Пик на човешката популация, последван от спад, е много по-близко, отколкото си мислим. Мнозина са настроени да вярват, че намаляването на човешката популация е ужаса на ужасите (дори и то да се случи по изцяло мирен начин, вследствие на намаляване на раждаемостта, ендокринно увреждащи химикали и застаряване), но на практика това е единствената ни надежда да се измъкнем от нашето положение. 

Забравете израза „енергиен преход“. Той никога не е целял нещо повече от маркетингова уловка. Всички минерали, съставляващи „възобновяемите“ енергийни източници, са добивани и транспортирани с работещи на дизел машини. Стоманата – нужна за изграждането на най-тежките компоненти на вятърните перки и атомните електроцентрали – също се прави с въглища. 

Ние обаче сме опасно близо до критична точка в извличането на изкопаеми горива.

Вместо да осъзнаем, че сме влезли в еднопосочна улица, и да осъзнаем, че глобализирането на цивилизацията може да завърши само със сълзи – все пак леснодостъпните ресурси на планетата са разграбени – ние удвоихме, а след това и учетворихме популацията си, правейки положението си на превишаване на нормите още по-лошо. Всъщност, през последните два века ние сме станали детритивори – вид, който се храни с останките на отдавна умрели същества. Използвайки нефт и газ, ние буквално сме се научили как масово да превръщаме мъртвите организми в храна.

Цивилизацията е противоречие: обречени сме, ако продължим да я поддържаме и сме обречени, ако не я поддържаме. Има ли изход?

Идеята за нашето положение е в общи линии, че ако проблемите имат решения, то положението има само последствия и по дефиниция не може да бъде разрешено. Нашето противоречие с цивилизацията е класически пример. Защото какво е цивилизация? Според речника „Мериъм Уебстър“ тя е „относително високо ниво на културно и технологично развитие“, където „технологично“ се отнася до „практическото приложение на познанието“. Помислете: земеделие, грънчарство, писане, строителство, металургия, но най-вече: овладяване на енергийните източници за захранването на всички тези дейности. В миналото това означаваше дървесина или хранителни калории от зърнените култури за хората и трева за добитъка. По-късно това станаха изкопаемите горива. Махнете технологията (в нейната посочена по-горе дефиниция) и ще остане само културата – митове, герои, легенди, поеми, музика и т.н. – което е много важно, но не е достатъчно, за да построи високо издигащи се градове или да изхрани милиони хора. Но защо цивилизацията е класически пример за противоречие – обречен си ако я продължиш, обречен си ако не я продължиш? По две причини: първо, тя е както следствието, така и причината за екологичната свръхконсумация, и второ, тя не е устойчива. Знам, че това е твърде много информация в едно изречение, затова позволете ми да развия тези две идеи по-нататък.

Екологичната свръхконсумация настъпва, когато човешките нужди надхвърлят  регенеративния капацитет на дадена естествена екосистема. Да вземем например нашите предци, които са ловували и събирали храната си: веднага щом са убивали повече животни, ловили повече риба, изяждали повече растения, отколкото могат да се регенерират в дадена област за една година, те са навлизали в зоната на свръхконсумация. Какво са правели тогава? Дали някой от техните шамани е заставал отпред и казвал на старейшините: според моя последен модел популацията на елена ще намалее през следващите 5 години и ние ще умрем от глад? Не, разбира се. Имало е племена, които, осъзнавайки, че са достигнали хранителния капацитет на племенната си територия, са прилагали доброволен контрол на раждаемостта, докато други племена са изгаряли цели гори, за да създадат тревиста земя, с което да предизвикат нарастване на популацията на бизоните и последващо нарастване на собствената си популация. Това е работело добре, или поне докато не се е наложило да бъде направено нещо друго за изхранването на нарасналата рода – като например отглеждане на висококалорични култури на плодородните речни брегове и равнини, с което е било сложено началото на земеделието и на първите цивилизации. Да вземем например Месопотамия – обширна тръстикова низина, в която традиционните техники на ловуване и събиране на храна са могли да поддържат само малка част от народа, който в крайна сметка е построил градове като Ур и Урук. Ако бяха спрели някъде по пътя си и се бяха отказали по някаква причина от цивилизацията, те незабавно биха срещнали последствията от свръхконсумацията – недохранване, болести, войни. Учебниците по история са пълни с примери.

За да се сдобие с такива технологии като земеделието, строителството (градове), металургията (сечива, оръжия) и т.н., всяка цивилизация – включително нашата супер-мега-гига модерна такава – се е нуждаела от минерални ресурси и енергия. Проблемът е, че всяка човешка общност рано или късно изчерпва едно от двете, или и двете. Не в абсолютен смисъл – имайте предвид, че има огромни залежи от желязо, въглища, мед и всичко останало, намиращо се в земната кора. Не, изчерпвали са лесно достъпните и евтини ресурси, които изискват минимално количество енергия за добиването им (било във вид на робски труд, въглища, дизелово гориво или електричество). С напредването си обществата са развивали все по-сложни (и енергийно интензивни) методи за преодоляване на тези проблеми, но в крайна сметка всички те са се изправяли пред намаляваща възвращаемост на усилията си.

Разбирате ли, ресурсите не са равномерно разпределени: имаме много малко големи, лесно достъпни, висококачествени мини, гори или земеделски земи и купища такива с по-ниско качество/по-труден достъп. Веднага щом изчерпим висококачествените ресурси, ние сме принудени да използваме все по-ниско качествени техни заместители, докато технологичните ограничения (разбирай енергийните) не достигнат своя лимит и предприятието не фалира. Поради това силно се е разчитало на търговията, която да компенсира загубата – или отсъствието – на един или повече ресурси, а когато ножът опре до кокал са се водили войни за обработваеми земи, рудници или контрол на търговията с роби. По този начин човечеството се е озовало в така наречения от Роналд Райт „капан на прогреса“ – принудено постоянно да избързва напред, за да избяга от последствията от винаги влошаващото се положение на свръхконсумация.

Стабилното положение – отвъд ловуването и събирането на храна – никога не е била възможна в свят, в който ресурсите се изчерпват по-бързо, отколкото могат да се възстановят.

Забелязали ли сте, че почти всички останки от някога велики цивилизации сега са обградени от пустини?

Ако мислите, че в този процес сме станали по-мъдри, трябва да ви разочаровам. Тъкмо обратното: вместо да осъзнаем, че сме влезли в еднопосочна улица, и да осъзнаем, че глобализирането на цивилизацията може да завърши само със сълзи – все пак леснодостъпните ресурси на планетата са разграбени – ние удвоихме, а след това и учетворихме популацията си, правейки положението си на превишаване на нормите още по-лошо. Всъщност, през последните два века ние сме станали детритивори – вид, който се храни с останките на отдавна умрели същества. Използвайки нефт и газ, ние буквално сме се научили как масово да превръщаме мъртвите организми в храна. Фертилизаторите, пестицидите и механизираното земеделие сега са отговорни за поддържането на живота на 4 милиарда от нас, с цената на разрушаване на екосистеми, изчерпване на подземните водни резерви и ерозия на почвата, което поставя огромна въпросителна за устойчивостта на тези порочни практики.

Мислехме си – за пореден път – че с глобализацията на производството, земеделието, търговията и добива на ресурси сме „решили“ „проблема“. „На кого му пука, че една територия може да изчерпи обработваемата си земя, минералите или работната ръка, при положение, че можем да колонизираме цели континенти?“ Вместо обаче да намерим изход от положението си, не постигнахме нищо друго, освен експлозивно нарастване на потреблението на още повече ресурси, включително изкопаемите горива – енергията, която даде най-голям тласък на всичко това. Сега сме изправени не само пред изменение на климата като резултат, но и пред изтребление на видове, химическо замърсяване, дезертификация и потенциален колапс на меридионалната циркулация в Атлантическия океан, което ще предизвика каскада от критични точки, правейки земеделието изцяло невъзможно на много места по света. Този захранван с петрол празник обаче може да влезе в терминалната си фаза много преди на банкета на последствията да бъде сервирано основното ястие.

Забравете израза „енергиен преход“. Той никога не е целял нещо повече от маркетингова уловка. Всички минерали, съставляващи „възобновяемите“ енергийни източници, са добивани и транспортирани с работещи на дизел машини. Стоманата – нужна за изграждането на най-тежките компоненти на вятърните перки и атомните електроцентрали – също се прави с въглища. Металургичният клас силикон за соларните панели се получава чрез карботермична редукция, в резултат на която срещу всеки един силиконов атом, който отива в панела, поне две молекули СО2 циркулират в атмосферата. Цимент – ключов материал в глобалното строителство – също изцяло зависи от въглищата, както като източник на енергия, така и като източник на летлива пепел. Торовете и пластмасата са направени от природен газ и течни горива от природен газ. Водородът и батериите не предлагат решение – не само защото не са източници на енергия, а само източват цялата система, но и защото не притежават енергийната плътност и химическите свойства на въглеводородите, необходими за поддържането на това ниво на сложност. Сори, индустриалната цивилизация има интимни отношения с изкопаемите горива, които нямат реален заместител в перспектива.

Ние обаче сме опасно близо до критична точка в извличането на изкопаеми горива. С изчерпването на богатите леснодостъпни висококачествени ресурси и замяната им с все по-нискокачествени, възвръщаемостта на енергийните инвестиции започва да намалява. В резултат на това, приблизително около 2025 г. ние ще се ударим в невидима стена под формата на количеството нетна енергия, което можем да получим чрез сондиране и използване на петрол. Проучването „Recalibration 23“, изчисленията на EROEI (Delanoy et al. 2021), моделите на инвестиране, да не говорим за оценките на пика и спада в добива на шистов петрол – всички те показват, че сме само на една година от достигане на кратко плато, което ще бъде последвано от все по-ускоряващ се спад на нетното производство на енергия, що се отнася до течните въглеводороди.

За да можем да копаем още нефт, да поддържаме и да разширяваме инфраструктурата, да произвеждаме още „възобновяема“ енергия, хидро, атомна и т.н., ние ще имаме нужда от стомана и бетон (плюс редица други минерали) в по-големи количества от когато и да било. За да бъде възможно цялото това копаене, транспортиране и преработване на материали, ще имаме нужда от значително увеличаване на производството на нефт и въглища. Геологията (да не говорим за екологията) не е на наша страна. Никога нефтените кладенци не са се изчерпвали по-бързо и не са имали нужда от толкова големи ресурси за барел (помислете за огромните плаващи платформи за дълбоко подводно сондиране). С други думи, нужно е все по-голямо количество енергия, само за да се запази добивът на нефт на сегашните нива. Само че експоненциалното увеличаване на нуждата от енергия и платото на физическото ѝ добиване не са рецепта за успех, ако разбирате какво искам да кажа.

Нефтени платформи

Всяка цивилизация – включително нашата – е неустойчива. Всички те разчитат на постоянен приток на енергия и минерални ресурси за изграждане на технологии, чиято крайна цел е да предпазят съставляващото ги човечество от последиците на екологичната свръхконсумация. Обществата „постигат“ тази цел чрез използване на невъзобновяеми (или бавно възобновяеми) запаси от плодородна почва, дървесина, а напоследък и от изкопаеми горива. С добиването на ресурси и земеделието обаче идва и разрушаването на околната среда: дезертификация, замърсяване, промяна на климата, за да изборя само някои.

Напоследък – поне от 1970-те години на миналия век насам – както западните корпоративно-олигархични елити, така и комунистическите режими полагаха всички усилия да скрият факта, че нашата цивилизация е крехка и изцяло неустойчива, като предотвратяваха всякакви разговори за намаляването на нашия планетарен отпечатък. Всеки разговор за умереност, популация, промяна на климата, екологически колапс, пик на петрола и т.н. биваше замитан под килима, а често и иронизиран. Симптомите на човешката свръхконсумация обаче сега са навсякъде, правейки отричането напълно невъзможно. Човеците, от друга страна, според Крисъфър Бистроф, интуитивно усещат натиска на околната среда. С покачването на цените на храната и стойността на живот, наред с геополитическите напрежения и риска от икономически срив, започва да напира желанието за пестеливост и умереност. Покупките на скъпи стоки се отлагат, както и решенията за създаване на семейство или раждане на още едно дете.

Пик на човешката популация, последван от спад, е много по-близко, отколкото си мислим. Мнозина са настроени да вярват, че намаляването на човешката популация е ужаса на ужасите (дори и то да се случи по изцяло мирен начин, вследствие на намаляване на раждаемостта, ендокринно увреждащи химикали и застаряване), но на практика това е единствената ни надежда да се измъкнем от нашето положение. Или поне някак да смекчим удара. Според изследването на Бистроф върху много погрешно разбрания труд на Томас Малтус, гладът всъщност е „последното средство“ на природата, когато се налага коригиране на свръхконсумацията. Да, на самотен остров, където всички сме натъпкани заедно, или след голямо климатично бедствие, това се случва – и за жалост ще се случва – но то не е най-големият фактор за намаляването на броя на хората. С нарастващия недостиг на ресурси (като се започне с достъпния петрол) и ускоряването на климатичните промени, няма да се наложи да чакаме дълго, за да видим проверката на неговите теории.

До скоро,

Б.

Източник: thehonestsorcerer.medium.com ; Превод: Екатерина Грънчарова