След 2014 г. демократите се превърнаха, ако перифразираме израза от десетилетието на Иракската война, във военната партия на Америка. Малцина предвиждаха това. Репликата на Барак Обама към антируския ястребизъм на Мит Ромни по време на дебата през 2012 г. – „80-те години на миналия век си искат обратно външната политика“ – затвърди отдавнашното мнение, че демократите са ориентирани към миротворчество повече от републиканците.

Тогава никой не го осъзна, но думите на Обама белязаха края на една епоха, която беше започнала с Юджин Маккарти и Джордж Макгавърн.

Четири години по-късно Доналд Тръмп нарече Иракската война голям сочен провал и с това спечели предварителните избори в Северна Каролина срещу съперник, който отказваше да признае катастрофата. Осем години по-късно демократите бяха замаяни от подкрепата за Камала Харис от бившата конгресменка Лиз Чейни и нейния баща Дик. Последният беше движещата сила в администрацията на Буш за войната в Ирак и главният оркестратор на лъжите за нейното оправдаване. Той никога не изрази съжаление за действията си и за ужасяващата касапница, до която те доведоха. Бил Кристъл, който еволюира от най-важният поддръжник на Иракската война в консервативната журналистика до „Никога Тръмп“ и поддръжник на Камала, отъпка пътя. Открити писма в подкрепа на Камала от застаряващи ястреби на външната политика от републиканската партия се превърнаха в главен инструмент в кампанията за утвърждаване на нейната външнополитическа състоятелност.

Не е ясно дали бившите членове на втората администрация на Буш ще си осигурят роли при президентство на Харис. Но те имат причина да се надяват. Независимо от очевидните разлики в биографиите, У. и Камала имат много общо. И двамата изглеждат добре и са извънредно фотогенични. Нито един от тях не разви и най-малка репутация на политическа мъдрост и тежест. Сред възпитаниците на военните катастрофи на Буш, които търсят нов политически проект, Камала се вписва в сметката с по-голяма лекота, отколкото Обама, който беше идеологически опонент, или Хилари Клинтън и Джо Байдън с техния десетилетен опит във Вашингтон и собствена добре развита политическа мрежа. А очевидно и с повече готовност от Доналд Тръмп.

След като кръгът на Кристъл и Чейнитата се преместиха при Харис, Доналд Тръмп опита да създаде на републиканската партия образ на по-малко войнолюбивата от двете партии. Това е работа, която е в процес. Има много изтъкнати ястреби сред републиканците, които се надяват да му попречат. Но ако погледнем към кампанията на Тръмп, най-видимите и активни негови поддръжници сега са кандидатът за вицепрезидент Джей ДиВанс, който от самото начало е най-изявеният скептик в Сената относно войната в Украйна, и Тълси Габард, бивш член на конгреса от демократическата партия, чиято коса посивя преждевременно по време на първата ѝ обиколка като военен лекар в Ирак. Прибавете към тях Робърт Ф. Кенеди Мл., чиито проницателни анализи на Украинската война и разширяването на НАТО може би бяха причина той да стане силно неприемлив за демократическия естаблишмънт. През септември Кенеди написа материал, заедно с Доналд Тръмп Мл., в който призоваха за преговори с Русия. Те изтъкнаха съобщението за предстоящи промени в ядрената доктрина на Русия, която преди това заявяваше, че тези оръжия могат да бъдат използвани само ако суверенитетът на руската държава е под заплаха. Кенеди е може би единственият известен американски политик, който действително разсъждава и говори за Кубинската ракетна криза от 1962 година. Баща му и чичо му, разбира се, изиграха критична роля за връщането на света от пътя към Армагедон.

Тълси и Р.Ф.К. младши за Кристъл и Чейнитата е размяна, която повечето поддръжници на Тръмп биха одобрили. Официалните представители на демократите изглежда също я приветстват, въпреки че човек би си помислил, че ще има известни опасения сред избирателите на демократите извън групата на Джил Стайн (кандидат за президент на САЩ от Зелената партия на изборите през 2012, 2016 и 2024 гг., която бе арестувана през април при участието ѝ в мирен протест срещу войната в Газа – б.пр.)

Политическият обрат не е само в преминаването на другата страна на няколко десетки личности, и не е само във връзка с външната политика. Това все още не е добре разбрано. Черевено-синята електорална карта от времето на Обама-Ромни през 2012 г. е много подобна на днешната, което може да подведе някого да заключи, че културните битки и коалиции от онова време продължават по много сходен начин, усилени от социалните медии. В някаква степен е така – полунеофициалната подигравка, която Обама изрази по отношение на всички, които „държат на оръжието и религията си“, вероятно се споделя от повечето демократи днес.

Но разделението се разви и задълбочи от 2012 г. насам. Ако някой демократ беше посочил руски заговор като причина за загубата на изборите още през 2012 г., а не през 2016 г., прогресивният свят щеше да бъде повече или по-малко озадачен. Сега подобни обвинения са предсказуема част от реторичния арсенал на демократическата партия.

Администрацията на Буш-Чейни последва решенията на президента Бил Клинтън за настояване за разширение на НАТО на изток и през 2008 г. подбутнаха Украйна за бъдещо членство. Имаше предупреждения от вътрешни официални лица, най-известното от които от Уилям Бърнс, тогава посланик в Русия, а сега директор на ЦРУ, че разширяване на НАТО с Украйна би било възприето от Русия като екзистенциална заплаха, не само от Путин и неговия кръг, но от всеки с някаква връзка с официалните висши среди от сигурността в Русия. Шегата на Обама по повод политиката на Ромни спрямо Русия може и да е била знак, че прогресивната американска администрация трябва да бъде предпазлива спрямо Русия. Но с Хилари Клинтън като държавен секретар, няколко неоконсерватори, в това число Виктория Нюланд, получиха важна роля във воденето на руската политика на неговата администрация. По време на втория мандат на Обама Русия беше превърната в съзнанието на управляващите от геополитически съперник с голям ядрен арсенал в отровен културен враг.

В свое проницателно есе, публикувано в началото на 2022 г., в навечерието на инвазията на Русия в Украйна, Ричард Ханания казва, че повратната точка е била, когато Русия се превърна в открито културно консервативна у дома, в същия момент когато Съединените щати преживяваха ранните тремори на своята будна революция. В 2013 г. Русия прие закон, с който забрани ЛГБТК „пропагандата“, насочена към малолетни, след като неотдавна беше осъдила на затвор членове на Pussy Riot – крайно феминистки артистичен колектив – за светотатствени действия в катедралата „Христос Спасител“ в Москва. Тези събития промениха имиджа на Русия сред прогресивните елити. Русия се превърна от актуална тема за специалистите по външна политика в символичен участник във вътрешните културни битки на Запада, въпреки че, както отбелязва Ханания, руският градски пейзаж с гей барове много напомня на този от останалата част на Европа. Русия на Путин се превърна в заплаха не само за Украйна или Балтийските страни, но и за всички прогресивни ценности на Запада.

Трансформацията на Русия от съперник във враг в културната война беше водещ елемент в промяната на начина, по който демократите гледаха на външната политика. Анализаторът по външна политика Кристъфър Мот въведе израза „будната империя“, за да опише едно ново сливане между идеологията на социалната справедливост и външната политика на неоконсерваторите. Според Мот реториката на социалната справедливост до този момент беше служила за произвеждане на съгласие по всичко, което външнополитическият истаблишмънт ще направи така или иначе, въпреки че тази универсалистка и културно-транформираща реторика би оправдала почти неограничени американски интервенции по цялото земно кълбо.

„Войната за Украйна е и война за ЛГБТК правата“, прокламира „Vanity Fair“ през 2022 г., което беше един от първите примери за това. Във „Foreign Affairs“ – все още най-утвърденото американско издание – трио американски автори това лято разкритикува прогресистите, които се съпротивляват срещу военните разходи и интервенции на Съединените щати. „Днешните прогресисти трябва да приемат спокойно мощта на Америка“, наблегнаха те, подчератавйки че прогресивните ценности изискват от Съединените щати да увеличат военните си разходи.

Проблемите, занимаващи „будната империя“, зреят от години. Блогърът Стийв Сейлър започна да използва израза „нахлуй в света, покани света“ по времето на мандата на Буш, за да опише нагласата на админнистрацията – относително индиферентна към опазването на собствените си граници, но желаеща да играе военна роля в обществата на други държави. Нарастващото значение на имиграцията като проблем на прогресистите илюстрира степента, в която европейските политически разломи съвпадат с нашите собствени.

Огромно мнозинство от европейските гласоподаватели искат ограничена или нулева имиграция, докато европейските управляващи партии прибягват до все по-барокови политически и парламентарни маневри, за да държат антимиграционните партии извън властта. До този момент един неформален алианс от официални партии, наднационални институции от ЕС и НПО-та за социална справедливост си сътрудничеха, за да продължат мигрантите да идват, едва ли не по желание. Но гласовете за националните популистки партии продължават да растат и решителната развръзка между двете страни изглежда неизбежна. Външната политика, включително войната в Украйна, остава второстепенен проблем за европейците, но в почти всяка от страните онези, които предпочитат преговори с Русия пред украинска „победа“ и разширяване на НАТО, подкрепят популистки крйанолеви или крайнодесни партии, които са против масовата имиграция.

Ако Русия е големият дявол за будната империя, малкият дявол е Унгария, водена от постоянно избирания консерватор Виктор Орбан. Тази малка страна е обект на подигравки както от страна на прогресивните, така и на неоконсервативните американски журналисти, които започват да стават натрапчиви. Унгария е както първата европейска страна, която ефективно затвори границите си за търсещи убежище имигранти, така и най-скептичната членка на НАТО относно прокси войната с Русия до постигане на победа. Има съюзници на Съединените щати, които са истински недемократични и дори репресивни, независимо дали става дума за разрешаване на гей барове, или за избори, или за свобода на пресата, но прогресистите във Вашингтон и неоконсерваторите, които никога не поставят под въпрос връзките на Америка с Мароко, или Пакистан, или Саудитска Арабия, побесняват по повод на Орбан.

По подобие на Съединените щати, политическите битки за имиграцията и външната политика накараха значими европейски фигури да отстъпят от предишните си обвързаности с вековните основни западни свободи. След антимиграционните бунтове в Англия и Ирландия през изминалите две лета, предизвикани от докладите за имигрантската престъпност, имаше поне временна вълна за потискане и преследване на „речта на омразата“. В Съединените щати такава фигура от либералния естаблишмънт като Хилари Клинтън открито призова за наказателно преследване за онези, които разпространяват така наречената от нея „дезинформация“, което изглежда не е нищо друго, освен политическа реч, която на нея не ѝ харесва.

В Съединените щати дебатът за имиграцията по естествен начин се вля в основните културни борби за будност. Ако искаш да премахнеш или радикално да съкратиш полицията, разбира се, че ще искаш да премахнеш и Службата по имиграционен и митнически контрол и другите агенции, на които е поверено прилагането на имиграционното законодателство на САЩ. Камала Харис се опита да направи това, подкрепяйки законопроект за прехвръляне на финансирането на Службата по имиграционен и митнически контрол към НПО-та за „заселване на бежанците“. Тя открито призова за прекратяване на депортирането, което, разбира се, е единствената смислена санкция, с която разполагат службите за контрол на границите. Официалната преса, дълбоко подкрепяща Харис, в по-голяма или в по-малка степен отказва да отразява нейната досегашна позиция и е много възможно след посещението ѝ по границата през септември тя да се окаже в унисон с желанието на избирателите.

Изборите в Америка в момента са оспорвани в седем от решаващите щати. Според социологическите проучвания битката е приблизително равна, въпреки че е възможно Харис или Тръмп да натрупат значителна преднина през последните седмици. Преобладаващата част в медийното отразяване на американските избори е фокусирана върху въпроси, които са спомагателни по отношение на разглежданите тук основни теми. Абортите, за съжаление на поддръжниците на живота, може да се окажат приключен въпрос за сегашното поколение избиратели. Екипът Байдън-Харис не се справи страхотно с икономиката след Ковид и ако приемем, че инфлацията ще продължи да бъде контролирана, няма очевидни гаранции, че Тръмп ще се справи по-добре.

В голяма степен резултатът през ноември ще бъде решен от оценката на неопределилите се и маргиналните гласоподаватели за личността и характера на кандидатите: Тръмп е необикновена, макар и застаряваща фигура, който се е издигнал до върха на три или четири различни професии. Той е и егоцентричен мъж, който за мнозина е неприятен вресливец. Има избиратели, които биха подкрепили позициите му, но просто им е омръзнало от него. Камала очевидно крие нещо с нежеланието си да говори пред медиите или да има импровизирани изяви. С медийно съдействие тя се опитва да прикрие предишните си будни изяви (особено по отношение на имиграцията), но не е ясно дали също така не крие и обща липса на познания и компетентност за решаване на широк кръг въпроси от обществената политика. Това е проблем, който тя не успя да реши с постоянното припяване на рефрена „Израстнах като дете от средната класа“ и други подобни фрази.

Но анкетите, които сега се провеждат най-редовно, по важни за избирателите въпроси – като абортите, доверието в защита на икономиката, „защитата на демокрацията“ – не стигат до по-решаващи политически различия между кандидатите, особено по отношение на външната политика, където президентите имат по-голяма самостоятелност за вземане на исторически решения.

Последният път, когато външните работи са играли сериозна роля в американските избори, беше през 1980-те години. Известната реклама на Роналд Рейгън с мечката от 1984 г. помогна да се затвърди виждането, че демократите са твърде наивни или меки, за да се справят ефективно с Москва. Но, доколкото ми е известно, никой не се е опитвал да прецени дали Харис губи повече „мирни“ гласове в полза на Тръмп, отколкото печели от избирателите на Чейни. Известният електорален анализатор Марк Халперин предположи, че постоянните войни може да са „спящ“ проблем, който да работи в полза на Тръмп, но подчерта, че това е по-скоро интуиция, отколкото наблюдение, основаващо се на данни.

По отношение на политическата демография е ясно, че белите избиратели без висше образование, чието преминаване към тръмпистките редици на републиканците е забележимо още от времето на Буш, платиха за постоянните войни по-висока цена от всяка друга група, изразяваща се в разбити семейства и съсипан живот. Набирането на военнослужещи очаквано е в спад, и можем да се запитаме дали призивите за битка в името на ценностите на будната империя ще успеят да го съживят. Но в този момент, когато активното военно участие на САЩ в Близкия Изток е повече или по-малко завоалирано и тече тежка технологична и тренировъчна координация с Украйна, но без американски жертви, това не са външнополитически избори. Както посочват Уолтър Кирн и Мат Таибби, пресата не отразява застрашителните промени в руската ядрена доктрина, а прокамала медиите се опитват да запазят това положение непроменено.

Въпреки това тези избори са с огромни външнополитически последици.

Не е много ясно как би изглеждала външната политика при Камала. Реториката ѝ за Украйна не се различава от тази в орбитата около Кристъл-Чейни. Ще им даде ли възможност rли ще сближи позициите си с настоящия си съветник по националната сигурност Филип Гордън, който е известен с по-умерените си възгледи и беше участник в усилията на Обама да постигне ядрена сделка и сдържане на Иран? Споделя ли крайната предпазливост на Джоузеф Байдън от „мълчаливото поколение“ – която все още се проявява, въпреки войнствената реторика на президента за Украйна – относно опасностите, които крие открит конфликт с Русия заради територии с рускоговорещи хора на границата на Русия? И вярва ли, както беше казала, че Путин е не само тиран от типа на Хитлер, който е решен да стигне с войските си до Полша и отвъд, но че в същото време „блъфира“ с предупрежденията си към Запада за опасността от ескалация на войната, както пророкува естаблишмънта във Вашингтон? Мислила ли е изобщо по такива въпроси?

Доста по-ясно е, че като политик Харис е почерпила много вдъхновение от будността, което може да бъде дестилирано до идеята, че европейският свят и неговите потомци са по-виновни и компрометирани от всяка друга цивилизация и трябва, единствени от всички цивилизации, да понесат отговорността за своите престъпления. Тя открито е възхвалявала будността, без да я дефинира, подкрепяла е репарациите, енергично е спорила, че САЩ нямат правото да депортират хора, които пресичат границата им нелегално. Това е част от менталността на съвременното ляво. Новото е, че сега тези възгледи са в пълно съответствие с една милитаризирана и интервенционистка външна политика. Русия, която вече не е революционна сила, се превърна в символ в нашите собствени културни войни, поради което антируският сантимент е ключов компонент в гражданската културна война на самата Америка.

Същите политически линии на разлома преминават и през всички европейски държави, макар и въпросът кой иска масирана имиграция от Третия свят да не е поставен в логическа връзка с аспирациите на Украйна към НАТО. Победа на Харис ще бъде силно ободряваща за онези партии в Европа, които подкрепят прогресивизма във всичките му форми и са анти-руски ястреби, както и би била разрушително отблъскване за онези, които мислят, че Унгария може би има право по всички тези въпроси.

Би било прибързано да обявим, че победа на Тръмп ще вещае триумф за реализма и въздържанието в американската външна политика. Очевидният комплициращ фактор е Близкият Изток, а Израел под лидерството на Нетаняху очевидно рискува по-широка война, най-вероятно с надеждата да въвлече Америка в битките си. Тръмп несъмнено вярва във варианта „Америка на първо място“, но по темперамент и жизнен опит е искрено съпричастен с Ираел. Ще бъде наивно да мислим, че тези чувства не могат да влязат в конфликт.

По въпроса за Украйна, където рискът от разрастване на войната, включително дори ядрена война, е значителен и непосредствен, една победа на Тръмп би имала по-очевидни последствия. Втори негов мандат ще послужи почти незабавно като прекурсор на мирно споразумение, при което свободна и независима Украйна ще бъде лишена от аспирациите си да стане база на НАТО, а голяма част от нейните, идентифициращи се като руски, територии ще останат в руски ръце. Ще има мир и възстановяване. Новосъздадените по силата на необходимостта съюзи на Русия с Китай и Иран ще изгубят причина за съществуването си.

Тръмп пое огромен политически риск, за да заложи на тази основа, която отначало беше непопулярна, както беше и мнението му за Ирак в собствената му партия. Неговата позиция е морална и стратегически смислена. Победа на Тръмп ще бъде живителна и за всички сили в Европа, простиращи се идеологически от Джорджа Мелони до Сара Вагенкнехт, които споделят, че масова имиграция от Третия свят е рецепта не само за увеличаване на престъпността, но и за нескончаем културен конфликт, който в крайна сметка ще доведе до счупвне и вероятно заличаване на всякога разнородната, но и винаги разпознаваема културна единица, която беше люлката на модерната наука и на демокрацията. В това отношение той е на страната на огромното мнозинство европейски граждани, ако не и на повечето сили, които управляват континента днес.

За американците изборният резултат вероятно няма да е толкова решаващ, който и да победи.

Скот Макконъл е основател и редактор на “The American Conservative“ и автор на книги.

Източник: htheamericanconservative.com ; Автор: Скот Макконъл ; Превод: Екатерина Грънчарова