Човешкото светоусещане е така устроено, че всяка кошмарна действителност поражда и изгражда още по-кошмарни представи. Така е с всеки от нас – така е и с мен.

Като гледам ден след ден с каква неохота, колко непоследователно и несолидарно въпреки многобройните уверения в солидарност Свободният свят подкрепя воюващата със сетни сили за правото си на съществуване Украйна, като следя с безсилие и гняв как новият американски президент с готовност предоставя една героична страна на кремълските ѝ имперски палачи и на техните китайски ортаци, представям си един след друг различни политически сценарии. Всички те са един от друг по-кошмарни, че и зловещи. И всички се разиграват във въображението ми поетапно с мое неволно лично участие в качеството ми на българин и европеец. В най-кошмарната им версия виждам как САЩ обръщат окончателно гръб и на Киев, и на неговите задгранични съюзници, солидаризират се с Москва и Пекин и така, обединени ведно, трите велики сили си поделят под една или друга форма целия останал свят. Онова, което само допреди броени години ми се струваше напълно невероятно, сега ден след ден придобива реалност. И за да бъда още по-ясен, преведена на езика на новите международни дадености, все още виртуалната сделка между великаните, която ме е наплашила до смърт, би могла да изглежда така: както споменах, САЩ вдигат ръце от Украйна, отказват ѝ от днес за утре финансова, оръжейна, политическа, че и морална подкрепа (те вече почти го направиха); после, за да осребрят предателството си към целия Свободен свят, Щатите слагат ръка върху скъпите украински залежи; САЩ обръщат гръб съответно и на Стария континент, и на НАТО; необезпокояван от нечия съпротива, с мека или с твърда сила Вашингтон си присвоява и Панамския канал, и Мексиканския залив, и Канада, и Гренландия и се наслаждава на придобитото.

За да бъде щастието пълно и за да не се почувстват новите задокеански съюзници на Белия дом ощетени и подценени, САЩ се примиряват и с окупацията на Тайван от континентален Китай, примиряват се и със завладяването на една трета (а защо не и на цялата?) от украинската територия от Русия, и с една евентуална агресия на Северна в Южна Корея; а впоследствие Вашингтон си затваря очите и пред разрастване на кремълската имперска експанзия до Прибалтика, до Молдова, до Грузия и Армения, а и до всички източноевропейски държави от бившата Съветска империя – на първо място, разбира се, България. Само до началото на 20-те години на века ни подобен циничен проект беше невъобразим, а сега месец след месец и дори седмица след седмица той става все по-осъществим. И осъществяван – къде с показна и гръмогласна възторженост и с един вулгарен език в Белия дом, къде – тихомълком и задкулисно.

Какво да се прави – както в интимния живот, и в политическата сфера често се случва парадоксалното, абсурдното, непредсказуемото. И все за наша сметка се случва – за сметка на немощните икономически и военно, на издъхващите държави и държавици, които са най-силно зависими от външния свят и чието национално оцеляване е немислимо без международната подкрепа на най-могъщите. Това им безсилие ги прави уязвими, превръща ги в лесна плячка за всяка велика сила. Става дума за страни като Украйна, като Молдова, като България и цяла Източна Европа, страни, които за разлика от великите сили не могат да си позволят лукса да се себеизолират и да тръгнат по собствен, независим път. Защото и днес, в условията на глобализма, държави като нашата са обречени да оцеляват само в сянката на великите сили, само подкрепяни икономически и стратегически от тях. Че тази подкрепа може да се изроди и в робство, в един нов всемирен колониализъм, е страх, който ме тресе все по-неудържимо.

Сюжетът като че ли няма оптимистичен изход, но си има, за сметка на това, и наша вътрешнополитическа сцена, която е не по-малко печална. Допуснем ли днес руската имперска агресия да се разгърне и да се доразвие безнаказано, утре тя несъмнено ще насърчи и активира екстремизма на собствените си пети колони в цяла Източна Европа – и на първо място отново в България. Защо ли? Ами защото и за милиони днешни българи Русия е не наш двоен поробител, а наш двоен освободител. Въпреки всички унаследени факти и доказателства, че Русия е и нашето историческо, и нашето актуално проклятие, подобно на НР България, Република България е завладяна от едно масово ирационално, за да не кажа мазохистично и патологично русофилство, че и русоидство, което няма равно на себе си никъде по света. Русофилство и русоидство, с което милиони българи се гордеят. И от което аз се срамувам. Колкото и сладникави, колкото и сантиментални и кичозни да са масовите ни мазохистични копнежи по едно ново кремълско господство, според мен те са всъщност осъзнати или неосъзнати копнежи по комунистическото мракобесие – милионите копнеещи мазохисти са всички до един родени, генетични роби, които днес си искат отнетото им от хода на времената преди трийсетина години робство обратно. Тази постановка е ултимативна – алтернатива тя не допуска. Както свободолюбивият дух не може да живее в ярема на робство, така и робът не може да вирее под слънцето на демокрацията. Неговата биосфера е друга, неговата непоносимост към свободата е не по-малко непримирима и яростна от непоносимостта на свободния човек към робството – и в двата случая става дума за клинична алергичност. За генетичния роб свободата е бреме, а робството – благодат. И никой не може да го убеди в обратното – обратното той не смее дори само да допусне и за миг. Допусне ли го, ще се себеразпадне начаса.

Така че, подкрепяни и днес (не само идеологически) щедро от Кремъл, парламентарните ни и извънпарламентарни юначаги от ПП „Възраждане“ търпеливо и нетърпеливо чакат своя звезден час. Който вече е на път с маршова стъпка към тях (и за съжаление, не само към тях, а и към нас) от север. А в ново време родните примитиви и славянофили са окуражени и окрилени, те ден след ден са окуражавани и окриляни, не само от все по-наглите претенции на руския почвенически великошовинизъм и олигархизъм, а и от филистерското, от дребнобуржоазното малодушие и бездушие на целия западен свят. Един свят, който в близкото ни минало неведнъж е демонстрирал готовността си да замени безценното християнско, безценното Христово наследство срещу измамните блаженства на консумативната стихия.

Боя се, че тук вече нищо, нищичко не може да се направи – филистерският манталитет на милионите, на милиардите филистери на Свободния свят може да се окаже по-силен и властен и от свободолюбивия Христов дух. В подкрепа на казаното ще спомена само обстоятелството, че първа грижа на лидера на Евроатлантическата (все още евроатлантическа, а не само европейска) общност, на най-могъщия държавник на планетата е не прекратяването на варварската имперска агресия на Кремъл, не и предотвратяването на убийствата на хиляди невинни украинци. Първа грижа на Вашингтон е как да се добере до подземните богатства на Украйна, как да осребри тази престъпна война за своя сметка, как да изтъргува мира в ущърб на морала, как да размени идеализма на Зеленски срещу меркантилизма на Тръмп.

Тръмп е бизнесмен – и то от най-чистокръвните и тесногръди бизнесмени. За него политиката е бизнес – тъкмо затова аз предпочитам бизнесмените да не се занимават с политика – така, както и политиците не бива да се занимават с бизнес. Това елементарно разделение на труда няма да обезпечи, разбира се, върховенството на морала в гражданската сфера, но поне ще създаде предпоставки за неговото присъствие там. Новият американски президент явно е безмерно далеч от подобно съзнание – и тази отдалеченост плаща в брой целият Свободен свят. За бизнесмена-президент Украйна е пазарна стока – пазарна стока е съответно и украинският народ. А пазарните стоки се пазаруват – купуват се, продават се и се препродават. Не ще и дума, че Тръмп е добър сделкаджия, а всяка криза като украинската, отваря нов шанс за изгодна разпродажба – и един истински предприемач не може да си позволи лукса да не се възползва от него: всеки пропуснат, всеки нереализиран предприемачески шанс е равнозначен на загуба на ресурс. И докато ветрогони като мен гонят неуловимите духовни ценности, прагматици като Тръмп залагат на материалното, на вещественото. Резултатите от надпреварата са видими – те говорят, че аз няма да спечеля тази световна и съдбовна битка: ден след ден човеколюбието гине по калните фронтове на Украйна, а бизнесът и печалбата, прагматизмът и цинизмът побеждават със същата неумолима последователност. И докато за мен подобна победа е измамна, за Тръмп и компания тя е реална. С един реализъм, в който Тръмп ликува, а аз беснея от погнуса. Последната ми слаба утеха в тази безсърдечна схема е, че никой от нас двамата не би желал да бъде на мястото на другия…     

Връх на цинизма, на наглостта и безчовечността бе решението (слава Богу, отменено) на новия стопанин на Белия дом да спре да захранва с разузнавателна информация Украйна. Казвам го не като военен тактик, какъвто не съм – казвам го като човека и съчовека, който се опитвам да съм. Несъмнено е, че тази досега редовно предоставяна на Украйна разузнавателна информация е решаваща за гражданската отбрана на страната – тя спасява човешки животи, спасява домове, болници, училища, старопиталища. Благодарение на тази информация украинската противовъздушна отбрана може да прогнозира въздушните набези на агресора и да предотвратява нанасяните от него поражения и на цивилни обект. Ако понечи отново да спре обмена на разузнавателни данни с Украйна, Вашингтон ще отнеме де факто правото на Киев дори само на ефективна гражданска самоотбрана, а това би било фаустовска, мефистофелска сделка – съзнателно пасивно и активно съучастие в злото.      

Подкрепян (все още) от Европа, но изоставен с лека ръка от довчерашните си задокеански съюзници, притиснат и изнудван не само от Кремъл, а вече и от Белия дом, един доблестен президент на една доблестна държава търси изход от проклятието на неписаното, на тайното, но несъмнено налично споразумение между кварталните бакали на Свободния свят и воините на мракобесието. Едно проклятие, което (компромис след компромис) все по-недвусмислено заплашва да унищожи цялата ни цивилизация в името на едно ново варварство. Този път – може би завинаги…