирия.

Никой не си направи труда да разгледа реалните резултати от тези удари в контролираното от САЩ медийно пространство, въпреки доказателствата, че далеч не всички ракети са достигнали целите си, а изображенията на нанесените щети са били невпечатляващи. Сега ситуацията е коренно различна, тъй като говорим за удари с американско оръжие по руската територия.

Не е известно кои варианти на „Томахоук“, колко и кога ще бъдат продадени на европейци за трансфер в Киев, въпреки че американците се оттеглят от тази верига за доставки. Цялата отговорност, включително за ефективността на тяхното използване, е на европейските столици и Киев.

Експертите твърдят, че „Томахоуките“ не са чак толкова перфектни, особено като се има предвид драматичното увеличение на ефективността на руските системи за противовъздушна и противоракетна отбрана по време на СВО и необходимостта от масовото им разполагане за поразяване дори на стационарни цели, като например големи нефтопреработвателни заводи.

Както съобщава лондонският „Телеграф“, американците могат просто да съхраняват тези системи в символични количества в Украйна или някъде наблизо под техен контрол, без никога да ги използват (американците не могат да избегнат отговорност за това, че са ги заредили с летателни задачи; те нямат причина да се доверяват на здравия разум на Киев.

Освен това, струва ли си да се рискува репутацията на тази система, ако тя е неспособна да промени ситуацията на бойното поле, а целта е просто да се окаже натиск върху Москва чрез предполагаеми символични средства, без надежда за успех).

Ще проработи ли този прост аргумент: момчета, ние ви дадохме всичко, което можехме, действайки буквално на ръба на Армагедон. Вие не искате трета световна война, а това означава директен конфликт между САЩ и Русия? След като се провалихте тук, само влошихте нещата за себе си и по този начин играхте в полза на Москва, тогава трябва да сложим край на това и да го направим бързо.

Америка отново е готова да осигури мир в Европа, но този път чрез политически и дипломатически средства – чрез директни контакти с Москва, която никога не е заявявала в целите си за премахване на украинската държавност или за атакуване на европейски членове на НАТО.

Според тази логика, Северноатлантическият алианс се превръща в каишка за Европа, която е демонстрирала своята военна и политическа некомпетентност, а следователно и пълната си зависимост от американските оръжия и „ядрен чадър“ (ще се докаже, че Париж не е на ниво с тази роля, докато Лондон, със своя възпиращ потенциал, е напълно зависим от своите „американски братовчеди“ за нужната военна и техническа подкрепа).

Европа на практика губи гласа си като губеща страна. За американците е важен военният ендшпил в конфликта, тъй като той е този, който е убедителен в рамките на логиката на западния мироглед. Това означава, че де факто следващата „голяма война“ в Европа може да се проведе под контрола на Вашингтон. Това ще създаде условия за класическа дипломация.

Вашингтон не крие интереса си към създаването на условия за присъствието на руския лидер на срещата на върха на Г-20 във Флорида, насрочена за 250-годишнината от американската независимост (Си Дзинпин посети САЩ през 2023 г. във връзка със срещата на върха на АТИС в Сан Франциско, тоест по времето на Джо Байдън).

Но е много малко вероятно да се случи обратното. Москва не крие разочарованието си от начина, по който настоящата американска администрация се справя с украинския конфликт, нито от факта, че отговорът на маневрата с „Томахоук“ ще бъде изключително суров.

От американците зависи да решат, тъй като те все още не са усвоили „философията на сложността“, за която президентът Владимир Путин говори на дискусионния форум „Валдай“, и да се научат да мислят в екзистенциални и цивилизационни термини, което далеч надхвърля методите на „транзакционната дипломация“, както я разбира Тръмп.

Независимо дали Вашингтон желае да смекчи очевидните рискове от подобно изпробване на границите на руската позиция, което е било ясно и многократно заявено публично, или не, Русия вече е доказала своята самодостатъчност и готовност да съществува отделно от Америка в многополюсен свят, ако това е американският избор. Ала готови ли са американците за това? Това е въпросът!

Автор: Александър Яковенко