Когато мислим за глобални политически и икономически съперничества, понякога помага това да изтупаме праха от старите теории. Една хипотеза, датираща отпреди Първата световна война, предполага, че бъдещите геополитически борби ще се въртят около контрола над огромната територия на Евразия.
Един от начините да разберем настоящата война в Украйна, конфликта в Близкия изток и съперничеството между САЩ и Китай е през тази призма, пише Ройтерс.
Моделът, предложен от британския географ Халфорд Макиндър през 1904 г., разделя Евразия на ядро и периферия. Ядрото е това, което сега е Източна Европа, Русия и Централна Азия. Периферията е Западна Европа, Близкия изток, Индия, Китай и така нататък. Офшорните зони са острови като Великобритания и Япония - и по-далеч много по-големите "острови" на Америка и Австралия.
Макиндър твърди, че това, което има значение, е господството в сърцето на Евразия заради огромните минерални богатства. Силата, която постигне това, след това ще може да контролира и периферията.
Почти четири десетилетия след като Макиндър публикува теорията си си, Германия е близо до това в началото на Втората световна война със своите съюзници Япония и Италия и пакта за ненападение със Съветския съюз.
Теорията предизвиква много дискусии и несъгласия през годините. Никълъс Спайкман, конкурентен американо-холандски политолог, приема, че Евразия е фокусът на геополитиката. Той работи в периода между двете световни войни и твърди, че това, което има най-голямо значение, е контролът върху периферията, с нейните огромни популации и достъп до моретата.
Версията на Спайкман за управлението на Евразия е доста влиятелна по време на Студената война. Външните политици в САЩ вярват, че трябва да контролират периферията, за да сдържат Съветския съюз. Това помага да се обясни икономическата подкрепа на САЩ за Западна Европа след Втората световна война чрез плана Маршал, създаването на НАТО и готовността да се водят войни в Корея и Виетнам.
Този анализ може да изглежда безпомощно остарял, когато се опитваме да разберем борбите за власт, оформящи съвременния свят, посочва Ройтерс. Тази рамка обаче още е валидна, казва Хал Брандс, професор по глобални въпроси в Училището за напреднали международни изследвания Джон Хопкинс.
Има нововъзникваща мрежа от пактове между Китай, Русия, Северна Корея и Иран. Първите три са ядрени сили, а последната има напреднала ядрена програма. Андреа Кендъл-Тейлър и Ричард Фонтейн от Центъра за нова американска сигурност наричат тази група „Оста на катаклизма“.
Това, което обединява четирите страни, е дълбоката неприязън към американската хегемония, техните автократични системи и желанието да разширят териториите си. Русия иска да укрепи разпокъсаната сърцевина, като погълне Украйна, докато Китай има за цел да укрепи своята периферия, като включи Тайван в своята територия и доминира над Южнокитайско море.
Войната в Украйна ускори тяхното сътрудничество – Северна Корея и Иран доставят оръжие на Русия, а Китай подкрепя военната машина на руския президент Владимир Путин, според Кендъл-Тейлър и Фонтейн. В замяна Кремъл предоставя на партньорите си военна помощ.
Погледната от Вашингтон, тази ос изглежда като блок, който контролира голяма част от Евразия. Нейните членове могат да търгуват помежду си през своите сухопътни граници - или, в случая с Иран и Русия, през Каспийско море. Мощността на износа на Китай и неговата инициатива „Един пояс, един път“, която подобрява свързаността между централната част на страната, сърцето на Евразия и периферните острови, правят оста да изглежда особено заплашителна.
САЩ изграждат собствена мрежа от съюзи и партньорства в Европа, Източна Азия и другаде. Погледнато от Пекин и другите столици на оста, това изглежда като политика на обкръжаване чрез контрол на ръба на Евразия и крайбрежието.
Това помага да се обясни защо войната в Украйна е толкова жизненоважна и за двата блока. Ако Русия надделее, оста ще получи инерция. Ако Украйна успее да удържи линията, воденият от САЩ алианс ще получи вятър в платната си.
Логиката на тази динамика на взаимен страх е да раздели света на две. Това вреди на просперитета, изисква от държавите да инвестират повече в по-малко продуктивна отбрана и прави по-трудно справянето с глобални проблеми, например изменението на климата. Това също така увеличава рисковете настоящите конфликти да се превърнат в по-широк пожар.
На теория един от начините да се промени динамиката би бил да се отдели Китай от останалата част от оста. Пробив в средата на Студената война дойде, когато Народната република се отдалечи от Съветския съюз и се приближи до САЩ.
Зависимостта на Китай от световната търговия и скърцащата му икономика може да го подтикнат да постигне някакво споразумение със САЩ. Вашингтон обаче няма да може да повтори това, което постигна през Студената война, защото китайският президент Си Дзинпин е решен да превземе Тайван, казва Робърт Каплан, ръководител геополитика в Изследователския институт за външна политика Роберт Щраус-Хупе.
Същевременно САЩ няма да рискуват да приложат икономически санкции, които биха могли да накарат Пекин да промени решението си, тъй като те биха навредили и на американските потребители, казва Филип Рийкър, бивш високопоставен американски дипломат.
Според Фонтейн по-примамливата перспектива е да се откъсне Иран от оста, когато неговият 85-годишен върховен лидер аятолах Али Хаменей напусне този свят. Ислямската република обаче също може да попадне под военна диктатура.
Да се чака оста да се счупи може да отнеме десетилетия. Междувременно най-добрият залог на САЩ е да спасят каквото могат от международния основан на правила ред и да го поставят на по-здрава основа. Укрепването на защитата и убеждаването на съюзниците да направят същото е част от плана.
Вашингтон също би се възползвал от това да действа по-малко като хегемон и да избягва двойните стандарти, които беше обвинен, че проявява в Газа. Дали ще стане така зависи по-малко от стари теории, а повече от това дали американските избиратели ще изберат кандидата на демократите Камала Харис, или нейния съперник, републиканецът Доналд Тръмп, на президентските избори в началото на ноември.
