Докато войната в Украйна се проточва още една година, става все по-трудно да се пренебрегне една сурова истина: военната победа може би вече не е реалистична цел за Киев – независимо колко милиарда отпуска Западът или колко руски войници загиват.
Това не е популярно мнение във Вашингтон или Брюксел, където все още вярват, че достатъчната помощ и решителност в крайна сметка ще сломят Москва. Но въпреки изключителната устойчивост на Украйна и дълбоките джобове на Запада, подобен резултат изглежда все по-малко вероятен, пише Елхан Нуриев, старши научен сътрудник във фондация „Александър фон Хумболт“.
По-скоро войната навлиза в изтощителна задънена улица, която заплашва да изтощи Украйна, да разбие единството на Запада и да укрепи самия режим, който трябваше да отслаби.
Въпросът, пред който сега трябва да се изправят западните политици, не е дали Украйна заслужава подкрепа, а дали настоящата стратегия ѝ помага да спечели или просто ѝ помага да оцелее достатъчно дълго, за да губи по-бавно.
Това не означава, че Украйна трябва да се откаже, нито че трябва да оттегли подкрепата си от Запада. Но това изисква честно признание: няма път към пълна победа за Украйна и преструването на противното не може да замени стратегията.
В настоящата ситуация запазването на суверенитета на Украйна и стабилизирането на Европа може да зависи не толкова от оръжията, колкото от дипломацията.
На пръв поглед Западът продължава да подкрепя силно Украйна. След месеци на политическа безизходица беше приет последният пакет от американски помощи в размер на 61 млрд. долара; европейските държави постепенно увеличават производството на отбранителни продукти; а НАТО продължава да демонстрира своята решителност.
Военната реалност обаче е по-сурова, отколкото предполагат много западни заглавия.
Първо, Украйна е изправена пред демографска пропаст: според собственото ѝ министерство на отбраната повече от 30 % от новобранците няма да се явят на служба. Новите закони за мобилизация намаляват възрастта за набиране на войници на 25 години, но недостигът на новобранци продължава. Освен това населението на страната намалява поради емиграция и военни жертви.
Освен това икономиката на страната е в сериозен упадък поради войната, което сериозно засяга инфраструктурата, промишлеността и жизнения стандарт.
Политическото напрежение в Киев нараства поради изчерпването на извънредните правомощия и нарастващото недоволство от корупцията и лошото управление.
Междувременно Русия се адаптира.
Нейната икономика вече е на военна основа; отбранителната ѝ промишленост превъзхожда Запада в производството на артилерийски снаряди; а въоръжените ѝ сили – макар и неефективни и брутални – запазват предимство по отношение на човешкия ресурс и стратегическата дълбочина.
Политическото ръководство на страната също така отчита дългосрочните разходи, свързани с преследването на минимални териториални придобивки.
Ако не друго, то мирните преговори в Истанбул този месец показаха колко далечни остават позициите на двете страни. Украйна предложи 30-дневно прекратяване на огъня. Русия предложи два или три дни и само изнасяне на телата от спорните зони.
Споразуменията бяха ограничени до хуманитарни жестове и размяна на пленници. Дори списъкът с 339 деца, отвлечени от Русия, предизвика само символична реакция от страна на Москва.
Така, докато западните лидери продължават да настояват, че ще подкрепят Украйна „толкова дълго, колкото е необходимо“, възниква въпросът: за какво?
Пълното възстановяване на украинската територия със сила би изисквало много повече помощ, както и ескалация на конфликта, вероятно с участието на западни войски или пряка намеса на НАТО, което демократичните правителства изглежда не желаят да разгледат.
Това повдига един труден, но все по-актуален въпрос: подкрепата за Украйна скоро може да означава да й се помогне да прекрати войната, а не да я спечели.
Подобен компромис, който лесно може да бъде сбъркан с капитулация, е политически динамит в западните столици. Но историята ни казва друго: през 1940 г. Финландия запази суверенитета си чрез болезнен, но стратегически мир със Съветския съюз. Корея, опустошена от войната в началото на 50-те години на ХХ век, прие примирие и избегна национален колапс. Това не бяха морални победи, но те позволиха да се оцелее.
Все повече гласове във Вашингтон и европейските столици признават тази логика.
Нейната икономика вече е на военна основа; отбранителната ѝ промишленост превъзхожда Запада в производството на артилерийски снаряди; а въоръжените ѝ сили – макар и неефективни и брутални – запазват предимство по отношение на човешкия ресурс и стратегическата дълбочина.
Политическото ръководство на страната също така отчита дългосрочните разходи, свързани с преследването на минимални териториални придобивки.
Ако не друго, то мирните преговори в Истанбул този месец показаха колко далечни остават позициите на двете страни. Украйна предложи 30-дневно прекратяване на огъня. Русия предложи два или три дни и само изнасяне на телата от спорните зони.
Споразуменията бяха ограничени до хуманитарни жестове и размяна на пленници. Дори списъкът с 339 деца, отвлечени от Русия, предизвика само символична реакция от страна на Москва.
Така, докато западните лидери продължават да настояват, че ще подкрепят Украйна „толкова дълго, колкото е необходимо“, възниква въпросът: за какво?
Пълното възстановяване на украинската територия със сила би изисквало много повече помощ, както и ескалация на конфликта, вероятно с участието на западни войски или пряка намеса на НАТО, което демократичните правителства изглежда не желаят да разгледат.
Това повдига един труден, но все по-актуален въпрос: подкрепата за Украйна скоро може да означава да й се помогне да прекрати войната, а не да я спечели.
Подобен компромис, който лесно може да бъде сбъркан с капитулация, е политически динамит в западните столици. Но историята ни казва друго: през 1940 г. Финландия запази суверенитета си чрез болезнен, но стратегически мир със Съветския съюз. Корея, опустошена от войната в началото на 50-те години на ХХ век, прие примирие и избегна национален колапс. Това не бяха морални победи, но те позволиха да се оцелее.
Все повече гласове във Вашингтон и европейските столици признават тази логика.
В крайна сметка въпросът не е дали Украйна заслужава повече помощ – тя заслужава, а дали настоящият модел на подкрепа може да доведе до устойчиви резултати. При Тръмп Вашингтон преразглежда ролята си в конфликта. И макар че администрацията му показа откритост към мирните преговори, малко вероятно е да подкрепи безсрочна военна помощ без ясен план за излизане от конфликта.
Това означава, че сега западните лидери са изправени пред избор: да останат на пътя, който обещава безкрайна помощ и война, или да започнат да разработват мирен процес, който защитава суверенитета на Украйна и предотвратява по-широка европейска криза.
След три години на тази война най-ефективният начин да подкрепим Украйна може да не е да ѝ помогнем да воюва, а да ѝ помогнем да спре да воюва, без да загуби бъдещето си.
