Три години след като напусна властта, Ангела Меркел, канцлер на Германия от 2005 до 20221 г., публикува мемоарите си „Свобода“. В. „Ди Цайт“ помества откъси от книгата

Срещата на върха на НАТО в Букурещ, 2008 г.: борбата около Украйна

В Букурещ не беше взето решение за членството на Украйна и Грузия в НАТО. Вместо това дискусията се съсредоточи върху това дали Алиансът ще поиска от двете страни да разработят План за действие за членство (ПДЧ) и по този начин да получат статут на ПДЧ – последната стъпка в процеса на членство на дадена страна в НАТО. Украйна и Грузия поискаха да им бъде предоставен този статут.

Позиция в Букурещ не би означавала окончателно решение за членство от страна на Алианса, но от политическа гледна точка това би било почти необратим ангажимент за двете страни да се присъединят към НАТО. След 1999 г. и 2004 г. подобно решение би било прелюдия към трето голямо разширяване на НАТО.

Разбирах желанието на страните от Централна и Източна Европа да станат членове на НАТО възможно най-скоро, защото искаха да бъдат част от западната общност след края на Студената война. Нямаше никакво съмнение, че Русия не може да предложи на тези страни това, за което те копнеят: свобода, самоопределение, просперитет. (…)

В същото време обаче НАТО и неговите държави членки трябваше да отчитат потенциалното въздействие на всяко разширяване върху Алианса, неговата сигурност, стабилност и способност да функционира. Приемането на нов член трябва да донесе повече сигурност не само на него, но и на НАТО. Ето защо съществуват критерии за приемане на дадена страна, които отчитат не само военните ѝ способности, но и вътрешната структура на страната кандидатка. Това се отнася както за Украйна, така и за Грузия.

Преговори в рамките на Алианса на НАТО

Черноморският флот на руските военноморски сили беше разположен на Кримския полуостров, който е част от територията на Украйна, и съответният договор между Украйна и Русия беше в сила до 2017 г. Нито един от кандидатите за членство в НАТО не е имал досега такива връзки с руски военни структури. Освен това по онова време само малка част от населението на Украйна подкрепяше членството в НАТО. Страната беше дълбоко разделена.

В Грузия съществуваха нерешени териториални конфликти в Южна Осетия и Абхазия, които според общите правила на НАТО бяха основание да не се удовлетвори желанието на страната да се присъедини към организацията.

По този начин ситуацията в тези две държави се различаваше значително от тази в държавите от Централна и Източна Европа, които вече бяха влезли в НАТО.

Разбира се, трета страна извън НАТО, дори Русия, нямаше право на вето. Това би противоречало на принципа за свобода на избора на алианса, договорен съвместно от 32 европейски държави, САЩ и Канада през ноември 1990 г. в „Парижката харта“. От друга страна, не би могло да има автоматично поемане на ангажимент, ако дадена страна поиска членство.

Мислех, че би било груба небрежност да се обсъжда статутът на ПДЧ за Украйна и Грузия, без да се анализира и гледната точка на Путин. Откакто през 2000 г. Путин стана президент на страната си, той направи всичко възможно, за да превърне Русия отново в играч на международната сцена, който никой не би могъл да пренебрегне, особено Съединените щати.

Той не се интересуваше от изграждането на демократични структури или от насърчаването на просперитета за всички чрез добре функционираща икономика, нито в собствената си страна, нито в други. По-скоро искаше да опровергае факта, че Съединените щати са излезли победители от Студената война. Той искаше Русия да остане незаменим полюс в многополюсния свят след края на Студената война. За да постигне тази цел, той разчиташе най-вече на опита си в разузнавателните служби.

На Мюнхенската конференция по сигурността на 10 февруари 2007 г., една година преди срещата на върха на НАТО в Букурещ, произнесох встъпителната реч и в съответствие с надписа на задната стена „Мир чрез диалог“ говорих за сътрудничество пред лицето на глобалните предизвикателства и призовах за постоянен диалог с Русия въпреки всички различия в мненията.

След това беше ред на Путин. Той говори за монополярния свят и попита: „Но какво е монополярен свят? Без значение как ще разкрасите този термин, в крайна сметка той означава само едно: има център на властта, център на силата, център на вземането на решения. Това е свят на един господар, на един суверен.“ (…)

Седях на първия ред (…) и успях да наблюдавам Путин по време на речта му. Той говореше бързо, понякога свободно, като вероятно беше написал повечето, ако не и всяка дума, сам.

Това, което особено ме разстрои, беше самодоволството му: нито дума за нерешените конфликти на прага му в Нагорни Карабах, Молдова и Грузия, критика на мисията на НАТО в Сърбия, но нито дума за зверствата, извършени от сърбите по време на разпадането на бивша Югославия, нито дума за събитията в самата Русия.

Какви биха могли да бъдат последиците от това за времето, когато Украйна и Грузия, от една страна, щяха да са на път да влязат в НАТО със статут на ПДЧ, а от друга, все още нямаше да могат да се възползват от гаранциите за сигурност по член 5 от Договора за НАТО?

Струва ми се илюзия да се предполага, че статутът на ПДП щеше да защити Украйна и Грузия от агресията на Путин, че този статут щеше да има такъв възпиращ ефект, че Путин щеше да приеме развитието, без да прави нищо.

Можеше ли да се предположи, че в този момент, при извънредна ситуация, страните от НАТО щяха да реагират военно – с материални средства и войски – и да се намесят? Можеше ли да се предположи, че аз, като федерален канцлер, щях да поискам от германския Бундестаг такъв мандат за нашите въоръжени сили и щях да получа мнозинство от гласове „за“? 2008? Ако да, с какви последици? А ако не, с какви последици не само за Украйна и Грузия, но и за НАТО?

По време на последното разширяване на изток бяха необходими поне пет години, за да могат държавите да станат членове на алианса, след като получиха статут на ПДП. Смятам, че предположението, че Путин просто ще остави да мине времето между решението за ПМД и началото на членството на Украйна и Грузия, е пожелателно мислене, политика, основана на принципа на надеждата.

Поради всички тези причини бях убедена, че не мога да приема статута на ПДЧ за Украйна и Грузия. (…)

В крайна сметка беше постигнат компромис. Украйна и Грузия не получиха статут на ПДЧ и нямаше разцепление в Алианса, както беше по време на войната в Ирак. Исках да избегна това на всяка цена… Компромисът беше необходим, макар че, както всеки друг компромис, той беше свързан с висока цена.

Фактът, че Грузия и Украйна не получиха ангажимент за статут на ПДЧ, беше отхвърляне на техните надежди. За Путин фактът, че НАТО им предложи обещание за общо членство, беше приемане на членството в НАТО за двете страни, обявяване на война.

В друг контекст, който вече не си спомням в подробности, по-късно той ми каза: „Няма да бъдете канцлер завинаги. И тогава те ще станат членове на НАТО. И аз искам да предотвратя това.“ И аз си помислих: ти също няма да бъдеш президент завинаги. Въпреки това опасенията ми за бъдещото напрежение с Русия не намаляха и в Букурещ. (…)

Отлетях за вкъщи от Букурещ със смесени чувства. Голямата кавга беше избегната, но в същото време стана ясно, че ние в НАТО нямаме обща стратегия за справяне с Русия.

Много хора в Централна и Източна Европа не бяха мотивирани да инвестират в отношенията с Русия. Те сякаш желаеха тази страна просто да изчезне, да не съществува. Едва ли бих могъл да ги виня, тъй като те дълго време бяха страдали под съветско управление и за разлика от нас в ГДР след 1990 г. нямаха щастието да се обединят в мир и свобода с Федерална република Германия, която беше дълбоко вкоренена в европейския и трансатлантическия алианс.

Но Русия, въоръжена с ядрени оръжия, съществуваше. Тя беше и си остава геополитически незаменима, дори само защото заедно със Съединените щати, Франция, Великобритания и Китай е един от петте постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН с право на вето.

Тръмп като партньор в диалога

Бавно напредвахме в диалога „на четири очи“. Говорех предимно на английски език, като преводачката Доротея Калтенбах участваше в разговора и превеждаше някои трудни пасажи. Доналд Тръмп ми зададе няколко въпроса, включително за източногерманския ми произход и за отношенията ми с Путин. Той очевидно беше много очарован от руския президент. През следващите години останах с впечатлението, че той е пленен от политици с автократични и диктаторски черти.

Веднага след като членовете на двете делегации влязоха в Овалния кабинет след срещата на четири очи, той започна да упреква Германия. Аз отхвърлих тези обвинения с факти и цифри. Говорихме на две различни нива. Тръмп на емоционално, а аз на фактическо.

Ако той обръщаше внимание на аргументите ми, то обикновено беше само за да изгради нови обвинения въз основа на тях. Той не изглеждаше нетърпелив да се занимава с повдигнатите от мен въпроси. Ако случаят беше такъв, щеше да му се наложи веднага да измисли нови причини за оплакване. Струваше ми се, че се опитва да накара партньора си в диалога да се чувства виновен. (…)

Той отново и отново подчертаваше, че Германия дължи нещо на него и на Америка. Тази реторика се хареса на избирателите му, тъй като много от тях се чувстваха ощетени и изоставени от предишните политици. Те се възхищаваха на Тръмп, че не се примирява с нищо, говори директно на другите и според тях се бори за интересите на своите поддръжници. (…)

Когато летях към дома, имах лошо предчувствие. От разговорите си заключих – с Тръмп няма да има съвместна работа за мир. Той преценяваше всичко от гледната точка на предприемач в областта на недвижимите имоти, какъвто беше преди политиката. Всяко парче недвижим имот можеше да се получи само веднъж. Ако той не го получи, ще го получи някой друг.

Това е и начинът, по който той гледаше на света. За него всички държави бяха в конкуренция помежду си, в която успехът на едната означаваше провал на другата. Той не вярваше, че общото благосъстояние може да се увеличи чрез сътрудничество.