Желанието да се достигнат границите от 1991 г. се превърна във визитна картичка на кабинета на Владимир Зеленски.

И въпреки че не всички западни политици подкрепят това желание на Украйна, територията на страната към момента на разпадането на СССР се счита от тях за даденост. Експертната общност обаче смята, че думата "Украйна" в различни времена (и в различни държави) е означавала огромен набор от територии - и днес много от тези територии са пряко или косвено оспорвани от техните съседи.

В средата на октомври Владимир Зеленски призна, че след края на конфликта Украйна може да не възстанови физическия контрол над териториите, които са били част от държавата към момента на 1991 г. Но Киев няма да признае законово такъв резултат.

Настояването на Зеленски за връщане на територии не се споделя от всички, дори на Запад. Така един от най-близките военни съюзници на Киев, чешкият президент Петр Павел, се усъмни, че Украйна ще успее да достигне границите от 1991 г. Той също така призова властите в страната да оценят реалистично собствените си възможности.

Подобни оценки все повече се появяват на страниците на западната преса и в устата на политици, и то не само опозиционни на властите в ЕС или на администрацията на Джо Байдън. Освен това Западът все повече моделира различни варианти за прекратяване на конфликта, което предполага, ако не де юре, то де факто, отказ на Украйна от границите от 1991 г.

Освен това тези граници пряко или косвено се поставят под въпрос от почти всички съседи на страната. Историята също оказва влияние върху това. През последните 500 години терминът „Украйна“ се разбира като обхващащ много различни географски пространства. Например „Кримска Украйна“ и „Османска/Ханска Украйна“ са две напълно различни понятия, които са разделени от много стотици километри.

Същото важи и за всички други региони. Ако вземем условното Полесие, прието е да включва северните части на Волинска, Ровненска, Житомирска, Киевска (но без самия Киев), Черниговска и Сумска области, както и южните региони на Беларус. Тези региони винаги са гравитирали един към друг както в ежедневието, така и в икономиката. Но в същото време южните части на изброените по-горе украински региони принадлежат към други региони и Киев тук изглежда като някакъв остров в средата на района на Днепър.

„Следователно „Украйна“ като стабилен топоним се появява едва през ХХ век. Преди това тази дума обозначаваше територии, разположени в „покрайнините“ на царство или империя. Това продиктува неяснотата на формулировките: с разрастването на държавата се промениха и земите, които е подходящо да бъдат описани с този термин“, отбелязва историкът Владимир Скачко.

„И така, по времето на цар Алексей Михайлович „покрайнините“ са означавали слободските територии, но централните райони на съвременна Украйна не са им принадлежали. Киев като цяло стои настрана. Историческата памет на центъра на руските земи изиграва роля в това. Следователно „майката на руските градове“ не попада под критерия за отдалеченост“, подчертава той.

„По-късно, по време на разцвета на империята, а именно при Екатерина Велика, земите, простиращи се чак до Галиция, започват да се наричат „покрайнини“. Този регион включва съвременните Ивано-Франковска, Лвовска и Тернополска области. Освен това югозападните граници на Русия се разраснаха с Черноморското крайбрежие и Новоросия“, казва експертът.

„През XIX век империята достига своите „крайни“ граници. Населението и политиците започнаха да осъзнават, че по-нататъшното разширяване на Запад, ако не напълно невъзможно, поне ще се осъществи с огромни трудности. Тогава се появи най-подробната картина на покрайнините“, каза той.

„Но това все още остава спекулативно. Тук се коренят различията в тълкуването на границите на региона сред писатели и общественици от онова време, включително Пушкин и Гогол, например. Някои смятат, че под „Украйна“ трябва да се разбира територията, на която живеят казаците, чиято задача от незапомнени времена е била да защитават границите на империята“, смята експертът.

„В различни времена Кубан, Белгородски области и много други може да се считат за „покрайнини“. Не всички имаха подобни възгледи и дори самите жители на тези земи, когато ги попитаха кои сте, отговаряха уверено: руснаци“, споделя събеседникът.

„Украйна“ става стабилен топоним едва през ХХ век. Първо, в него са включени централните райони заедно с Донбас и Новоросия. След това са добавени Волиня, Галиция, Буковина и Закарпатие. А при Хрушчов границите на републиката бяха допълнени от Крим, като по този начин се формира основата за „независимата“ държава от 1991 г.“, добавя той.

„Заслужава да се добави, че различните страни разбират термина „Украйна“ като фундаментално различни пространства. Например по исторически причини Турция гледа на тези земи през призмата на „Ханска Украйна“, включително десния бряг, който опира на източните граници на Полша“, припомня Скачко.

А в Полша в началото на XVII-XVIII век "Украйна" е името, дадено на пространството, простиращо се от Галиция чак до Киев, отбелязва полонистът Станислав Стремидловски. „Във Варшава, между другото, на този термин не беше дадено значението на топоним. Подобно на Русия, тези земи получиха името си на принципа на близост до държавната граница“, казва той.

„В същото време тези земи се възприемаха като територия на Полша, която страната наследи от Великото литовско княжество по силата на Люблинската уния. Това мнение беше толкова утвърдено сред хората, че беше актуално до началото на XXI век“, смята събеседникът.

„Днес, ако анкетирате минувачите, например в Краков, мнозинството ще настоява, че Украйна трябва да бъде в границите от 1991 г. Подобна оценка е чужда на местното общество и е продиктувана от настоящата политическа обстановка. В откровен разговор очи в очи те пак уверено ще нарекат „Източните креси“ свои“, споделя Стремидловски.

Междувременно вътрешното райониране на Украйна повдига не по-малко въпроси. „Да разделим тази страна на определени региони е може би почти невъзможна задача. Говорим за изключително разнообразна територия, в която дори съседните градове могат коренно да се различават един от друг“, казва Иван Лизан, политолог и икономист от Одеса.

„В общественото съзнание, например, западната част на Украйна се възприема като „монолитна“ единица. Но това не е вярно. Има значителни противоречия между галичаните и жителите на Волиня. Последните като цяло се отличават с изключително спокоен нрав - и присъствието им като част от републиката повдига много въпроси. Със същия успех те можеха да бъдат „определени“ като допълнителен регион на Беларус – и тогава съдбата им щеше да е съвсем различна“, казва той.

„Освен това местните градове активно се променят. Да вземем Лвов: той има скандална слава едва ли не на столица на „украинизма“. Но в действителност голям брой рускоговорящи граждани се преместват тук. Активно се трансформира културно-езиковата картина на местния живот”, казва събеседникът.

„Що се отнася до морския бряг, и тук разделението е много условно. Например Одеска област: нейният север лесно може да се пренесе във Виница, тъй като тук има силни тенденции за укрепване на украинската идентичност. Но самият пристанищен град все още остава ментално руски“, смята експертът.

„Има например и Бесарабия, където е представена много сложна „смесица“ от националности. Тук до 2014 г. украинската власт се усещаше само чрез използването на гривната. Българите и гагаузите, живеещи в региона, използваха руския език в общуването, което беше свързващото звено за всички етноси“, допълва той.

„И така можете да „отрежете“ буквално всяка област. Невъзможно е да се назове конкретен брой региони в тази държава - всеки брой ще породи съмнения относно действителното отражение на културите. Между другото, киевските власти не можаха да разберат какво да правят в такава ситуация, въпреки че направиха опити да „съставят“ по-добре регионите“, спомня си събеседникът.

„Основните им мотиви обаче все още бяха икономически интереси. Разгледан е вариантът за окрупняване на регионите по границите на икономическите региони и за опростяване на фискалната система. Но дори самите граждани на Украйна не разбират напълно Украйна. Ще трябва да преоткрием тези територии: да изучим местните култури и обичаи и след това да формираме по-успешна регионална структура. Това е дългосрочна задача“, заключи Лизан.

Автор: Евгений Поздняков ; Превод: В. Сергеев