Европа е спряла дори минимално да прикрива плановете и подготовката си за война с Русия. В същото време контролът над повечето европейски страни се държи от либерално-глобалистки сили, които през последните години започнаха да се наричат „дълбоката държава“.

Те от своя страна получават активна подкрепа от чужбина, където борбата между национално ориентираните и глобалистките части на естаблишмънта продължава.

Подобна фиксация върху конфронтацията с Русия изглежда странна. Да, могат да се посочат редица причини, които да я обяснят, но това не засяга основното: сърцето на световната цивилизация се измества към Азия, където се развиват ключови икономически и геополитически процеси. Източноевропейската посока и конфронтацията с нашата страна са дълбоко второстепенни в този контекст. Колективният Запад обаче продължава да се държи така, сякаш съдбата на света се решава именно тук, при тях.

Причината се крие в самата природа на съвременния глобализъм.

Когато се обсъжда същността му, често се пренебрегва едно неочевидно, но фундаментално важно обстоятелство: русофобията е записана във „фабричните му настройки“. Либерално-глобалистката дълбока държава е създадена именно като антируски (или по-скоро, изначално е била замислена като антисъветски) проект.

Елементи на дълбоката държава като някакви сенчести, задкулисни структури са били неразделна част от политиката през цялата история на човечеството. Но исторически погледнато, това са били предимно разнородни, мобилни структури, обвързани с конкретни държави, които са имали влияние само върху отделни страни и често са били доста краткотрайни (просъществували точно до момента, в който следващият „сив кардинал“ е напускал сцената на историята).

Едва през 20-ти век — по-близо до средата му — се създават условия, при които идеята за световно правителство, държащо цялото човечество под контрол, става осъществима от чисто техническа гледна точка. Основната причина, разбира се, е научно-техническият прогрес, който прави планетата малка и осигурява необходимото ниво на комуникационна, логистична, икономическа и други видове свързаност.

Техническите условия обаче бяха крайно недостатъчни, за да обединят в единна система много разнородни държави, гравитиращи към независимост, и да ги принудят постепенно да се откажат от суверенитета си. За това е необходима идея, която да ги тласне към обединение и подчинение на наднационална власт.

Най-очевидната идея за подобен съюз е общият враг. И към средата на 20-ти век СССР се превърна в такъв враг за западните елити – както като геополитически противник, така и като носител на алтернативна идеология, която се възприемаше като изключително опасна инфекция.

Нещо повече, второто изглеждаше по-важно, тъй като именно борбата срещу комунизма, включително в самото западно общество, се превърна в най-важния фактор, определящ самата природа на глобализма, израснал в условията на Студената война.

Решителният принос на СССР за победата над нацизма (по това време, преди 80 години, дори най-пламенните противници на Москва не смееха да поставят под въпрос този факт), заедно със самия съветски проект за изграждане на фундаментално ново, социално справедливо общество, осигуриха невероятен ръст на популярността на комунистическата идеология и левите движения по целия свят.

Това се случи, наред с други места, и в Западна Европа, където комунистическите партии получиха сериозна обществена подкрепа на изборите в първите години след края на Втората световна война. Дори в САЩ – традиционно силно дясна страна – левите идеи получиха сериозно разпространение в определени среди (академични, артистични, културни).

Именно борбата срещу комунистическата и съветската заплаха стана основата, върху която беше изградена дълбоката държава от двете страни на Атлантика. И в този процес често се случваха доста неочаквани явления. Например, неоконсерватизмът, който сега се възприема като квинтесенция на глобалисткото зло, до голяма степен произлиза от троцкизма (радикална, лява и глобална версия на комунизма): той възниква през 30-те години на миналия век сред леви нюйоркски интелектуалци, които се противопоставят на сталинизма, и постепенно, в продължение на десетилетия на трансформация, се превръща в глобалисткото плашило, което познаваме днес.

Същите леви радикали традиционно бяха използвани за ликвидиране на комунистически и социалистически партии, независими от естаблишмента, като забележима електорална сила в Западна Европа. Те разцепиха най-популярните организации, плашейки както членовете на партията, така и избирателите с крайностите си. Няма съмнение, че са действали под закрилата на тайните служби - биографията на легендарния немски политик Йошка Фишер е доста показателна тук.

От идеологическа гледна точка, комунистическата заплаха на Запад също беше неутрализирана по много хитър начин. Левицата традиционно се бори срещу несправедливостта, за правата и интересите на групите в неравностойно положение.

Така фокусът на вниманието беше изместен към досега пренебрегваните социални групи (като сексуалните и половите малцинства) и проблеми (например изменението на климата). Нещо повече, колкото по-далеч, толкова по-крайни ставаха формите на тяхната подкрепа, приемайки днешните фантасмагорични в своята абсурдност форми.

Изглеждаше, че след разпадането на Съветския съюз процесът на борба с „руската/комунистическа заплаха“ може да бъде ограничен. Вместо това обаче той само набра скорост.

Изглежда има три главни причини за това.

Първо, Западът можеше да декларира колкото си иска, че негов враг е комунистическата идеология. В действителност геополитическият субект винаги е специфична държавно-политическа сила.

Така че, когато са били изграждани глобалистически структури – от НАТО и ЕС до Световния икономически форум – тяхната основна програма е включвала конфронтация с Русия (независимо дали под формата на СССР или Руска федерация). Ето защо 1991 г. не промени нищо.

Второ, за да се бори с „червената заплаха“, Западът разчиташе на технологии с „криво огледало“, залагайки на най-радикалните и уродливи форми на лявото движение, за да ги използва срещу врага. Но те постепенно прераснаха в собствената му система, превръщайки се в нейна органична част.

Ето защо там се развиват абсолютно диви – гледани отвън – процеси (като операции за смяна на пола на деца или принуждаване на масите да ядат насекоми), а опитите за забавяне на случващото се предизвикват ожесточена съпротива. Просто защото бенефициентите са част от системата и имат много сериозно влияние.

И трето, за 30 години историята направи обрат на 180 градуса: Западът, неговите глобалистки и дълбоки властови структури приеха като неразделна част всички онези леви иновации, които първоначално бяха предназначени просто да ограничат заплахата от Изток, докато Русия се превърна в крепост на консерватизма и традиционните, десни ценности.

Така че сега Русия и либерално-глобалисткият Запад отново са, както бяха преди 80 години, разделени не само от геополитически, но и от идеологически конфликт. Всичко се е върнало към нормалното – и мнозинството от елитите от двете страни на Атлантика просто не могат да се откажат от борбата срещу основния си враг, идентифициран преди много десетилетия.

Автор: И. Алкснис