Интервю на княз Александър Андреевич Ливен, сътрудник на руската секция на Радио Канада с Александър Фьодорович Керенски. Ню Йорк, 1964 година

Александър Фьодорович Керенски е руски политик. Заема министерски постове в първите 2 правителства (на княз Георги Лвов) през време на Февруарската революция (1917), а после - и този на председател (премиер) на Временното правителство на Руската република преди вземането на властта от болшевиките. След неуспешния опит да си върне контрола над страната преминава в емиграция, пътувайки и живеейки на няколко континента. Развива широка публицистична дейност.

 

Акценти:

 

През 1917г. в западните държави имаше непримирими империалисти, които изцяло ненавиждаха нашите искания за свикване на съюзническа конференция за преразглеждане целите на войната. И в тези последни два месеца борбата вътре в Русия се провеждаше по триъгълник: в центъра беше Временното правителство с народа, от едната страна беше Ленин с германците, а от другата – Корнилов със съюзниците. Защото съюзниците съвсем откровено подкрепяха Корнилов срещу мен, точно както Лудендорф правеше всичко възможно за победата на Ленин.

Целият план и цялата работа на Ленин с Лудендорф се състоеше в това Русия да бъде държана парализирана и да бъде нанесен окончателен удар по западните съюзници, преди идването на американските войски.

-------------------------

Няколко дни преди военния преврат на болшевиките, ние получихме, чрез Швеция, предложение от министъра на външните работи на австрийския император Франц Карл I заявление, че те са готови да сключат мир с Русия и нейните съюзници, без съгласието на Германия. Освен нас в правителството, никой в Русия не знаеше за това. Но Ленин знаеше. Откъде би могъл да узнае?

 

 

 

 

Той е живял във Финладния, имал е Парвус (съратник на Ленин, марксист, член на руското и германското социалдемократическо движение, сътрудник на тайните служби – б.пр.), имал е Ганецки (полски евреин, доверено лице, чрез което Ленин изгражда военно-политически връзки с чужди държави, ковчежник на финансите на болшевиките и – б.пр.), имал е връзки в Берлин, различни агенти, и тогава, на 24 октомври, той пише истерично писмо, изисквайки на всяка цена да се започне незабавно преврат. „Ако сега ние не победим, ще изгубим всичко! Това е единственият момент, когато можем да победим, да завземем властта и да въведем този нов социален строй в Европа!“

Както по-късно Чърчил каза: болшевиките изтръгнаха от ръцете на руския народ победата, която вече беше в ръцете им.

Русия загина точно от разкъсването между тези крайни, ненавиждащи се един друг врагове, тъй като те имаха общ враг – докато съществува Временното правителство, докато съществувам аз, руската демокрация не може да бъде унищожена. Аз направих куп грешки.

А.Ф. Керенски: Основната причина, разбира се, е войната от 1914 година. Непосредствено преди войната Русия беше на най-високо ниво на своето културно, политическо и икономическо развитие. По време на войната цялата вътрешна борба се водеше между умиращата монархия, която завършваше именно с епохата на Разпутин, и общественото мнение, което бяхме ние –  представителите на обществени групи и на всички политически партии, представляващи огромното мнозинство от руското население, беше решено да се спрат вътрешните борби. Лозунгът беше: Война до пълна защита на Русия от много могъщия и силен враг Германия, заедно с Австро-Унгария, Турция и така нататък. Ние от своя страна бяхме членове на така наречената „Антанта“ – Русия, Англия и Франция, а впоследствие и Италия, както и малки държави като Белгия, Сърбия и други. Но за съжаление император Николай II не разбра, че в този момент, когато народът му протегна ръка за примирие, макар и по време на война, той не разбра това и прие, че предложеното от нас примирие – и по-правилно е да се каже, че така му бяха обяснили тогавашните му министри – е отказ от вътрешна борба и че това е доказателство, че опозицията се е признала за победена от този взрив от патриотични чувства на руския народ. Каквото и да казваха после в своите писания Ленин и Троцки и прочие лидери, вождове на комунистическия период от руската история, тогава имаше подем не само във върховете, сред интелигенцията, сред така наречената буржоазна класа. На война тръгна цялото селячество и всички работници, единодушно. Никога в цялата история на Русия не е имало мобилизация с таква точност, както беше в 1914 година.

А.А.Ливен: Днес имаме удоволствието да посрещнем при нас Александър Фьодорович Керенски. Смятаме, че няма нужда да обясняваме на нашите слушатели кой е Александър Фьодорович Керенски. Ако сега се пренесем в миналото, в 1917 година, когато се случиха толкова важни събития за Русия, то името на този човек веднага ще се появи в устата ни. И днес имам голямото удоволствие да беседвам с Александър Фьодорович, който се надявам да ни разкаже и обясни как са се случили всички тези събития, в които той е бил участник.

Александър Фьодорович, Временното правителство, което впоследствие Вие оглавявахте, не е паднало от небето, то се е появило в резултат на нещо. Следователно, първият въпрос, който трябва да Ви задам, е какво доведе Русия до извършването на смяна на правителството, след която Временното правителство оглави цялата страна?

В „История на Октомврийската революция“ под редакцията на Покровски, се казва, че в първите месеци на войната цялата работническа класа е била обхваната от шовинизъм и комунистическата партия е загубила всички вече съществуващи в страната позиции в заводи и фабрики. И в течение на тези три години, от 1914 до 1917, положението ставаше все по-критично, катастрофално, защото независимо от всички опити, и на велики князе, и на министри, които след това бяха уволнени, и на буржоазното обществено мнение, цялата останала Русия беше решена да води война с обединените сили на народа и неговото правителство и власт, както това беше в цяла Европа – в Англия, Франция, Германия, Австрия, навсякъде.

В самото начало на войната така наречените трудови класи бяха призовани за участие в управлението. Това не беше така у нас. Ние продължавахме да следваме правителството. Но после започнаха интриги, не на самия император, но интриги на неговото обкръжение, което беше в ръцете на Распутин и няколко други хора, като Щегловитов (министър на правосъдието на Руската империя и таен съветник – б.пр.) и така нататък. Тази пропаст между властта и народа през цялото време ставаше все по-голяма. И през 1916 г. всъщност вече започна революционният процес, който населението не разбираше. Населението мислеше, че напротив, реакцията се усилва, че всички опити да се убеди правителството да промени политиката са неуспешни, че Русия я очаква мрачно време на пълно тържество на тъмните сили, както ги наричаха тогава. Аз не вярвам в това. Още през януари 1917 г. и в Москва, и в Петербург имаше закрити събрания, на които се събираха и леви, и представители на самата комунистическа, а впоследствие болшевишка партия, като например Шапочников, Юренев и други, и на които присъстваха и представители на средните слоеве на руското население, либерали, кадети, демократи, кооператори – цялото това обществено мнение не разбираше, че се намираме вече в началото на революцията. 

Правителството също не разбираше това. Всички организации, работещи в отбраната, и спасили Русия от окончателен разгром още през 1915 г. – всички тези организации, градски съюзи, кооперативи, продоволствени организации – бяха преследвани. И особено забележителната група работници, произлизащи от буржоазията, която се беше формирала във военно-промишления комитет за укрепване на отбраната, промишлеността и индустрията за благополучно завършване на войната. Тази група отбранители, които тогава бяха презрително наричани комунисти, беше унищожена по най-подмолен начин. През януари или февруари 1917 г. в Петербург, под ръководството на напълно лудия министър на вътрешните работи Протопопов (обвиняван от мнозина в бездействие срещу подготвяния преврат; след потушаването на опита за преврат е затворен от Керенски в психиатричното крило на Петропавловската крепост, а след победата на болшевиките през октомври с.г. е преместен в Таганка в Москва, където, два дни по-късно, е разстрелян поради разстройство на психиката – б.пр.) беше започната подготовката за преврат. Започнаха да подготвят армията, полицията, жандармерията, така че след безредиците заради изкуствено създадения в Петербург глад да разгромят цялата патриотична, работеща за отбраната Русия по центрове, начело с Държавната дума. 

А четвъртата Държавна дума по това време, в 1916-17 г., играеше огромна роля, защото това беше единственото свободно огнище, свободен извор, който да обяснява и да казва на народа истината за положението в страната. Авторитетът на Държавната дума, макар и по произход тя да беше много консервативна, бе огромен в цялата страна и особено в армията. И в последния момент, когато Протопопов, а най-вече неговото обкръжение – понеже той самият беше напълно неспособен да управлява – решиха, че е настъпил моментът да нанесат удар по остатъците от Конституционна Русия, и да възстановят неограниченото самодържавие в името на победата, когато Думата внезапно, през нощта на 27 февруари, беше разпусната и заседанията ѝ бяха отменени, тогава се случи чудо. Чудото се състоеше в това, че войниците, които до този момент бяха неорганизирани, тръгнаха от всички страни към Думата и заявиха, че ще защитават заедно с народното представителство националните, патриотични интереси на народа.

Император Николай II имаше мъжеството, виждайки че с плановете си за възстановяване на самодържавието не може да постигне нищо, но може да предизвика гражданска война, да прекрати последваща съпротива и да се откаже от престола. И тогава, сред представителите на мнозинството в Държавната дума, много от либерално-консервативните, които се наричаха „Прогресивен блок“, заедно със съмишлениците си от Държавния съвет, беше създадено първото Временно правителство на свободна републиканска Русия.

- Какво място заемахте Вие в него?

- В този кабинет, който трябваше да бъде кабинет при Регентството на младия наследник, аз не бях включен, както и никога не съм присъствал в нито един от списъците, които се разпространяваха още от 1915 г. из Русия и най-вече в Москва, с различни състави на бъдещ кабинет. Никога не съм мислил, че ще управлявам. Но за тези три дни се случи цялата революция в Русия, буквално за 72 часа. На 27-ми сутринта беше отложено заседанието на Думата, на 2-ри март през деня императорът подписа манифеста си за отказ от престола. И в тези три дни се преобърна не само политическата история на Русия, но и социалната. Защото този „Прогресивен блок“, чиито представители, като например председателят и лидер на Кадетската партия „Народна свобода“ [П.Н.Милюков], смятаха, че правителство ще има – правителство на „Прогресивния блок“ с неговата програма, изключително умерена и написана с оглед запазването не само на стария политически строй, в смисъл на запазване на монархията, но и на социалния строй. За тези три дни се оказа, че тази програма не става за нищо. В последния момент самите членове на новото правителство, организирано от Държавната дума, разбраха, че сега не могат да застанат пред народа в състава, в който са, и се обърнаха към председателя на меншевишката партия от демократичната Дума Николай Сергеевич Чхеидзе и към мен.

Тогава бях председател на трудовата група в Четвъртата държавна дума и те се обърнаха към нас с молба да влезем във Временното правителство – Чхеидзе като министър на труда и аз като министър на правосъдието. В това време, вече беше образуван от случайни хора, на случаен принцип, Съветът на работниците, депутати от Петербург, които помнеха традицията от 1905 година. Този Съвет на работниците беше организиран от депутатите през деня на 27 февруари и много бързо набра сила, която обедини цялото работническо население и войниците в казармите. Това се случи само в Петербург на този етап. За няколко мига, за два дни, войниците в казармите се оказаха без офицери. Това беше много интересен, трагически час в руската история. Но у депутатите от Дъвжавната дума имаше достатъчно патриотично съзнание, съзнание за нуждата от защитаване на Русия по същия начин, както беше защитавана при монархията, и затова бяха организирани преговори между Съвета на работническите депутати и Временния комитет на Държавната дума за съвместно формиране на ново правителство. Тогава случайни вождове от тогавашния Съвет, множеството от които бяха явни или прикрити поддръжници на крайно лявата партия, постановиха на огромно събрание на Съвета на работническите депутати – войници там нямаше – да не се допускат в състава на новото буржоазно правителство никакви представители на демокрацията, които не разбират демокрацията като низова, трудова демокрация, революционна демокрация, която тъкмо започваше своя живот. Когато беше изнесено това решение, отначало аз исках да захвърля всичко и да се оттегля завинаги. Прибрах се у дома и след мъчителна нощ си представих какво ще стане, ако в тази нова Русия, с тези нови съсловия, нови класи, ако искате, на трудова Русия, се създаде положение, при което между правителството и Съвета започнат междуособици, ако не бъде запазено единството и властта в един общ държавнически център. Тогава се върнах и дадох съгласието си на Временния комитет на Държавната дума да вляза в правителството. От този момент, от този ден – 1 март – до последния ден, 25 октомври, и дори след това, до 1 ноември, през цялото време бях в самия център, в невралгичната точка, ако щете, на всички събития, които станаха в Русия.

Част II

- Струва ми се, че сега нашите слушатели ще могат да разберат, че всяка дума, казана днес от Александър Фьодорович Керенски, е действително звук от историята. В миналата ни беседа с Александър Фьодорович Керенски чухме разказа му – много съкратен, разбира се – за събитията, случили се по време на февруарската революция. В Русия идва нова власт. Александър Фьодорович, от кого се състои тя?

- Тя се състоеше от представители на левите, имаше и представители на буржоазната партия. Имаше кадети, прогресисти, безпартийни хора. От безпартийните първо място и председател на Временното правителство, и по влиянието, което имаше, беше княз Георги Евгениевич Лвов. Прозлязъл от най-старинен род, той беше човек, който през целия си живот е бил най-чистият демократ, отдал всичките си сили и всичките си знания в служба на народа и не само на народа като нация, но на народа като низова, трудова част, и особено на селячеството. Това беше забележителен човек. Там беше още и лидерът на Кадетската партия, Павел Николаевич Милюков, лидерът на Октябристката партия, Александър Иванович Гучков. От Кадетската партия бяха още младият и много способен човек Николай Висарионович Некрасов, беше и другарят председател на Партия на прогресистите [И.Н.Ефремов – б.пр.], която по своята политика в Четвъртата дума беше по-лява от Кадетската партия. С една дума – цялото правителство беше буржоазно правителство, казано на езика на левите.

- Може ли от това да се направи заключението, че това правителство се е интересувало само от целите и интересите на буржоазията?

- Не. Не, това правителство се интересуваше от буржоазните си класови интереси толкова слабо, колкото и аз. Всички ние се интересувахме, и аз никога няма да забравя тези първи дни във Временното правителство, когато всички ние бяхме обзети единствено от общото чувство, от нуждата да спасим Русия от разгром и да установим в нея демократичен строй, опиращ се на новото мнозинство от населението.

- Това са били основните цели на новото правителство?

- Основните цели на новото правителство бяха да се продължи отбраната на страната и да се установи същинска демократична власт, опираща се на интересите на мнозинството от населението на Руската империя по онова време.

- Добре. А какви бяха първите мерки, които Временното правителство предприе?

- Първото мероприятие на Временното правителство беше, очевидно, генерална амнистия. Помня как, като министър на правосъдието, с удивително чувство на радост подписвах телеграмите до губернатора на Сибир за освобождаването на болшевишката петорка, която тогава беше заточена в Сибир, в началото на войната, в 1904 г., освобождаването и завръщането на социал-демократическата фракция от Втората дума, която почти цялата беше осъдена на каторжен труд, освобождаването на бабата на руската революция Брешко-Брешковска (Екатерина Константиновна Брешко-Брешковска е една от основателките и лидери на партията на социалистите-революционери, т.нар. «есери», деятел на руското революционно движение – б.пр), която тогава вече беше на 70 и нещо години и която беше отдала целия си живот на борбата с режима, като никога не е имала дори собствен дом, собствени дрехи... Тя беше забележителна жена. Всичко това веднага се почувства в страната – почувства се, че е дошла власт, каквато никога преди не е имало, и това съвсем не е буржоазна власт, а власт, която представлява народа на Русия.

- Александър Фьодорович, Вие тогава сте бил министър на правосъдието. Подписвал сте тези телеграми. Казахте, че сте подписали също и телеграмата за освобождаването на петорката комунисти, които са били заточени. С други думи, Вие сте дали амнистия не само на всички заточени, но също и на всички криещи се по това време, намиращи се в нелегалност, в това число и комунисти, Вие сте им дали право да бъдат легални граждани на Русия. (Сред възползвалите се от амнистията са и Ленин, Бронщайн, Троцки и Сталин, въпреки че по това време те не са заточени в Сибир, а са в изгнание – б.пр.)

- Един от първите актове, който беше издаден от министерство на правосъдието, беше за унищожаването на всички съсловни, национални, религиозни и прочие ограничения за каквито и да е категории на руското население.

- Добре. Значи по този начин Вие всъщност сте въвели тази свобода, към която руският народ винаги се е стремил.

- И към която се стреми сега.

- Добре, но работата е там, че давайки свобода на всички, по какъв начин сте могли да разчитате на лоялно отношение към Вас от страна на Съвета на работническите депутати?

- Съветът на депутатите тогава не се състоеше само от болшевики. Съветът на работническите депутати се ръководеще от президиум, в който влизаха социалдемократи, болшевики и меншевики, есери, десни и леви, трудоваци, народни социалисти и цяла редица други малки партии и представители, национални партии. Въпросът за освобождаването и завръщането в Думата на самата петорка беше поставен дори не от мен, а от «Прогресивния блок» през 1915 г. пред правителството. Защото осъждането през месец февруари 1915 г. на тази петорка, която се състоеше от работници, които дори не бяха успели да прочетат прочутите 21 точки на «пораженческата» декларация на Ленин (пораженци са били наричани лица, които, в името на прекратяване на войната, са искали поражение на собствената си страна по време на Първата световна война, като в Русия това са били предимно представители на левите течения – б.пр.). Те бяха провокирани на това събрание, събранието беше незабавно обкръжено от полиция и жандармерия и всички бяха арестувани и осъдени. Познавах добре и петимата. И между тях тогава нямаше, простете за израза, злост. Нямаше злостни пораженци, злостни хора, които в името на осъществяването на световна революция в индустриалните западни страни спокойно да принасят в жертва и без вълнение най-исконните интереси не на руската буржоазия, не на руската аристокрация, а на руските трудещи се маси. Те не бяха такива, когато бяха в Думата.

- Добре. Значи, става смяната на властта, започват нови мероприятия. По отношение на печата какви бяха мероприятията на Временното правителство?

- Пълна свобода. Пълна свобода на изказване на всички партии, без изключение. По наше време, до Юлското въстание, всички леви органи бяха също така свободни, както и либералните и всички останали. Свобода на печата, свобода на словото, свобода на съвестта – всичко това беше веднага въведено в Русия и беше прието възторжено от цялото население. В това беше силата на Временното правителство, което по това време нямаше физическа сила.

- Добре. Става цялата тази промяна, а едновременно с нея на фронта тече упорита борба с външния враг. Как гледаше Временното правителство на войната, която по това време владее цяла Европа?

- От гледна точка на мнозинството от правителството – не говоря за двамата наши съчленове, които имаха различна гледна точка – ние всички мислехме, че новата Русия, опираща се на новото обществено мнение, новите дошли на власт и почувствали своята сила класи на населението, не може да воюва за империалистически, безгранично хищни, бих казал, цели на войната. Ние смятахме, и това беше казано в нашия първи манифест към народа, че Русия трябва да защити границите си.

Но тъй като войната не беше само между Русия и Германия, а беше световна и всеевропейска война, когато всички велики държави се разпаднаха на два враждебни лагера, ние не можехме да воюваме с Германия сами, защото имахме два фронта – Западен фронт и Източен фронт. На Западния – англичани, французи, после и италианци, и Източния фронт, а Русия е една. Но между нас беше най-могъщата и най-организираната военна държава, която прехвърляше войски отляво надясно и отдясно наляво. За съдбата на всички народи на Европа, които се разделиха на две коалиции, бяха отговорни самите те. Това, което аз говорех от самото начало, и това, което се случи, беше че трябва да се борим за нови цели на войната, но не трябва да излизаме сепаратно от общата война, защото тогава и бившите приятели, и бившите врагове заедно и в еднаква степен ще разкъсат всичко, което Русия има.

- Но на руския небосклон се появява нова величина – партията на болшевиките. Какво беше отношението на Временното правителство към тази партия в самото начало?

- Каквото и към всички останали. Хората, живеещи в Русия, могат да го проверят – веднага щом беше получено съобщението, неочаквано от Ленин, че вместо тържество на реакционизма, реакционизмът изчезна и властта премина в ръцете на представителите на народа, той изпрати директива, телеграма от Стокхолм, по емигрантката и негова съратничка, прибираща се у дома в Русия, Колонтай (Александра Колонтай, член на партията на болшевиките и на комунистическата партия, посланик на СССР в Швеция и Норвегия – б.пр.), в която се казва: «Никакво доверие на новото правителство. Особено подозрителен е Керенски. Трябва да се стремим колкото може по-скоро да организираме работнически милиции» и прочие, и прочие. Той веднага и безусловно зае враждебна позиция срещу новата, народна, свободна Русия. Можеше някак да се разбере, когато при стария режим, живеейки в Швейцария, със своето социал-демократическо вестниче в Цюрих, той пишеше, че при всички случаи поражение на Русия е най-малкото зло, защото руското правителство е център, ядро, на европейския реакционизъм. Всичко това сега вече го нямаше, но той не беше свързан, имаше тази безумна идея, че трябва незабавно Русия да бъде превърната в плацдарм, както той се изрази пред чуждестранни журналисти, когато дойде на власт, в авангард, подир който на Запад ще има истинска работническа пролетарска революция, едва ли не само шест или осем месеца след руската. Независимо от това, нямаше никакви препятствия за съществуването на болшевишката партия при равни условия с всички останали.

- По този начин от Ваша страна не е имало никакви препятствия за пристигането на Ленин в Русия?

- Нямаше никакви препятствия. Но всички останали емигранти, с изключение на тези, които тръгнаха с Ленин през Германия, чакаха понякога много дълго и трудно да преминат през съюзнически страни и през Швейцария. И всички те се върнаха, по-рано или по-късно и повече или по-малко благополучно, в Русия в течение на месеците март и април. Сега няма да говоря за цялата задкулисна страна на тази история, която отлично познавам. Но в самото начало след амнистията, в началото на завръщането на емигрантите в Русия, групата на Ленин и Мартов, социалдемократи и интернационалисти, чрез немските социалдемократи влязоха във връзка с Берлин, за да получат разрешение да се върнат в Русия през фронтовите оси на страната.

- Някои изразяват мнението, че той не е имал друг изход. А сега Вие казвате, че други емигранти са пристигнали все пак.

- Имал е изход, щом като останалите пристигнаха. Трябвало е само да има търпение. Същият този Павел Николаевич Милюков, когото в началото прославяха като див реакционер, се напъваше до краен предел да иска от западните съюзници пропуск за Русия за емигрантите, независимо какви бяха възгледите за войната на тези емигранти. И той го постигна. Троцки, който беше арестуван при връщането си от Ню Йорк в Англия, беше освободен по настояване на Милюков и се върна в Русия. Но Ленин и неговата партия, състояща се от социалдемократи и леви есери, не трябваше да тръгват през Германия, без да знаят за тези преговори, споразумения и организации, които още тогава бяха готови за действие.

- Стигаме до момента, в който, неочаквано за Временното правителство, болшевиките започват да подготвят преврат.

- Да, и техният преврат се провали. Първият преврат на болшевиките, координиран с контранастъпление на германците в края на юни и началото на юли – така нареченето въстание от 3-5 юли, беше потушено. След което Ленин, в своя специална брошура с инструкции, които дава на партията, която беше издадена на руски в Кронщат от болшевишката партия в края на юли, с името „Лозунги“, признава, че всички опити по мирен начин да се завземе властта според лозунга „Вся власт советам“ – а мирният път се състоеше в това съветите на отбранителите и есерите и останалите партии да бъдат обкръжени от въоръжени до зъби матроси и войници от тиловите части – че този мирен начин за завземане на властта вече не е възможен, защото така наречената от него „реакция“, начело с Керенски, а тази реакция беше в собствения смисъл на думата демократично, народно правителство, е разложила тези дребнобуржоазни, по думите му, партии на социалистите демократи и социалистите революционери и сега болшевиките трябва да променят цялата тактика и всичките лозунги. Трябва да оставят на този етап въпросите за съветите и всякакви такива работи и да се готвят за момента, когато „реакцията“, в лицето на Керенски, окончателно ще унищожи съветите, окончателно ще унищожи дребнобуржоазните партии, когато цялата сила ще се съсредоточи в пролетариата – и тогава ще трябва да се организира въоръжено въстание. След юлското въстание, по признание на самия Троцки, влиянието и положението на Ленин, и особено на Троцки, в болшевишката партия и в съветите, и в страната е било напълно унищожено.

- По времето, когато Ленин се потапя и подготвя поредното си настъпление срещу Временното правителство, десните кръгове...

- Тогава още не се е подготвял.

- ...десните кръгове също работят срещу Временното правителство и, ако позволите, в следващата ни беседа ще поговорим за известното под името Корниловско въстание.

- С удоволствие.

Част III

- И така, миналия път в нашата беседа с Александър Фьодорович стигнахме до периода, когато започва да се подготвя така наречената проява на генерал Корнилов. Какво можете да ни разкажете днес за това?

- Не можем да си представим, колко дълбок социален преврат беше това. Основният въпрос за земята, който беше решен от Временното правителство в полза на селяните – този социален преврат в цялата вътрешна политика на правителството не можеше да не предизвика опит за съпротива от страна на остатъците на истинската върхушка на капиталистическата класа и от страна на помeшчиците, владеещи големи имения и притежаващи огромно влияние и власт при двора и в правителството. Тук изобщо не рисувам някаква розова картинка и бистра водица. Положението беше много трудно и от самото начало, в края на месец април, когато в първото съставено правителство още нямаше представители на левите партии, беше организиран комитет, състоящ се от представители на външните петербургски банки, свързани с върхушката, бих казал на аристократичното съсловие на гвардейското офицерство.

И офицерството изобщо, в първите месеци на революцията, се оказа в извънредно тежко положение на фронта., защото в началото на революцията идеята за свобода се завъртя в съзнанието на съвсем неподготвените за това маси, издигнати на върха на социално-политическия живот без всякаква подготовка за това. Те разбраха тази свобода като свобода за пълно своеволие и командният състав на фронта, също както и правителственият апарат в тила, се оказаха в много трудно положение, защото трябваше да се възстанови авторитетът на командния състав. Трябваше да се върне не цялата армия, а точно тази низова част, пехотата, която седеше в окопите, към съзнание за дисциплина, към осъзнаване на необходимостта от продължаване на войната, когато те мислеха, че трябва колкото може по-бързо да се върнат у дома, където ще делят земята. Тази комбинация, повече от плутокрация, ако щете, с част от командния състав, се опираше от самото начало на това тежко, безнадеждно настроение обхващаше много офицери – редови, обикновени офицери, които също не бяха подготвени за това социално земетресение, което се случи. 

Заговорът на Корнилов се осъществяваше от военни, но зад тях задкулисно стояха големи държавни политически деятели, които спекулираха с тези настроения на оскърбеното, унижено и потъпкано офицерство. Всички мерки, които се направиха от Временното правителство, и особено по времето, когато в началото на май станах военен и морски министър, бяха с целда се възстановят нормалните отношения между войниците и офицерите, като се опират на националното и патриотично чувство на най-добрите части от пехотата, артилерията, кавалерията, казаците – специалните войски не бяха засегнати от тази тенденция да се прибират у дома. Но имаше реакция, имаше опит да се възстанови изчезналият строй – не в смисъл на възстановяване на монархията, а възстановяване на социалния строй, тъй като сред корниловци нямаше монархисти, трябва да призная. И тази линия не можа да издържи на конкуренцията, така да се каже, на пропагандата срещу Временното правителство, която през август и септември вече се водеше от болшевиките и техните съюзници, отцепили се от царската партия леви есери и меншевики интернационалисти. Те нямаха база в страната, нямаха какво да кажат на тази нова Русия, защото всичко, което беше нужно на тази нова Русия – свобода, социално равенство, изравняване на всички националности с руската националност – при тях това го нямаше. Затова и този заговор, който трябваше да възстанови силната национална власт в лицето на военен диктатор, трябваше да действа с лъжа. И когато след юли болшевишкото движение загуби почти всякакви позиции, те решиха, че сега е настъпило времето, когато безволевото и безсилно по думите им Временно правителство, изпълнило работата си по потушаване на лявата анархия, трябва да си ходи. Мавърът е свършил работата си, мавърът трябва да си ходи (цитат от Фр. Шилер, „Заговорът на Фиеско от Генуа“, в която мавър помага на граф Фиеско да организира въстание на републиканците срещу дожа на Генуа – б.пр.). 

И най-хубавото време, което Русия преживяваше, в което цялата страна живееше, работеше – не можете да си представите, господа, какво беше Русия в този период на февруарската революция! Какво количество организации – свободни, селски, работнически, лекарски, адвокатски, писателски, съюзи – ние не бихме могли да създадем тази забележителна, според мен, програма на демократична държава, ако бяхме сами! С нас работеше цяла Русия! 90 % от руското културно население и спускайки се надолу, до самите селски слоеве – те всички искаха по всякакъв начин да укрепят тази нова история. И когато с измама – не мога да говоря за това тук, понеже няма време – но когато по измамен път дойдоха при мен, а накрая поставиха и ултиматум от името на главнокомандващия, това движение беше спряно, унищожено в самия си зародиш. Получих ултиматум от генерал Корнилов вечерта на 26 август, а на следващия ден, 27 август, това движение вече не съществуваше. Всичко беше откровена измислица и глупост – че уж някакви страшни пълчища на Корнилов приближават Петербург. Това беше и един от мотивите, който през септември-октомври се разиграваше, не само от болшевиките, но в действителност никой не се приближаваше, нямаше дори един батальон, защото всичко това беше спряно с моята телеграма до Корнилов: да сдаде поста и да се яви в Петербург и втора телеграма до Луга, да спре движението и да демонтира железопътните линии между Луга и Петербург и всичко беше приключено. И не беше приключено, защото аз не се съобразих с исканията, а защото беше ясно, че това е невъзможно. 

Аз бях разговарял с тези генерали по-рано, когато Корнилов идваше при мен: Чуйте ме, генерале, спрете всичко, всички тези движения около Вас, защото ако се намери генерал, който да вдигне въстание срещу Временното правителство и мен, той ще остане в безвъздушно пространство. Без телеграф, без железни пътища, без възможност да води своята армия, както и стана. И тази нелепа, безумно авантюра, която беше унищожена като юлското въстание, но далеч по-лесно, по-късно беше разпиляна в двете посоки. Когато те загубиха своя залог, им беше даден остатъка от десните организации и им беше дадена инструкция да започнат клеветническа кампания срещу Временното правителство и в частност срещу Керенски. Защото съм бил полуболшевик, и уж съм съучастник, предал под натиска на болшевишкото мнозинство, каквото тогава нямаше, и съм изпълнявал волята на германския щаб. Тази инструкция започна да се изпълнява и тогава Ленин на 30 август, в първото си писмо след потушаването на Корниловското въстание, написа, че „ние ще подкрепяме Керенски, но ще го подкрепяме така, че в края на краищата да му е много зле“. Във всеки случай тогава той още знаеше за оръжието на отровната лъжа, с чиято помощ можеше да се унищожи авторитет, доверие, вяра във Временното правителство и в мен, като човек, който шест месеца безупречно изпълнявах програмата, която беше нужна на народа. Свалянето на това правителство беше възможно само чрез клевета, унищожаване на авторитета и вярата в човека, който носи отговорността за него.

- За нашите слушатели ще бъде малко неразбираемо, ако не отбележим следното: през този период от време, за който Вие, Александър Фьодоров, ще ни разкажете, именно Вие заставате начело на Временното правителство.

- Да, аз станах президент на Временното правителство след Юлското въстание и успешно развиващото се контранастъпление на немците. И трябва да кажа, че никога не съм се вкопчвал във властта. Когато, в това тежко време на контраатаката на немците и необходимостта от потушаване на болшевишкото въстание, княз Лвов се отказа от поста си, той написа прощално писмо, в което излагаше, че според него само един човек може да продължи това дело, и това съм аз. Когато в тази тежка обстановка партиите започнаха да се занимават с партийни състезания и аз не съумявах по мирен начин, тоест с взаимно съгласие, бързо да възстановя или да променя състава на Временното правителство, аз се отказах.

Отказах се, тръгнах си от Петербург, оставих писмо, че напускам и беше свикано събрание на всички партии, с изключение, разбира се, вече на болшевиките и дори хора, които щяха да участват в заговора на Корнилов. Всички тези партии седели в Малахитовата зала на Зимния дворец цяла нощ и постановили, че никой нищо не може да направи тук сега и цялата власт трябва да бъде предадена на Керенски и той трябва да организира правителство както намери за добре. Това беше преломен момент в историята на февруарската революция, защото след това аз, разбира се, не съм устройвал никаква диктатура, но получих възможност да създам ново правителство измежду представителите на буржоазията, които работеха за демокрация и представители на съветите, които и преди бяха, но при условие, което беше прието: че всички членове на каквито и да е партии, влизащи в новия състав на Временното правителство, не носят отговорност пред своите партии, а носят колективна отговорност пред бъдещото Учредително събрание (което да организира политическата ситуация в Русия и да избере нов постоянен управляващ орган – б.пр.).

- Можем ли да обобщим, че Временното правителство, започвайки дейността си през месец март 1917 г., преживява юлското нападение на болшевиките, след това краткото нападение на Корнилов, едновременно с това се случват много по-сериозни събития на фронта на войната, немското настъпление, като освен това това правителство е трябвало да проведе определени реформи и мероприятия вътре в страната, мислейки едновременно за продължението на войната?

- Правилно.

- В тази доста тежка и изключително отговорна обстановка цялата основна изпълнителна власт се оказва във Ваши ръце. Въпреки че, както току-що казахте, не сте смятал да бъдете диктатор, това не е нещо ново, всички прекрасно го знаят, но всяка власт е отговорна пред народа. Пред народа, който обикновено е представляван от парламент. Поради това пред Временното правителство е стоял също и проблемът за провеждане на избори за Учредително събрание. Какво можете да кажете за това?

- Какво мога да кажа? Нали в Русия не съществува свобода на словото, свобода на печата. В Русия хората знаят само това, което управляващата клика иска да знаят. И Ленин писа още през октомври преди преврата, заедно с Корнилов, заедно с Родзянко и прочие реакционери, че обещава и се старае да не се свиква Учредително събрание от Временното правителство, защото само властта, която ще бъде в ръцете на болшевишката партия, ви гарантира на вас, войници, работници и селяни, свикване на Учредително събрание, ако това Учредително събрание ще бъде господар на Русия. Това са точните му думи.

- Това са думи на Ленин?

- На Ленин. На 12 ноември трябваше да се проведат избори за Учредително събрание. И когато в Централния комитет на болшевишката партия хората говореха, че няма особен смисъл да се организира преврат, щом като след две седмици ще бъде създадено Учредително събрание – то трябваше да бъде създадено на 28 ноември, Ленин отговорил: „Трябва да си глупак, за да не разбереш, че Учредителното събрание ще бъде против нас. Затова ние трябва да вземем властта преди то да бъде свикано.“ Позволете ми да Ви кажа нещо още по-интересно за новото поколение. Когато превратът беше планиран за нощта на 24-25[октомври], членовете на Централния комитет на болшевиките отново казват: „Слушай, Илич, нали утре ще се създаде Втори съвет – ние трябва да изчакаме свикването му.“ Отговорът е същият: „Как може да не разбирате, че съветите са забележително оръжие за завземане на властта, а след вземането на властта те стават никому ненужни играчки.“ Това може да се прочете в съчиненията на Ленин, в изданието от 1928 година. Така се случиха нещата.

- Ние стигнахме точно до момента, когато болшевиките тръгват да вземат властта. До тук Вие казахте, че след неуспешния опит с Юлското въстание, тяхното влияние силно е спаднало. Когато идва датата 24 октомври, ...

- Това беше в резултат на Корниловското въстание. На 30 август той е във Финландия и пише книжката „Държава...“, или нещо такова беше името.

- Ленин ли?

- Да, Ленин. И изведнъж получава съобщение за Корниловското движение, потушаването и всичко останало. И той пише: „Генералското въстание е напълно неочаквано и невероятно събитие, което открива за нас нови възможности. Ние трябва сега да променим тактиката. Ще продължим борбата за свалянето на Керенски, но ще я продължим по други пътища.“ По това време беше взрив и ужас от Корниловския заговор. Не защото генералът и полковниците са тръгнали да се поразходят – излъгали са ме и са мислели, че ще влязат спокойно в Петербург. Работата беше в това, че когато хората – не само болшевиките, но и от всички останали партии, в селата и навсякъде – почувстваха, че има някакво движение, което иска да им отнеме всички завоевания, както се казва завоеванията на революцията, на свободата, социалните и така нататък, Русия се върна психологически към месец март. Разбирате ли?

- Значи през октомври психологически Русия е в същото състояние, както през март 1917 година?

-  Да. И именно по тази причина той изигра цялата игра върху това. Играта на болшевиките по това време се заключаваше в това, че остатъка от генералите организираха специален вестник за общото дело, в който се печатаха уж истински показания на свидетели пред Следствената комисия по делото „Корнилов“ (Назначена от Временното правителство за разследване на юлските събития – б.пр.). Това бяха или лъжливите показания на хората на ген. Корнилов, или фалшифицирани показания, които ден подир ден бяха препечатвани от болшевишкия вестник „Рабочий путь“. Материалите се предаваха за подпис на Ленин и Троцки и накрая имаше сводка, в най-добрия смисъл статия, от Сталин, който беше събрал цялата тази гнус, и когато аз я прочетох, си помислих: „Ти наистина си бил голям негодник.“

- С този весел момент ще завършим днешната ни беседа. Стигнахме до най-решителния момент от историята на Временното правителство – до 24 октомври 1917 година. За това ще поговорим с Александър Фьодорович следващия път.

Част IV

- И така, Александър Фьодорович, ние стигнахме до октомври 1917 година. Но не бива да разглеждаме случилите се тогава в Русия, и в частност в Петербург, събития извън случващото се по това време в света. Русия тогава е заета не само със своите вътрешни въпроси, но е водила трудна борба с външен враг. Отговорността за тази борба е лежала изцяло на Вашите плещи.

- Това е съвършено вярно. Временното правителство през цялото време на своето съществуване трябваше да води не само военната битка с Германия, но и дипломатическа война със съюзниците. Защото нашите цели във войната, които после бяха разгърнати от президента Уилсън в неговите прословути 14 точки, се заключаваха в това, че войната трябва да приключи с демократичен мир, основан на самоопределението на народите, на свободното решаване на световните съдби и на самите народи и на организирането на институт, който да разрешава световните конфликти по мирни пътища. Това беше зародиш на League of Nations, Общество на народите, което сега са Обединените нации. Това беше много неприятно за нашите съюзници, защото не само в Германия имаше съюз на крайните империалисти с крайните социалисти в Русия, на Лудендорф с Ленин. Но и в западните държави имаше непримирими империалисти, които изцяло ненавиждаха нашите искания за свикване на съюзническа конференция за преразглеждане целите на войната. И в тези последни два месеца борбата вътре в Русия се провеждаше по триъгълник: в центъра беше Временното правителство с народа, от едната страна беше Ленин с германците, а от другата – Корнилов със съюзниците. Защото съюзниците съвсем откровено подкрепяха Корнилов срещу мен, точно както Лудендорф правеше всичко възможно за победата на Ленин.

По това време състоянието на всички воюващи – Франция най-вече, Германия, Австро-Унгария, Турция и Русия – беше повече или по-малко в същото тежко положение. Няколко дни преди военния преврат на болшевиките, ние получихме, чрез Швеция, предложение от министъра на външните работи на австрийския император Франц Карл I заявление, че те са готови да сключат мир с Русия и нейните съюзници, без съгласието на Германия. Освен нас в правителството, никой в Русия не знаеше за това. Но Ленин знаеше. Откъде би могъл да узнае?

Той е живял във Финладния, имал е Парвус (съратник на Ленин, марксист, член на руското и германското социалдемократическо движение, сътрудник на тайните служби – б.пр.), имал е Ганецки (полски евреин, доверено лице, чрез което Ленин изгражда военно-политически връзки с чужди държави, ковчежник на финансите на болшевиките и – б.пр.), имал е връзки в Берлин, различни агенти, и тогава, на 24 октомври, той пише истерично писмо, изисквайки на всяка цена да се започне незабавно преврат. „Ако сега ние не победим, ще изгубим всичко! Това е единственият момент, когато можем да победим, да завземем властта и да въведем този нов социален строй в Европа!“

- Иначе казано, ако позволите, аз разбирам следното – знаейки, че Австро-Унгария се кани да сключи мирен договор...

- Той форсира това въстание...

- ...именно на 24 октомври.

- Точно на 24-ти, защото на 28-ми нашата делегация трябваше да отиде в Париж и Лондон, с военния експерт Головин и посланици – всички трябваше да заминат за Съюзническата конференция, която в края на краищата беше насрочена за 3 ноември в Париж. Ако човек е просто пацифист или е искал край на войната, и ако в същото време е руснак и руски патриот, той би разбрал, че всъщност страшната битка на Русия в този момент ще завърши точно както и трябва. Той изтръгна, както по-късно Чърчил каза: болшевиките изтръгнаха от ръцете на руския народ победата, която вече беше в ръцете им.

- Това е напълно потресаващо.

- Те сега пишат, възхваляват своята Отечествена война – да, тя беше забележителна. Но и онази също беше отечествена война. Имайте предвид, че за цялото време на войната, като започнем от август 1914 г., в моето време на руския фронт имаше най-голямото количество чисто германски войски. По време на настъплението през 15-16 г. на Брусилов (руски генерал, предприел контранастъпление срещу германците по нареждане на Керенски – б.пр.) имаше максимално количество чисто германски дивизии на руския фронт. Със 176 тежки оръдия. По мое време имаше 186 дивизии, с почти двойно количество тежки оръдия. А той знаеше, че по същото време балтийските матроси, целият голям флот на Германия, всички миноносци, крайцери са тръгнали срещу Русия, която имаше много малко оръдия. И когато аз изпратих телеграма до Лойд Джордж с молба Англия да осъществи морска диверсия в другия край на Балтийско море, за да отклони от нас част от германския флот, не получих отговор. Но този факт си остава факт. Стратегическата задача, която Русия бе поела върху себе си, беше изпълнена изцяло. Ние не сме поемали през 1917 г. никакви ангажименти да тръгваме към Берлин или Унгария, ние поехме един ангажимент: да върнем на руския фронт най-голямо количество германски войски, които, от момента на разпадане на армията, се прехвърляха неотклонно на запад. А целият план и цялата работа на Ленин с Лудендорф се състоеше в това Русия да бъде държана парализирана и да бъде нанесен окончателен удар по западните съюзници, преди идването на американските войски.

- Нека сега да се приближим към събитията, разразили се на 24 октомври 1917 г. в Петроград.

- Какво всъщност се случи? Случи се това, че и двете страни от този триъгълник – Корниловксата и Ленинската – проведоха съвместна атака, защото, по времето, когато болшевишките отряди се готвеха за окончателен удар, в армията беше издадена директива всички да са съпричастни с Корнилов и да саботират всички разпореждания и цялата подготовка на Временното правителство за отблъскване на удара на болшевиките. Когато на 24-ти сутринта пристигнах в Съвета на републиката (Самосъздал се орган, който през тези месеци управлява успоредно с Временното правителство в Петербург – б.пр.), поисках думата и казах, че ни е известно със сигурност, че започва въстание и изискваме единодушен вот на доверие и организиране на помощ за правителството от присъстващите политически партии. Казвайки това, бях убеден, че до час ще получа такава резолюция и отидох да се разпоредя с армията и така нататък. Но вече вътре в Съвета на републиката се беше създало такова положение, че те спориха почти до полунощ и след това ми донесоха резолюция, приета от левите есери и социалдемократите интернационалисти, в която нямаше безусловна подкрепа, а имаше критика на Временното правителство. Предлагаше ни се да не им пречим да завършат преговорите за преустановяване на неизвестно от кого започнатото въстание на болшевиките. Те бяха водени от забележителния тогавашен дипломат Каминов.

Така че, когато вечерта на 25-ти отидох в щаба, вече повече от половината офицери там демонстрираха доста неприятни към Временното правителство чувства. На сутринта беше решено аз лично да отида, тъй като по това време имаше съобщения постоянно от всички фронтове, че се изпраща войска, а тя не идва, защото имаше и саботаж на железопътните връзки в наша посока. Саботажи имаше навсякъде, правеха ги самите железничари, техния съюз, уж за да саботират болшевиките, но болшевиките нямаха нужда от примирие с тях, защото техните бойци идваха по море от Прибалтика и по суша от Финландия. Така че, беше решено да отида лично, защото се предполагаше, че картечниците вече са разположени около Гатчина (град в подстъпите към Петербург – б.пр.), и аз тръгнах за среща, в съгласие с правителството. Стигнах до Луга. Как стигнах – в Русия се говори, че съм тичал облечен като милосердна сестра. Наскоро го прочетох отново, повтарят го. Но в тези ваши сериозни издания, цялата история е описана правилно. Аз излязох от Петербург в открит автомобил, облечен с пълната си военна униформа, заедно с адютантите си. Наредихме на шофьора да кара от Петербург към Московската застава при Царско село, по големите улици, където вече имаше и телеграф, и телефон и всичко беше завзето от въстаниците. Движехме се с бавно темпо и те ни отдаваха чест. Едва когато приближихме заставата, някой съобщи, че съм пристигнал и тогава бяхме обстрелвани, но стреляха встрани, не улучиха. Отидохме в Гатчина и на всички ни се стори, че нещата не са съвсем наред. Наредих веднага да се сипе бензин и да продължим, а следващият автомобил, който се движеше на голямо разстояние зад нас, беше обстрелван и всички в него бяха ранени. Такава беше истинската картина.

- А къде се оказахте през тази нощ?

- В тази нощ се озовах в Псков. Повиках при себе си командващия армията на северния фронт Черемисов. Той ми каза, че ме моли да замина, защото неговият щаб вече е в ръцете на въстаниците и не може да ми даде никакви войници. А той вече беше дал разпореждане да се прекрати пропускането на войски, отиващи в Петербург. И аз, като безволев и слаб човек, починах за кратко и реших да тръгна сам към фронта, за да взема Третия кавалерийски казашки корпус. В това време се позвъни и влезе генерал Краснов със своя адютант, началника на щаба. И ми казва: „Черемисов ми каза, че не сте тук. Аз не повярвах на това, защото знаех, че имате тук роднина.“ Там беше братът на жена ми, ген. Барановски, който беше квартирмайстер на северния фронт и аз отидох при него да го посетя. И ние тръгнахме заедно, на север. А войските през цялото това време се движеха, бяха спрени 50 влака по пътя.

Русия загина точно от разкъсването между тези крайни, ненавиждащи се един друг врагове, тъй като те имаха общ враг – докато съществува Временното правителство, докато съществувам аз, руската демокрация не може да бъде унищожена. Аз направих куп грешки.

Княз Александър Андреевич Ливен емигрира от Русия заедно със семейството си след болшевишката революция. Заминава за Константинопол, а след това, през Галиполи, идва в България, завършва Богословския факултет на Софийския университет, а после учи в Букурещ като патриаршески стипендиант. След 1945 г. в продължение на няколко години работи като журналист в Запдна Европа. В 1951 г. пристига в Канада и работи като журналист за френскоезични вестници, а от 1954 г. до 1985 г. е режисьор във френския отдел на Радио „Канада“. Занимава се с религиозни предавания за Русия. След пенсионирането си през 1985 г. продължава да пише за френскоезични издания.

 

 

Превод: Екатерина Грънчарова