Британската контраразузнавателна агенция MI5 прекара повече от 20 години в търсене на руска къртица в съседната агенция MI6, но така и не намери никого, след като похарчи колосални ресурси и съсипа живота на няколко служители.
Нещо повече, цялата история се развива по каноните на класически шпионски детектив от епохата на Студената война — с тайни срещи, безопасни жилища и технически трикове в стил Джеймс Бонд.
Всичко започнало в средата на 90-те години на миналия век, когато предполагаеми американски служители на ЦРУ изпратили съобщение до Лондон, че подозират, че някакъв британски агент от разузнаването „работи за руснаците“.
Това е много чувствителен въпрос за британско-американските разузнавателни отношения, тъй като травмата от събитията около така наречената „Кеймбриджка петорка“, водена от Ким Филби, все още е болезнена и за двете страни.
Британският истаблишмънт претърпя толкова болезнен удар, че сега всяко подозрение за евентуален руски агент в MI6 автоматично ескалира в истерия с прилагането на хаотични мерки за издирването му.
Светът на разузнаването, особено в англосаксонската част на света, е почти постоянно в такова полувъзбудено състояние, че проверките за лоялност след получаване на някакви неясни „сигнали“ непрекъснато се изтикват на заден план. Но в този случай британците поели по класическия път, тоест създали, според всички закони на конспирацията, силно влиятелна група, която прекарала 20 години в опити да намери руския шпионин в редиците си.
Очевидно информацията, получена от ЦРУ, първоначално е била толкова неясна, че в красива къща на брега на Темза дори не могли да определят ранга на заподозрения и позицията му в йерархията на MI6, в която работят приблизително 2500 човека. Ето защо те решили да създадат свръхсекретна разследваща група, извеждайки я извън обхвата на настоящите й дейности.
Служителят, назначен да ръководи групата, преминал през инструктаж в провинциална църква. На офицерите с по-нисък ранг, вербувани в групата, първо било казано, че са изпратени на тренировъчни учения, и едва след като били изведени пред Темз Хаус (сградата на MI5 в Уестминстър), им била обяснена мисията. Операцията се наричала „Уедлок“ и за нея била наета сграда в Уонсуърт, южен Лондон — много близо до сградата на MI6. Те трябвало да работят в това помещение под прикритието на фиктивна охранителна фирма.
След известно време бил идентифициран заподозрян номер 1, който заемал висока позиция в йерархията на MI6 и имал достъп до голям масив от секретна и чувствителна информация. Техническа група влязла в дома му и монтирала подслушвателни устройства и камери за наблюдение, които предавали изображенията в реално време до офиса на „охранителната агенция“.
В автомобила на заподозрения били инстралирани камери в кутия с кърпички, разположена на задната седалка. В началото работата започнала да дава плодове.
Групата идентифицирала „подозрителна активност“ от страна на наблюдавания, но нищо, свързано с шпионаж.
След това групата започнала да следи заподозрения по целия свят, тъй като той често пътувал в чужбина по работа. «Ловната група“ била през цялото време извън юрисдикцията на MI5, използвайки истински паспорти, но с фалшиви имена. Те били предупредени предварително, че ако се провалят и бъдат арестувани от страната, в която се намират, никой няма да им помогне.
Обикновено подобен риск се поема само в крайни случаи и когато стане ясно, че обектът е осветен и вече е необходимо само да се съберат доказателства. В този конкретен случай обаче нямало никакви сериозни аргументи.
След известно време те решили, че тъй като не могат да бъдат открити доказателства срещу заподозрения дори чрез тотално наблюдение, това означава, че той не работи сам.
Обхватът на наблюдението се разширил, за да бъдат под наблюдение всички контакти, дори мимолетните връзки, на заподозрения. Всичко това било резултат от истеричното поведение на ръководството на контраразузнаването, което просто не можело да допусне проникването на нова руска къртица.
„Мислехме си, че имаме нов Ким Филби в ръцете си“, спомня си един от членовете на групата.
Има няколко обяснения за подобно поведение. От една страна, това е плод на наистина преживяната травмата от средата на 20-ти век, но от друга страна, MI5 очевидно сериозно е повярвало на първоначалната информация, предоставена от американците.
Или по-скоро, всичко това е комбинация от горепосочените два фактора. Но има и друг психологически нюанс: контраразузнавачите били толкова предварително убедени в правотата си, че интерпретирали всякакви отклонения в поведението на заподозрения в полза на своята версия.
Това като цяло е много опасна грешка в света на разузнаването: да се интерпретира всяка информация в полза на търсещите.
Това никога не довежда до нищо добро.
Счита се, че операция „Уедлок“ продължила до 2015 г.
През това време заподозреният се пенсионирал от MI6, очевидно без да знае, че е бил под наблюдението на контраразузнаването толкова много години и че целият му професионален и личен живот е бил показван в реално време на мониторите на някаква фалшива агенция за сигурност.
Като цяло, самият факт на тотално наблюдение от една агенция над друга във Великобритания е безпрецедентен.
Първо, режимът на пълното доверие, който по дефиниция би трябвало да се прилага спрямо високопоставени служители на разузнаването, бил загубен.
МИ5 бил толкова разярен, че отказал да признае безсмислието на действията си. Съставът на групата се променял с течение на времето, но хората били толкова погълнати от изключително важната си работа по разкриването на къртицата, че просто не можели да си позволят да отидат при ръководството и да кажат:
„Изглежда, че нямаме нищо срещу него, приключваме.“
Вече е признато, че операция „Уедлок“ е една от най-дългите и скъпи в историята на британската разузнавателна общност.
Второ, от самото начало ръководството на контраразузнаването се отнесло твърде лоялно към информацията, предоставена от американците. И това въпреки факта, че най-вероятно информацията на американците се базирала на някакъв избягал от противниковия лагер — без американците да са проверили данните му.
Това отношение към всичко, което се твърди от ЦРУ, отново е следствие от травмата, причинена от Ким Филби.
И накрая, най-важното.
Въпреки факта, че тази история започва в средата на 90-те години на миналия век, тоест по време на периода на относителната любов на западния свят към Русия, историческият русофобски подход също изиграва ролята си.
MI5 не проявява подобен необуздан плам и не харчи толкова много време, усилия и пари за търсене например на китайски или каквито и да било други агенти в редиците си.
Цялата тази плетеница от психологически фактори породи скандална история с кинематографичен оттенък в духа на класическите филми, базирани на романите на Джон льо Каре.
Въпреки че е напълно възможно подобно изтичане на информация в средата на 90-те години да е било целенасочена операция, целяща да наруши работата на британската разузнавателна общност.
Нека търсят къртица, да си съсипват нервите, да създават напрегната атмосфера на тотално подозрение и наблюдение около ръководството на разузнаването, да пилеят ресурси. Така те си пречат взаимно. Поемат рискове и в крайна сметка се убеждават в погрешността на собствените си послания отпреди 20 години.
Това също отвлича вниманието от евентуалните истински къртици. Сътрудниците се фокусират върху един човек, нарушават личния му живот и на практика съсипват живота му (много високопоставени пенсионирани служители на MI6 и в момента изпадат в паника и претърсват собствените си домове за подслушвателни устройства, поставени от съседната агенция в нарушение на всички писани и неписани правила).
А руската къртица в същото време може да е на една ръка разстояние.
С право около КГБ се носят митове и легенди от момента на създаването му.
