Докладът на митрополит Лука е представен на богословската конференция в Белград „Влиянието на Константинополската патриаршия върху съдбата на православието в Украйна“ проведена на 17 октомври 2024г. Организатор на конференцията е Център за руски изследвания към Факултета по политически науки на Белградския университет.
Украйна като тестова площадка за нова уния: заплахи и начини за преодоляване
Събитията, свързани с неканоничната намеса на Константинополския патриарх Вартоломей и неговия Синод в украинската църковна криза и създаването на „Православната църква на Украйна“ („ПЦУ“), с основание се разглеждат от много православни йерарси и анализатори като част от по-мащабен проект, чиято цел е обединението на християнския свят под егидата на Ватикана с участието на Фанар. Усилията на Вселенската патриаршия, насочени към налагане на идеята за „първи без равни“, както и активният икуменически диалог с Римокатолическата църква доведоха до значителни промени в световното православие. В този контекст проектът „ПЦУ“ става като експериментална площадка за отработване на методи и практики за разрушаване на установения ред в отношенията между поместните православни църкви и изкривяване на икуменическия диалог. Настоящият доклад е посветен на анализа на тези процеси, оценката на последствията, както и разглеждането на начините за защита на каноничния ред в съвременната църковна ситуация.
През последните години вселенският патриарх Вартоломей активно прокарва концепцията за „първи без равни“, което поражда много въпроси и опасения сред другите поместни рравославни църкви. Тази концепция дава на Константинополския патриарх специален статут в православния свят, предполагащ не само първенството на честта, но и първенството на властта. В резултат на такова позициониране патриарх Вартоломей поема правомощия, които не са предвидени от каноните и историческата практика на православието.
Прокарвайки идеята за своето първенство в православния Изток, Фенер се стреми към сближаване с Ватикана. Съвместните служби и молебени на представители на Константинополската патриаршия и Римокатолическата църква станаха обичайно явление. Заслужават внимание изявленията на самия патриарх Вартоломей за желанието за обединяване с католиците. Например през 2021 г. на тържеството в чест на Свети апостол Андрей Първозвани в Истанбул присъства делегация на Ватикана, водена от кардинал Курт Кох. В своята проповед патриарх Вартоломей подчерта, че срещите му с папа Франциск засилват желанието за „обща чаша на Евхаристията“. Това показва активни опити за сближаване на Фенер и РКЦ. Подобни твърдения са потвърждавани многократно, особено в навечерието на честването на 1700-годишнината от първия вселенски събор през 2025 г.
В този контекст е важно да се подчертае, че унията многократно е осъждана от православната църква. Още през 2003 г. световното православие чрез устата на предстоятелите на всички поместни рравославни църкви изрази своята солидарна позиция по отношение към унията и опитите за създаване на униатска патриаршия в Украйна. Това беше отговор на меморандума на кардинал Валтер Каспер, който от името на Апостолическата столица се обърна към негово светейшество патриарх Московски и на цяла Русия Алексий II. След меморандума, изпратен от патриарх Алексий, предстоятелите на поместните църкви изпратиха своите отговори, включително Константинополският патриарх Вартоломей, който изпрати специално послание до папата. В тези послания унията беше наречена еклесиологична ерес, която няма право на съществуване в християнството, а създаването на Украинската униатска патриаршия беше наречено като изключително враждебна и недружелюбна стъпка по отношение към православието. Освен това в съвместната декларация, подписана от патриарх Московски и на цяла Русия Кирил и папа Франциск по време на срещата в Хавана през 2016 г., методите на униатизъма и прозелитизма признати за неприемливи.
Въпреки този солидарен протест вселенският патриарх Вартоломей продължава да налага своята еклесиологична концепция за „първи без равен“ и да подготвя почвата за глобална уния. Вече е видно, че този стремеж към обединение неизбежно ще доведе до дълбоки промени във всички аспекти на православния живот, включително основите на вероучението, богослужебната практика и каноничния ред. Особено предвид последните думи на папа Франциск, изречени на 13 септември 2024 г. в Сингапур на среща с млади хора, на която присъстваха представители на пет различни религии. На тази среща той заявява, че „всички религии са път към Бог“.
Използвайки Украйна като пример, Фенер реализира стратегия за обединение, която впоследствие може да бъде приложена на по-широко ниво. Нейната първоначална цел е да сформира нова уния на базата на ПЦУ и УГКЦ. Ако тази задача бъде изпълнена, тогава Константинополската патриаршия и Ватикана ще използват „украинския прецедент“ като доказателство, че обединение на православни и католици без промяна на догматите на техните учения е постижимо и реално.
Създаването на ПЦУ през 2018 г. и предоставянето на Томос за автокефалия й стана отправна точка за стартиране на съответния експеримент. За това свидетелстват по-нататъшните събития в Украйна, последвали тази деструктивна стъпка на вселенския патриарх.
Един от основните елементи на този проект беше сътрудничеството на ПЦУ с Украинската гръкокатолическа църква (УГКЦ). След Евромайдана и събитията от 2014 г. съвместните молебени и акции на разколници и униати станаха обичайно явление в Украйна. Тези съвместни действия имат за цел да покажат масово участие и да демонстрират възможното обединение на двете конфесии. Очевидно е обаче, че подобни инициативи са продиктувани не от духовна нужда, а от политическа конюнктура и желание да се създаде привидност за единство.
Главата на ПЦУ Епифаний Думенко многократно е заявявал стремежа си за задълбочаване на отношенията с УГКЦ, като подчертава, че евентуалното обединение ще зависи от глобалния православно-католически диалог: „Този ключ (ключът към обединението на две украински религиозни организации - бел. м. Лука) не се намира в Украйна, а се намира в Рим и Константинопол, защото там се провежда икуменическо общение. От това ще зависят в бъдеще отношенията ни тук, в Украйна. Но тези отношения са добри и вярвам, че те ще се подобряват в бъдеще“, каза главата на ПЦУ на 12 септември 2019 г. по време на среща, проведена в Националния политехнически университет в Лвов.
Присъствието на католици на богослужението на архиереите и духовенството на ПЦУ пряко илюстрира по-нататъшното движение към унията.
Не по-малко значимо направление в разширяването на „прозореца на Овертон“ в униатските интереси е разработването на операция за практическо поглъщане и „смилане“ от УГКЦ една от отделилите се от „Украинската автокефална православна църква“ части – УАПЦ (о)” (бившата Харковско-Полтавска епархия „УАПЦ”). Този процес беше санкциониран и одобрен от Ватикана, което де факто създаде първия прецедент в историята на съвременна Украйна за преход в уния на религиозна структура, която се позиционира като православна. Според експерти тази инициатива трябва да се разглежда като своеобразно финално тестване на технологиите за интегриране на украинското православие в католическите структури. В тази връзка, между другото, заслужава да се обърне внимание на факта, че процесът на сливане на „УАПЦ (o)“ с УГКЦ не беше спрян дори след създаването на „ПЦУ“ като сборен пункт за различни организации, приминали от православието в разкол. Това за поредния път показва, че униатите не възприемат формираната от Фенер структура като дългосрочен, независим и равностоен играч в религиозната сфера на Украйна. Още повече, те подготвят за ПЦУ малко по-различна, малко значима и благодарна роля.
За нейните характеристики и очертания може да се съди от интервюто на главата на УГКЦ Святослав Шевчук за изданието „Обозревател“ от 18 март 2019 г.
Първо, главата на украинските униати отбеляза, че е получил съгласието на ръководителя на ПЦУ Епифаний за провеждане на редовни срещи, по време на които да се обсъждат перспективите и параметрите за сближаване на двете структури. Второ, този процес ще се проведе в рамките на съгласуваната от страните пътна карта (в същото време Шевчук подчерта, че УГКЦ вече има такава пътна карта, която може да бъде модифицирана в съответствие с вижданията на ПЦУ ”; това де факто означава, че униатите ще го направят именно своята концепция като основата на съответното сливане). Трето, от интервюто на Шевчук става ясно, че УГКЦ ще се ориентира върху меко и акуратно поглъщане на ПЦУ. В тази връзка се планира засега да не се формира обща структура, а основния акцент да бъде поставен върху възстановяването с организацията, ръководена от Епифаний, на „евхаристийното общение“, „възможността да се служи Божествената литургия пред един престол“. Четвърто, ръководителят на униатите даде да се разбере кой вижда като старши и кой като младши партньор в бъдещия тандем. Според него УГКЦ – за разлика от ПЦУ – не е „локална църква“, чиито енории се намират изключително в Украйна. И това дава право на униатите не само да искат статут на патриаршия, но и като „глобална църква, която де факто има изградени структури на патриаршеско управление“, да осигурят духовна грижа за цялата украинска диаспора. На пето място, прави впечатление демонстративното избягване на Шевчук да отговори на въпроса дали евентуалното обединение на УГКЦ и ПЦУ ще се превърне в съюз на „равни“.
Всъщност поглъщането на ПЦУ от Униатската църква ще протича в много деликатна и незабележима за широката публика форма. Както каза Шевчук, униатите не се стремят да създават в началния етап някакви общи с ПЦУ мегаструктури.
Става дума за установяване на „евхаристийно общение и общо служение на литургия“, което ще бъде желаният за католиците резултат. В крайна сметка, ако униатите убедят представители на ПЦУ да служат заедно и, да кажем, „да се причастяват от една чаша“, тогава това ще стане явно признание за духовната власт на папата над структурата на Епифаний. След това за фактическото влизане на ПЦУ в УГКЦ остава много малка стъпка.
На практическо ниво, един от най-важните механизми за налагане на този процес ще бъде подходящата идеологическа обработка на „свещеническите“ кадри на ПЦУ, както и формирането на обща „богословска“ база за оправдание на новата уния. Такъв извод се подкрепя от думите, казани от Епифаний в ефир на канала ICTV малко след избирането му за глава на новата религиозна структура. „Ние начертахме определен път за нашето бъдещо сътрудничество (с УГКЦ) и в бъдеще ще търсим онези допирни точки, които ще ни обединят. Това е в областта на духовното образование, в други сфери на нашето битие“, каза тогава предстоятелят на ПЦУ.
Струва си да се обърне внимание и на наскоро анонсираното решение за съвместно празнуване на Великден през 2025 г., което беше обявено в Синакса на архиереите на Вселенския престол. Според изданието „Ромфея“, през май 2025 г. в Никея (Витиния) ще се проведе официалното честване на 1700-годишнината от Първия вселенски събор с участието на папа Франциск. От пресслужбата на Константинополската патриаршия съобщиха, че в духа на Синаксиса е изразено желанието източното и западното християнство да празнуват Великден заедно. Това трябва да стане началото на установяването на обща дата за честването му всяка година. Тази стъпка подчертава намерението на Фенер да върви към съюз с Рим.
В този контекст е важно да се разбере какъв е интересът на Константинополската патриаршия от установяване на единство с Рим.
Както отбеляза Кириакос Кириазопулос, професор по църковно право в Юридическия факултет на Солунския университет „Аристотел“, целта на Ватикана в икуменическия диалог с Фенер е да трансформира автокефалните поместни православни църкви в униатски. Светият папски престол иска „Кодексът на каноните на източните църкви“, издаден през 1990 г. от папа-поляк Йоан Павел II, да се прилага за всички православни църкви. Защото този документ включва догматични правила, налагащи понтифика като ръководител с първенство на властта.
Осъществяването на такъв план е възможно само ако патриарх Вартоломей се превърне в де факто „източен папа“, който ще може еднолично да управлява целия православен свят и да му налага решения, изгодни за РКЦ. Именно към тази огромна власт, призната от Ватикана, се стреми главата на Фенер, като унищожава църковната съборност по пътя към нея, легализирайки разколническите структури и отслабвайки тези православни църкви, които се противопоставят на тотално превръщане на православните християни в униати.
Съответните процеси, започнати от патриарх Вартоломей, вече доведоха до разрушаване на всеправославното единство и дълбоки разделения в православния свят. Днес сме свидетели на формирането на нов модел на световното православие, в който централно място с безпрецедентни пълномощия и привилегии заема Константинополският патриарх. Това променя самата природа на православната църковно устройство и противоречи на съборния принцип, който е в основата на православната църква.
Основният удар е насочен срещу Руската църква и църквите от Балканския регион, които са най-силните противници на унията и властническите амбиции на Фенер, внасящи „димното високомерие на този свят“, както писаха някога картагенските отци папа Целестин. Целта на Константинополската патриаршия е да отслаби тези Църкви, като ги фрагментира и изолира на международно ниво (в частност, ние вече наблюдаваме този процес в балтийските държави).
Украйна е основният пилотен проект в тази стратегия. Следващите цели могат да бъдат Молдова, Беларус и каноничната територия на Сръбската църква, където се планира създаването на отделни „църкви“ по модела на ПЦУ („парад на автокефалии“).
В този контекст бих искал специално да обърна внимание на подкрепата, оказана от УГКЦ и Фенер на главата на черногорската разколническа структура Борис Бойович.
Така Украинската гръкокатолическа църква допринесе за нейното легализиране, като покани лидера на ЧПЦ на конференцията „Заедно през трудните времена на войната: опитът на пост-югославските страни и Украйна“ (Лвов, 17-18 април, 2024).
След това униатите предоставят на Бойович своята информационна платформа – портала РИСУ. В интервю за този ресурс черногорският „йерарх“ каза, че неговата структура се надява да получи томос за автокефалия от Константинополската патриаршия. Той също така заяви, че неговата структура поддържа тесен контакт с Фенер, който според него е изпратил наблюдатели „да проучат вътрешната организация“ на т.нар. Черногорска православна църква.
Проблемът е, че през 2019 г. в интервю за сръбското издание „Курир“ главата на Фенер увери, че никога няма да даде автокефалия на „лъжливата“ (както той се изрази) т.нар. Черногорска православна църква. Нещо повече, на уточняващ въпрос възможна ли е автокефалия, ако ЧПЦ се оглави от някой друг (вместо Михаил Дедеич), той категорично отговори: „Не, не и не! Църквата в Черна гора е Сръбската православна църква и там никога няма да има промени“.
И ето, след няколко години възникнаха известни „контакти“ с черногорските разколници. Така Фенер за пореден път показа, че на неговите думи и твърдения не може да се вярва.
Както и в случая с УПЦ, когато патриарх Вартоломей многократно заявяваше, че признава митрополит Онуфрий за единствен каноничен глава на украинското православие, но впоследствие нахлу в чужда канонична територия и даде автокефалия на украинските разколници.
Кой ще гарантира, че няма да направи същото и със Сръбската православна църква? В украинския сценарий представители на УПЦ-КП също поддържаха тайни контакти с Фенер в продължение на много години и в крайна сметка постигнаха това, което искаха, когато политическата конюнктура се промени. А противоречието между публичните изявления на Вартоломей и действията му беше скрито в поток от софистични аргументи.
Имайки предвид гореизложеното, от особено значение е готовността на поместните църкви да защитават чистотата на вярата и каноничния ред. Съборното съзнание на православната църква е длъжно да оцени действията на Фенер, свързани с налагането на идеята за „първи без равни“ и движението към уния с Ватикана. Тези действия надхвърлят спорове за юрисдикция и изискват задълбочено обмисляне и обсъждане на църковно ниво.
Имайки предвид настоящата ситуация, предлагам за обсъждане някои мерки от общоцърковен характер за защита на единството, каноничния ред и доктриналната чистота на православието:
1. Укрепване на „Аманския формат“: Срещата в Аман, инициирана от Йерусалимската патриаршия, стана една от първите стъпки към обсъждане на настоящата криза в православната църква. Този формат може да се развие като постоянна платформа за диалог и обмен на мнения между поместните църкви. Редовните срещи в рамките на този модел ще спомогнат за разработването на обща визия и механизми за защита на каноничния ред, както и за предотвратяване на евентуални бъдещи разколи.Ако на този етап изглежда трудно да се осигури подходящо общение между предстоятелите на поместните
църкви, тогава си струва да се опитаме да разгледаме други възможности за изграждане и поддържане на постоянна комуникация. Например форматът за провеждане на систематични срещи на доверени представители на предстоятелите на църквите, които биха имали правото да говорят от името на последните и ще имат редица други сериозни правомощия.
2. Провеждане на богословски диалози и консултации: важна роля за поддържане на единството играе обсъждането на богословски проблеми, свързани с каноните, еклисиологията, въпросите на първенството и съборността. Организирането на богословски комисии, които да включват представители на различни поместни църкви (например тези, които участват в „Аманския формат“) и които да изготвят позиции по най-чувствителните въпроси за срещите на предстоятелите на поместните църкви, би направило възможно е да се изследват по-задълбочено съществуващите проблеми и да се намерят обосновани отговори на богословските предизвикателства. Една от областите на такава работа може да бъде анализът и обсъждането на всеправославно ниво на документа на Руската православна църква „За изкривяването на православното учение за Църквата в действията на йерархията на патриаршията на Константинопол и речите на неговите представители”.
3. Засилване на ролята на поместните събори: Поместните православни църкви могат да провеждат свои собствени събори за разработване на общи позиции по ключови въпроси на каноничното устройство и взаимоотношенията с други поместни църкви. След това препоръките и резолюциите на такива събори могат да бъдат представени за общоцърковно обсъждане.
4. Общоцърковно осъждане на разколническите действия: Поместните църкви трябва да действат с единен фронт срещу каноничните нарушения и разколническите действия, като ги осъждат публично. Това ще помогне за предотвратяване на разпространението на фалшиви учения и ще поддържа църковния ред.
5. Взаимодействие с миряните и духовенството: необходимо е да се укрепват връзките вътре в Църквата, да се включват както духовниците, така и миряните в обсъждането на сложни въпроси. Вътрешноцърковният диалог ще създаде обща позиция по наболели въпроси и ще укрепи вътрешното единство. Важна роля тук играе църковната проповед, образованието и разясняването на важни въпроси на каноничното устройство и еклесиологията на паството.
6. Съпротива срещу външен натиск: Поместните църкви трябва да се обединят, за да се защитят срещу външна намеса, било то политически натиск, действия на радикални групи или икуменически инициативи, които подкопават догматичната основа и нарушават каноничния ред. Църковната дипломация на международно ниво също трябва да помага за защитата на църковните интереси и традиции.
7. Единно информационно пространство: създаването на общоцърковно информационно пространство, което осветява и обяснява позицията на поместните църкви по спорни въпроси, е важен инструмент за противодействие на дезинформацията и манипулацията. Официалните църковни медии и интернет платформи могат да помогнат на вярващите да информират за позицията на Църквата и да укрепят нейния авторитет. Освен това би било възможно да се разгледа възможността за създаване на общ информационен ресурс, който да представя позициите на поместните църкви по най-важните въпроси от общоправославния дневен ред, да подчертава най-значимите събития от живота на църквите и също така осъществяват пряк диалог между богословските и експертните среди на поместните църкви по всички теми, които ги интересуват (експертен формат „Аман“).
Развитието и следването на тези пътища, вярвам, ще позволи на Православната църква да запази своето единство и идентичност, както и да отговори адекватно на предизвикателствата на нашето време.
