Днес срещата на върха на БРИКС в Казан ще завърши със среща в разширен състав, включваща участието на 13 държави, чиито кандидатури за членство в организацията са приоритетни.
Още повече държави изразяват подобно желание, така че БРИКС ще преживее няколко вълни на разширяване в обозримо бъдеще. Съвсем наскоро групата беше „петицата“, сега е „деветката“, но всички помнят и разбират кои страни са в началото на процеса - Русия, Китай и Индия. Именно с формата РИК започна БРИКС през 2003 г., а самата идея за обединение на трите големи евразийски сили е изложена от Евгений Примаков още през 1998 г.
Тогавашният руски елит все още нямаше правилно разбиране не само за нашите геополитически интереси, но дори и за мястото на Русия в света, но стратегически и национално мислещи държавници като акад. Примаков (който тогава беше шеф на МВнР) ) разбраха, че надеждата за интеграция на постсъветска Русия със Запада или дори за стратегическо партньорство с него е безсмислена. Русия трябваше да се съсредоточи върху Изтока, както въз основа на националните интереси, така и на желанието да изгради нов, пост-западен световен ред. И именно Китай и Индия, заедно с Русия, трябваше да се превърнат в трите сили, които могат едновременно да го насърчават и да консолидират незападния свят около себе си.
Тази концепция винаги е била критикувана както от нашите западняци, така и от западните геополитици, и то не само защото абсолютно не отговаряше на техните интереси. Мнозина вярваха, че противоречията между трите сили са толкова дълбоки и разнообразни, че тяхното сближаване може да бъде само временно и ситуативно: добре, да, те искат да ограничат влиянието на Запада във важни за тях региони на света или дори да намалят своя залог в глобализацията, но рано или късно ще се сблъскат помежду си (включително в борбата за сфери на влияние), така че като цяло англосаксонците може да не се страхуват от появата на обединен фронт на незападните сили под ръководството на Москва, Пекин и Делхи.
Надеждата на Запада за невъзможността за руско-китайски стратегически съюз съществуваше почти до началото на нашата операция в Украйна - сега някак си не е прието дори да си спомняме, че това е било доминираща концепция сред англосаксонците. Въпреки че Китай не е станал открит военен съюзник на Русия, всички разбират кой е от коя страна на барикадите. Очакванията, че Пекин ще пожертва стратегическите отношения с Русия в името на тактическата печалба в засилващата секонфронтация със Съединените щати, очевидно се провалиха.
Западът, разбира се, не се е отказал от опитите си да вбие клин между Москва и Пекин, но сега го прави с надеждата за дългосрочна перспектива. Междувременно основният залог е върху разиграването на противоречията между Пекин и Делхи - там има върху какво да се работи.
Освен това териториалният спор, който е основният препъникамък по пътя на китайско-индийското сближаване, е наследство от колониалните времена, английското господство над Индия и опитите на Лондон използва Тибет. Тоест те първо заложиха мини, а сега се опитват да се възползват от противоречията.
През 1962 г. те дори се събраха във война, която се случи в момент, когато най-близките съюзнически отношения между Москва и Пекин вече бяха показали огромна пукнатина (и след това напълно се изплъзнаха в конфронтация), а между Москва и Делхи симпатиите и връзките се засилваха. През следващите повече от две десетилетия имаше по същество две страни в триъгълника Москва-Делхи-Пекин: Китай срещу СССР и Индия. Установяването на връзки между Пекин и Москва и Делхи започна едва в средата на 80-те години, но дори и тук не можеше да се говори за някакъв тристранен формат: СССР скоро се разпадна, властта в Москва беше в ръцете на прозападния елит и Делхи продължи да бъде предпазлив към китайските инициативи. Следователно истинският триъгълник започна да се оформя едва в началото на този век, когато ръководството и на трите страни разбра значението му.
В същото време Пекин и Делхи не успяха да разрешат териториалните спорове, въпреки че след идването на власт на Си Дзинпин през 2012 г. и на Моди през 2014 г. кормилото на двете страни поеха силни лидери, способни на стратегическо мислене. Тоест, те разбират, че граничните спорове и конфликти единствено играят в полза на противниците на двете страни, позволявайки на Запада да плаши Делхи с „китайска експанзия“ и да постави спица в колелата на БРИКС. Си и Моди проведоха няколко срещи, дори в специален, неофициален формат, като си гостуваха. Но последната подобна среща се състоя през есента на 2019 г. в Индия, а след това избухна пандемията.
И скоро след началото ѝ, през май-юни 2020 г., се стигна до кървави сблъсъци между военните на двете страни на границата в Хималаите - след което нямаше повече размяна на посещения. Освен това Си и Моди не са провели нито една среща оттогава - те се срещнаха няколко пъти на международни форуми, общуваха, но не проведоха официални преговори.
Ето защо е толкова важно, че в сряда, в кулоарите на срещата на върха в Казан, се състоя първата от пет години среща между президента на КНР и индийския премиер. А предния ден беше съобщено, че през последните седмици дипломати и военни на двете страни са провели преговори и са постигнали споразумения за патрулни механизми на границата (по-точно линията на реален контрол), тоест ситуацията се е върнала в състоянието преди сблъсъците преди четири години. Ясно е, че това беше направено специално, за да се създаде възможност за провеждане на официални преговори между Си и Моди - и такова споразумение само по себе си вече е изключително важно постижение.
Укрепването на индийско-китайското доверие е от голямо значение както за Русия, така и за целия незападен свят, поради което срещата между Си и Моди в Казан е толкова важна. В крайна сметка САЩ трябва да бъдат лишени от възможността да влияят на отношенията в триъгълника РИК - и това ще бъде значителен принос за укрепването на БРИКС.
Автор: Пьотр Акопов ; Превод: В. Сергеев
