Навлязоха ли САЩ в късната си “съветска” фаза? Страната е геронтокрация, ръководена от болни лидери и с криза на доверието в доминиращата си идеология; това е размахваща се суперсила, която страда от чуждестранно унижение (не на последно място в Афганистан); и нейната икономическа система трудно задоволява нуждите на много от своите хора. Приликите са странни.
Оуен Джоунс „Гардиън“
Изборите на 5 ноември са решителни не само за бъдещето на САЩ, но и за бъдещето на това, което бяхме свикнали да наричаме световен ред, или по-скоро това, което е останало от него. Метафората за крехката фигура на 82- годишния 46-ти президент Джо Байдън, чиято походка имитира получилите популярност в Китай и Япония хуманоидни роботи, илюстрира състоянието на залязващия световен хегемон, запътил се към неизбежната среща със създателя. Тази метафора не е преувеличение. Ако си припомним думите на един от влиятелните изследователи на Британската Империя, Ниал Фергусон, средната продължителност на (европейските) империи е 100 години, тоест един век. В този контекст е приблизително на възрастта на Байдън 2-минутната реч на Хари Труман през 1947 г., (Trumandoctrine), в която той триумфално оповестява на света много прибързаната според британците кончина на Британската империя и провъзгласява PaxAmerica..
ю
В случая по-важна е не толкова самата продължителност на живота на залязващия хегемон, колкото скоростта на неговия срив. Отговорът на този въпрос е основно свързан с приоритета на така наречената дълбока държава, който в последните 60 години с много малки изключения изглежда непроменен –
перманентната война.
Именно перманентната война трансформира САЩ от регионална доминантна сила в Западното полукълбо, според доктрината Монро, даваща карт бланш за де факто канибализирането на икономиките на Западното полукълбо, към позната в последно време политика на “смяна на режимите” (“regimechange”). Перманентната война е банално всекидневие за САЩ, но за т.нар. бананови републики, чийто суверенитет е превърнат в нелеп фарс, тя е прекалено болезнена и живото- застрашаваща, след като техните президенти се сменят със скоростта на използвани носни кърпички. За да не бъда голословен, да припомня военните интервенци, “regimechange”, както и дългогодишните военни окупации на САЩ за периода от началото на 20 век до Втората световна война в така наречения “заден двор“ на Америка, както е прието да се нарича Южна Америка, превърнала се нито повече нито по-малко във военен протекторат с много .природни суровини.
1901- Колумбия, 1901- Панама, 1903-Хондурас, 1903-Доминиканска република, 1906-1907- Куба, 1907-Никарагуа, 1907-Хондурас, 1907-Колумбия, 1908-Панама, 1910- Никарагуа, 1911-Хондурас, 1912- Куба, 1912-Панама, 1912-Хондурас, 1913- Мексико, 1912-1933 Никарагуа, 1913- Мексико, 1914- Доминиканска република, 1914-Мексико, 1915-1916 Мексико, 1914-1934-Хаити, 1916-1924 Доминиканска република, 1917-1933- Куба, 1918-1920- Панама, 1919- Хондурас, 1920- Гватемала 1924-1925 Хондурас, 1932 - Ел Салвадор, 1933 – Куба.
Списъкът е още по-внушителен, ако прибавим остатъка на 20 век, в който Америка става световен хегемон – САЩ е употребила военна сила (разбирай военна интервенция) ….116 пъти.
Както е известно, политиката на перманентна война очаквано продължи и през 21 век, въпреки, или по-точно именно поради приключването на Студената война. Не може да се отрече фактът, че перманентната война е еманацията на дълбоката държава, която изглежда убедена, че мирът е мимолетен период на измама между два периоди на военни стълкновения.
Но да се върнем към изборите на 5 ноември 2024 г.
Очевидно дълбоката държава (разбирай отново перманентната война) стои зад екипа на Камала Харис. Защо мисля така? Най-отявлените апологети и архитекти на войната в Афганистан и Ирак, и войната “war on terror”, вице-президентът Ричард Чейни, Бил Кристъл, тоест ястребите от небезизвестния “Проект За Нов Американски век“, представлявайки най-агресивното крило, забележете, на Републиканската партия (?!), се плътно за екипа на Харис. Факт е, че тези войни на практика банкрутираха Америка, чийто външен дълг от 5.5 трилиона се разду до 35.2 трилиона, но за сметка на това, военно-промишленият комплекс имаше десетилетия на невиждана финансова изгода. Тази политика на по думите на Бил Кристъл господство на една сила“ (САЩ) заменя "колективния интернационализъм" (разбирай Обединените нации), Както е известно, войната в Ирак не бе оторизирана от Съвета за сигурност на ООН, тоест войната в Ирак бе война на агресия според член 51 на ООН и очевидно повдига повече от неудобни въпроси, свързани с легитимността, международното право, сигурността, съюзите, глобалния ред и т.н., В глобалния ред, мантрата “Америка е над всичко“ е неписан, но внимателно спазван закон.
Така според апологетите на Еднополюсния глобален ред има два фундаментални принципа - военното превъзходство и контролът върху енергоносителите. Т.е., използвайки техните думи:
Да се гарантира военно превъзходство на САЩ
Осигуряване на стратегически енергийни доставки за икономиката на САЩ
Контрол над жизненоважни енергийни региони, Близкия изток, Каспийско море, (Евразия)
(“Project for New American Century”)
Парадоксът е, че към този списък - Близкия Изток , Евразия (както и последвалите войни за петрол и газ в Ирак, Либия я Сирия) има интересна добавка. На практика това е същата доктрина, и апетитните енергийни региони са отново в Евразия, но този път (тук е проблемът) са в най-голямата ядрена сила - Русия, разполагаща с третата по големина армия. Нещо повече, в тази грандиозна стратегия за бъдещето на Америка и за световния ред през 21 век става дума и за друг стратегически проблем, при това–основен - Китай. ЕргоГолямата война предстои.
Цитат:
Вашингтон да гарантира това господство, особено в Евразия
да предотврати появата, чрез конфронтация, ако е необходимо, на евентуален регионален или глобален съперник. (“Project for New American Century”)
Тръмп / Харис и войната в Украйна
Как да възприемем това през призмата на предстоящите избори на 5 октомври. За разлика от Тръмп, Харис макар и неохотно индикира, че ще продължи политиката на Байдън, поддържайки Киев. Кандидатката на Демократическата партия остро критикува Тръмп, определяйки неговата политика по отношение на Украйна като “капитулация“ пред Москва. Нещо повече, заемайки лексиката от своя бивш шеф Байдън, който нарече Путин “убиец“, Харис допусна недопустим дипломатически гаф с оглед на вероятните бъдещи мирни разговори с Кремъл относно Украйна, наричайки Путин Хитлер. Очевидно външната политика за Харис не е нейн плюс, още повече, че казусът с Украйна е много по-малко значим за нейните избирателите, чиито приоритети гравитират около проблемите на икономиката, миграцията и абортите. Пък и във Вашингтон се засилва двупартийният консенсус, че войната в Украйна не може да бъде спечелена от украинските сили скоро.
Становището на Тръмп за бъдещето на американската политика по отношение на войната в Украйна е диаметрално противоположно от това на Харис. В своето есе “Доналд Тръмп и предстоящото разпадане на Запада“ проф. Ким Носал (Hot Takes, Network for Strategic Analysis), на 5 април 2024 г. пише:
“Знаем, че той (Тръмп) със сигурност ще се опита да изпълни обещанието си да сложи край на войната в Украйна.
В края на краищата, дори преди началото на предизборната кампания през 2024 г., Тръмп накара лоялните си привърженици в Камарата на представителите на САЩ да спрат американската военна помощ за Украйна; със сигурност ще изостави напълно Украйна след встъпването си в длъжност.
Важно е, че подобно изоставяне би сигнализирало край на американската подкрепа за мерките за сигурност навсякъде.
Знаем, че Тръмп вероятно ще се оттегли от НАТО, ако не де юре, то де факто, защото той ни е казвал това многократно.“
Изолационизмът на Тръмп е разбираем. Той е обусловен от драматичното финансовото състояние на хегемона (35 трилиона долара външен дълг, който се увеличава с 1 трилион на тримесечие (?!), както и от острата социална криза, която днес изживява Америка - за нея мейнстрийм медиите избягват да дискутират. Америка е не само особено мрачна, дълбоко разочарована, негативна и силно изнервена. Разочарованието идва от неизбежната констатацията че
Американската мечта се превърна в… китайска.
Но за това е виновен не Китай, а американските корпорации и естаблишмент, търсещ евтина работна ръка и нови пазари. Защо Америка е толкова мрачна? Общоизвестен факт е, че покупателната способност на средната класа, измерена на базата на средната заплата, е застинала в последните 30 години, докато стандартът на живот е поскъпнал многократно.
Поради това един от главните проблеми пред екипа на Тръмп :е да се опита да разреши въпроса с деиндустриализацията -,състояние, което днес също така болезнено изживява Германия. Т.нар. “Ръждив пояс“ и неговите утихнали и по-скоро призрачни градове, отдавна са забравили индустриалния си блясък от времето на Американската мечта когато тя бе реалност в далечните 50-60 години на миналия век. Пенсилвания, Охайо, Западна Вирджиния, Индиана, Илинойс, Минесота Уисконсин, Кентъки, Мериленд, Ню Джърси, Мисури днес създават впечатлението на страна, нямаща нищо общо с имиджа и името на Америка, а прилича на банкрутирала държава от Третия свят.
Не е случаен девизът на Тръмп “Да направим Америка велика, ОТНОВО“. Де-индустриализацията има своята не само печална икономическа, но най-вече катастрофална социална цена.
Тези призрачни градове са потопени от епидемии на депресия, алкохолизъм, наркотици и самоубийства.
Малко (мрачна) статистика:
100 000 американци умират всяка година от свръхдоза наркотици.
Фаталните свръхдози са се увеличили с 386,5% между 1999 г. и 2017 г.
Средно на ден в САЩ има 132 самоубийства, като самоубийството е втората водеща причина за смърт на хора на възраст 10-14 и 25-34 г.
Не е необходимо да си спомним повечето от 700 страници от книгата на Пол Кенеди “Възход и падение на Великите сили“, според която военните разходи са основният фактор, водещ до техния банкрут. За разлика от Харис, Тръмп е особено чувствителен по този въпрос. Вероятно там са и причините за неговия изолационизъм.
В мемоарите си Болтън (бивш съветник по националната сигурност) ни напомня, че Тръмп веднъж ядосано му изкрещява: „не ми пука за НАТО“. Тръмп беше също толкова ясен с Урсула фон дер Лайен, президент на Европейската комисия. През 2020 г., според двама служители на Европейския съюз, които са били в стаята, той й е казал: „Трябва да разберете, че ако Европа е атакувана, ние никога няма да дойдем да ви помогнем и да ви подкрепим“ и добави: „Между другото , НАТО е мъртъв и ние ще напуснем, ще напуснем НАТО. И между другото, вие ни дължите 400 милиарда долара, защото не сте платили, вие, германците, това, което трябваше да платите за отбрана”.
Гражданска война на хоризонта?
Днес съществуват не една, а по-скоро две Америки – това което ги сближава е, че говорят на един и същи език и споделят същия континент, но всъщност вече те са дълбоко различни. Едната Америка - тази на “червените щати“ (Републиканската партия) е основно консервативна и християнска, другата Америка на “сините“ (Демократическата партия) е предимно (ултра) либерална и атеистична. Америка на сините щати е градска, расово и етнически разнообразна поради победилия мултикултурализъм, а и е по-млада. Америка на червените щати е предимно извънградска, все още бяла и по-възрастна.
Макар с много условности, дихотомията либерализъм срещу консерватизъм е на пръв прочит аналитично вярна. Но едно е сигурно - за момента изглежда реваншът на либерализма е особено осезаем в младото поколение, за което “wokeculture” и 33 различни пола/джендъри са не само признак на нормалност, но са и ”cool” (готино, приятно). Близо една трета, или 28% от поколението Z (родени между 1997 и 2012 г.) се идентифицират като лесбийки, гейове, бисексуални, транссексуални или “странни“!
Затова няма нищо “странно“, че средно на ден в САЩ 75 църкви затварят вратите си завинаги. В някои години числото достига до 45 000 на година, като се очаква че в близко бъдеще 100 000 църкви ще бъдат принудени да последват този пример. Така идеологическата пропаст между двете Америки само ще расте. Това което е тревожно е, че разривът е на ценностната система на традиционната култура, базирана на протестантизма, който изгради по думите на Стайнбек “Едноетажна Америка“, тоест икономическия й гръбнак, и позволи тя да се превърне в най-мощния индустриален център на света във втората половина на 20 век.. Проблемното в случая е, че тази именно етика и култура последва пътя на вече отпътувалата Американска мечта. Именно при сегашните избори този разрив на идентичност и нравствена матрица е в състояние да изиграе ролята на катализатор, способен да взриви идеологическата основа и социалната тъкан на Американската държава.
Защо? Пример.
Как биха реагирали червените щати на новината, че Белият дом е дал годишната награда за “необикновени жени от цял свят, които работят за изграждането на по-светло бъдеще за всички“, на биологичен мъж (трансджендър)?
Как биха реагирали на новината, че е възможно следващата Мис САЩ да бъде първата открито транссексуална жена - вече коронясалият за Мис Невада 27-годишен Каталуна Енрикес,
Как биха реагирали на задължителните за мъжките тоалетни женските тампони или за драк кралиците в детските градини?
Да не говорим за прокламацията на Байдън от 2024 г. “Денят на Видимостта на трансджендърите“ да бъде честван в деня на един от най-почитаните християнски празници – Великден?
Реакцията на Тръмп бе очаквана.
„Ужасяващо и обидно е, че Белият дом на Джо Байдън … официално обяви Великденската неделя за „Ден на видимостта на Транс“.
Реваншът на либерализма не е единствено срещу парадигмата на консерватизма, той е битка и срещу това, което днес наричаме нормалност. Как биха реагирали, така наречените според думите на Хилари Клинтън deplorables (нещастници, несретници), прочитайки заглавието от 2024 г., визиращо борбата с промяната на климата и зелената сделка - “Учените твърдят, че човечеството ще възприеме канибализма до 2060“.
Както е казал Достоевски: “Толерантността ще достигне до такова ниво, че на нормалните хора ще бъде забранено да мислят, за да не обидят идиотите.“
Проблемът е, че в Кентъки или Минесота много малко хора четат Достоевски. Според проучване на Rasmussen Reports, проведено на 21-23 април тази година, повече от 4 на 10 гласоподаватели вярват, че е много вероятно да има втора гражданска война през следващите пет години. Тази несигурност рязко се увеличи след покушението срещу Тръмп, като една трета от американците вярват, че ще бъдат свидетели на предстоящата Втората гражданска война. В последно време се появиха академични публикации, предупреждаващи, че процесът на ерозирането на демократичните институции на САЩ, продължил десетилетия, може да доведе до колапс на цялата система до 2025 г. Което пък ще доведе до анархия и диктатура, която ще продължи до 2030 г.. Основание за подобни твърдения са някои изказвания като това на Тръмп:
„Мисля, че по-големият проблем е врагът отвътре. Имаме много лоши хора. Имаме болни хора, радикални леви лунатици. …Трябва да се справим много лесно, ако е необходимо, с Националната гвардия – или ако наистина е необходимо, с военните, защото те не могат да позволят тази анархия да продължава.“
Пред известния журналист Боб Удуърд (двукратен носител е на „Пулицър) бившият председател на Съвета на началник-щабовете генерал Марк Мили характеризира Тръмп като „фашист до мозъка на костите си“.
Цитат: „Никой никога не е бил толкова опасен за тази страна, колкото Доналд Тръмп. Сега разбирам, че е пълен фашист. Той е най-опасният човек за тази страна.“
Ако Тръмп спечели изборите на 5 ноември (в случай че няма повече покушения срещу живота му), има вероятност от déjà vu на “мирните протести“ на БЛМ (BlackLivesMatter) и Антифа, така наречените TheSturmAbteilung, богато финансирани от Джордж Сорос. Възможно е страната да изживее безредици, наподобяващи събитията от 60-те години. Без съмнение улична реакция ще има. Не е изключено тези протести да бъдат използвани като претекст за налагане на авторитарни мерки, може би дори на военно положение.
Ако Харис спечели изборите и в случай, че отново мъртви избиратели, както през 2020 г. тръгнат да гласуват, е възможно търпението на ”ProudBoys” да се окаже изчерпано.
Страхувам се, че в този случай реакцията на Вашингтон може да се окаже по-драматична.
Проф. Ивайло Груев* Преподавател в Университета в Отава,Канада
