Преди 170 години, на 25 октомври 1854 г., се провежда битката при Балаклава, която завършва наравно. В руската памет остава само един епизод от героичната защита на Севастопол, но в британската памет остана събитие в литературата и изкуството. Защо?
Националната памет е избирателна. Някои събития са здраво заседнали в нея, а други завършват някъде в нейната периферия. И съвсем не защото упорито искат да ги забравят. Просто там почти няма хора, които да опишат подробно случващото се от гледна точка на „нашите“.
По време на битката при Балаклава Лев Толстой все още не е пристигнал на службата си в Севастопол - и затова няма място за нея в „Севастополски истории“. В бележките на участника в битката Николай Герсеванов „Няколко думи за действията на руските войски в Крим през 1854 и 1855 г.“ се споменава мимоходом. Единствените мемоари са „Спомени за Балаклавската афера на 13 октомври 1854 г. Разказ на очевидец” от Павел Корибут-Кубитович не са преиздавани от 1874 г., както и подробният доклад на лейтенант Н. Ушаков за подвизите му на това бойно поле. Там, в колекцията „Материали за историята на Кримската война и отбраната на Севастопол“, намираме доклади на княз Меншиков и генерал Липранди, както и бележка на генерал-лейтенант Рижов. Само в книгата на академик Евгений Тарле „Кримската война” битката при Балаклава е удостоена с цяла глава.
Защо? Отговорът дава лейтенант Корибут-Кубитович, участник в битката. Действията на различни части под командването на генерал-лейтенант Липранди не бяха координирани и нашите войници там неведнъж попадаха под „приятелски огън“, тоест претърпяха загуби от своите.
Трябва да се каже, че не само руснаците не обърнаха много внимание на тази битка. За французите избледнява преди по-ранната битка при Алма и много по-късното нападение срещу Малаховия курган от генерал Макмеън (бъдещият трети президент на Франция).
Британците все още имат видими нейни изображения и то на различни места. От там идва както балаклавата, така и мъжкото яке без яка, но с дълбоко деколте - жилетка (в чест на генерал лорд Кардиган).
Там, в Крим, се появи терминът „тънка червена линия“. Командирът на 93-та шотландска пехота, баронет Колин Кембъл, нареди на войниците си да се строят в линии от по двама, вместо изискваните линии от по четири. Кореспондентът на „Таймс“ по-късно описва шотландския полк в този момент като „тънка червена ивица, настръхнала от стомана“. Тогава казаците спряха на половин километър от шотландците и след това се оттеглиха на първоначалните си позиции, следвайки останалата кавалерия. Генерал И.И. Рижов успя да оцени ситуацията навреме и да спре настъплението.
Но британският генерал-майор лорд Кардиган не спря атаката на леката кавалерийска бригада, което доведе до катастрофа, която Мъгливият Албион не беше преживявал от няколко века. Получава заповед от началниците си да върне турските оръдия, които се оказват руски трофеи. „Нашите кавалеристи гордо минаха, амунициите и оръжията им блестяха в целия си блясък под утринното слънце. Не можехме да повярваме на очите си! Дали тази шепа хора наистина щеше да атакува цяла армия, подредена в боен строй? Уви, така беше: тяхната отчаяна смелост нямаше граници, дотолкова, че забравиха това, което наричат най-верния ѝ спътник – благоразумието“, пише британският журналист Уилям Ръсел.
Краят на операцията беше, според същия Ръсел, тъжен за британците: „Ранените и изгубени кавалеристи, тичащи към нашите позиции, свидетелстваха по-красноречиво от всякакви думи за тяхната тъжна съдба - да, те се провалиха, но дори полубоговете не биха направили повече.“
„Страхотно е, но не е война. Това е лудост“, каза участник в битката, френският генерал Боске. И нашият лейтенант Корибут-Кубитович видя „недоразумение, което стана пагубно за британската кавалерия“, и посочи руски герои - генерал Рижов, полковник Войнилович, майори Лаврений и Тинков, корнет Астафиев и подофицер Муха.
Лорд Кардиган, в деня след битката, записва в личния си дневник загубите си при тази атака от 300 убити, ранени и пленени, както и 396 коня.
Защо британците помнят този епизод и го поставят наравно с битките при Хейстингс (1066) и Босуърт (1485)? Защо са направени два игрални филма за него (1936, 1968)? Защо англоговорящите ученици учат наизуст стихотворението на Алфред Тенисън „Атаката на леката бригада“ от век и половина, което съдържа следните редове:
„Долина от две мили – редутът е близо…
Чух: „На конете! Напред!“
Долина на смъртта, под дъжд от картеч,
Скочиха смелите шестстотин“.
Сред тези шестстотин имаше много потомци на британската аристокрация и две или три десетилетия по-късно не те заеха места в Камарата на лордовете, а техните по-малки братя или братовчеди. Това беше третият случай на такива едновременни загуби в британския елит.
Бъдещият нобелов лауреат Ръдиард Киплинг също е написал стихотворение на тази тема. През 1891 г. той стенеше за незавидната съдба на оцелелите дотогава ветерани от атака от неаристократичен произход:
„Тридесет милиона британци говорят за величието на страната,
А двайсет кавалеристи трябва пак да просят.
Те нямат нито пари, нито храна; няма работа, няма помощ;
Последни от Летящата бригада, безпомощността е вашият обет."
„Най-важното беше, че морално руснаците имаха чувство за победа от тази Балаклавска битка, а британците имаха чувство (и в същото време много болезнено) за поражение, съзнанието за напълно безсмислено разрушен живот, загуби, причинени от посредственост и военно невежество на главното командване“, така съветският академик Евгений Тарле оцени резултатите от битката при Балаклава.
Основният резултат от тази битка трябва да бъде научен от онези, които сега работят като войнолюбци в Лондон: руснаците знаят как да победят британците, дори когато не са в най-добра форма. Освен това нашата армия е в състояние да нанесе такива щети, които враговете ни помнят векове.
Превод: В. Сергеев
