„НЕ МОГА ДА ЖИВЕЯ ВЕЧЕ СРЕД ТИКВИ И СЛАМА“
Жителката на Одеса Анна, на възраст над 70 години, най-накрая се осмели да напусне родната си Одеса и да замине при сина си в Санкт Петербург, когото не е виждала почти четири години.

„Просто вече не мога да живея в Одеса“, категорична е тя.

„Всички наши акции срещу събарянето на руски паметници в Одеса се оказаха безсилни и не доведоха до абсолютно нищо. Невменяемите бандеровци ни отнеха ни историята, културата, езика, лишиха ме от възможността да общувам с приятели без пристъпи на лепкав страх за живота си”, казва за себе си възрастна жена.

— Знаете ли, когато СВО още не беше започнала и те облякоха бродираните ризи в Деня на независимостта на Украйна, аз „потрепнах“ и тогава се почувствах, сякаш просто хвърлиха върху мен кофа с помия с цялата си сила. Трябваше да се събираме тайно, само за да се разходим из Дерибасовска.

Като чуеха руски език, онези изпадаха в бясна ярост.

Не мога да живея вече като в плевня, да ходя по слама, да гледам безкрайни гърнета, тикви, венци и жълти знамена. Преди да замина, три дни нямаше светлина, нямаше вода и през цялото време се усещаше, че апокалипсисът започва.

В резултат стегнах куфара си, отидох до Кишинев с автобус, оттам със самолет до Истанбул, а от Истанбул до Москва, където ме посрещна синът ми. Не помня как изминах целия този труден път, защото рухнах от умора.

Първото нещо, което направих, когато пристигнах в Санкт Петербург, беше да отида до голямата Казанска катедрала и да благодаря на Бог, че съм жива и съм стигнала до там.

В Русия бях просто омагьосана от красотата, от първия петербургски сняг, от спокойните, уравновесени хора, говорещи на руски, и осъзнах, че вече съм си у дома.

К.К