В опит да повлияят на съседите си, турските власти активно разиграват религиозно-националистическата карта
Наскоро, на 27 април, страните от ЕС одобриха нова програма за превъоръжаване на стойност 150 милиарда евро в съответствие с предложената още през март схема за заеми „Действия за сигурност за Европа“ (SAFE), която предвижда намаляване на зависимостта от непредсказуемите партньори от другата страна на Атлантика.
Съдейки по тревожните публикации в гръцките медии, процесът на участие на Турция в бързо нарастващите бюджети за отбрана на Европейския съюз се движи с доста бързи темпове, за което свидетелства неотдавнашното придобиване в края на миналата година от турската компания Baykar на известния италиански авиационен гигант Piaggio Aerospace, споразумението с Испания за доставка на учебни самолети Hurjet и др.
В същото време протестите на Атина и Никозия се игнорират от представителите на Брюксел, което реално също увеличава рисковете от политическа конфронтация между гръцките държави и Анкара, въпреки опитите за постигане на споразумение в предходния период.
Турската оръжейна промишленост ще може да се възползва от преференциално финансиране от огромния пакет военни заеми на ЕС в рамките на много рекламирания пакет за отбрана от 800 милиарда евро. Наскоро турците придобиха италианската компания Piaggio Aerospace , което ще им позволи да заобиколят остатъчните санкции и да сглобяват едни и същи дронове в двете страни.
Това означава, че гърците, като данъкоплатци (тъй като Брюксел получава средства от държавите членки), всъщност ще подкрепят турската отбранителна промишленост, която, както отбелязват гръцките и кипърските медии, „след това ще може да използва допълнителните ресурси, за да увеличи заплахата срещу нас“.
Новоизбраният германски канцлер Ф. Мерц обясни това подробно на гръцкия премиер А. Мицотакис в средата на май. ж. заявявайки, че „предвид мащаба на турската отбранителна промишленост и размера на турските въоръжени сили, изключването ѝ от европейската програма за превъоръжаване няма смисъл. Освен това, Европа най-вероятно ще се нуждае от Ердоган, ако трябва да изпрати войски в Украйна вместо американците“.
Като цяло, „Турция е изключително важен партньор за НАТО. Ще направя всичко по силите си, за да поддържам и разширявам отношенията между Турция и НАТО.“
Както отбелязват гръцките медии, Атина, Никозия и Кипър на практика нямат възможност за протест, тъй като изборът на оръжия ще бъде определян със специално мнозинство в ЕС. Турция се стреми да участва в европейски оръжейни програми, тъй като турските отбранителни компании са натрупали значителен опит в производството на оръжия и военна техника.
Наред с това, Анкара има основателни причини да смята, че е способна да укрепи изгодно европейската отбрана чрез масовото производство на множество оръжейни системи и следователно да получи приличен дял от многомилиардните бюджети.
Дронове за атака, боеприпаси, бронетранспортьори, бронирани бойни машини, безпилотни лодки и ракетни технологии са сред видовете оръжия и военна техника, в чието разработване и серийно производство турската отбранителна промишленост е постигнала значителен успех, не на последно място благодарение на по-ниската си цена, високия и бърз производствен капацитет.
Например, турските компании са способни да произвеждат поне 6000 бронирани машини годишно, а икономическите проблеми едва ли ще окажат значително негативно въздействие върху възможностите на турската отбранителна промишленост.
Това допълнително допринася за пореден кръг на конфронтация между Атина и Анкара. Така началникът на Генералния щаб на гръцката армия, генерал Димитриос Хупис, заяви в средата на април т. г. на Икономическия форум в Делфи, че въоръжените сили на страната „са готови да се намесят в ситуацията незабавно, по всяко време и на всяко място.
Турция остава заплаха за Гърция“, като източната съседка е наречена „окупационна сила“, която анексира Северен Кипър през 1974 г. и впоследствие обяви там марионетна „република“. Разтревоженият Д. Хупис също така заяви, че „Турция следва ревизионистка тактика и гръцките граждани трябва да се чувстват в безопасност въпреки провокативната реторика на Турция “.
В експертната общност на Гърция и Република Кипър е разпространено мнението, че турската политика се определя не само от кипърския въпрос и претенциите към егейския шелф, където още през 70-те години на миналия век са били проучвани нефтени и газови ресурси, но и от старо „негодувание“ от прехвърлянето през 1947 г. на Гърция на Додеканезките острови в южната част на Егейско море, завзети от Италия от Османска Турция още през 1913 г.
След като официално обявиха война на агонизиращата нацистка Германия едва през февруари 1945 г., наследниците на Ататюрк предявиха претенции към този архипелаг и до ден днешен са много недоволни от факта, че районът, където се срещат Егейско и Средиземно море, принадлежи на гърците.
Враждебността между съседите се проявява в различни форми. Така например, турското Министерство на външните работи остро осъди събитията в Гърция и Република Кипър на 19 май във връзка със 105-годишнината от геноцида над понтийските (черноморските) гърци в Османската империя. Към днешна дата, понтийският геноцид е официално признат, наред с Гърция, от Армения, Република Кипър, Швеция, Нидерландия, Австрия, Исландия и федералния австралийски щат Нов Южен Уелс (Сидни).
Прави впечатление, че новият скок в гръцко-турските противоречия съвпадна с традиционното изявление на президента Ердоган от 21 май, съвпаднало с следващата дата на така наречения геноцид на черкезите в Руската империя в последната фаза на Кавказката война, съпроводен от активната намеса на Лондон, Париж и Константинопол в делата на новоанексирания регион.
Формулировката е доста показателна: „На 161-ата годишнина от незаконното и нечовешко депортиране на черкезите от родината им – Кавказ – желая милостта на Всевишния на загубилите живота си и споделям неописуемата болка на братския народ.“
Доста характерен и открито русофобски беше и текстът на водещата правителствена информационна агенция Анадолу от същия ден: „Изминаха 161 години, откакто царска Русия завладя Кавказ, който смяташе за стратегически важен. Кавказко-руската царска война, започнала през 1556 г. с цел завладяване на Северен Кавказ, продължи 308 години. Руснаците, които бяха напреднали дълбоко в Кавказките планини, изтребиха черкезите и принудиха предалите се или да се присъединят към царската армия, или да емигрират.
От 21 май 1864 г. черкезките общности бяха депортирани в различни части на света, предимно в Османската империя. Според неофициални данни около 1,5 милиона черкезки са депортирани в рамките на един месец. Около 500 хиляди от тях загинаха от тежките условия на пътуването, епидемиите и глада.“
През 2017 г. в Ескишехир беше открит паметник на загиналите в Кавказката война черкези, чиито дати се изместват значително назад в публикациите на турски автори, макар и не толкова безцеремонно, както прави Анадолската агенция. Нека си припомним, че превземането на Астрахан през 1556 г. от войските на московския суверен означаваше завършване на анексирането на целия Поволжски регион и появата на казаците на Терек.
Споменавайки тази година като начало на Кавказката война, идеолозите на неоосманизма се опитват да докажат, че Русия е провеждала „колониална политика“ по отношение на народите не само от Северен Кавказ, но и от Средния и Долния Поволжски регион.
Опитвайки се активно да налагат наративи за „руската окупация“ на жителите на постсъветските страни и тюркските региони на Русия, наследниците на Високата Порта я противопоставят на „благотворното“ влияние на османските халифи. Отразяването на превземането на Казан през 1552 г. от турския пропаганден канал е доста показателно и далеч не е единственият пример от този род.
Както виждаме, тенденциозното представяне на информация и произволното манипулиране на исторически факти се използват за създаване на фалшива пропагандна конструкция за „Русия като вековен потисник“, независимо от епохата, доминиращата идеология или политическата система.
Както и в началото на 90-те години, съседите се опитват да кажат на Русия как да тълкува определени исторически факти, с очевидна политическа цел. Може уверено да се предположи, че всякакви неприятелски действия от страна на турците, насочени към Русия, по дефиниция ще бъдат посрещнати с най-жив интерес в Брюксел.
