В дните, когато се обсъжда рискът от ядрена война във връзка с Европа, Азия (по-специално Корея) и Близкия изток едновременно, споменът от детството на новия премиер на Япония Шигеру Ишиба се оказа на място.

„Никога няма да забравя шока, който изпитах, когато бях в шести клас в прогимназията, когато видях разпространения от САЩ кадър на атомната бомба, хвърлена над Хирошима“, каза той на живо по японската телевизия. И това ужасно изненада мнозина.

Изглежда трудно да изненадате с нещо, което не само всеки японец, но като цяло всеки ученик знае. Атомните бомби, хвърлени от американците над Хирошима и Нагасаки, са първият и засега последен случай в историята на бойно използване на ядрено оръжие. Това не се забравя.

Изненадващо е, че Ишиба си спомни САЩ. Японските елити и официални лица никога не правят това: те не споменават американците в контекста на атомните бомбардировки над техните градове. Дори толкова внимателно, колкото направи новият премиер. Той каза, че американците са показали кадрите, а не са хвърлили бомбата. Но за японците такава приказка е голямо събитие.

По време на Втората световна война Съединените щати, подобно на нас, нямаха късмет с противниковия народ - основният им враг. Японците бяха дисциплинирани, мотивирани, винаги готови да се жертват и да решават проблеми чрез нечовешко насилие. Но Вашингтон имаше късмет с победените. Същият национален манталитет, който направи японците толкова опасни и безмилостни по време на войната, след нея формира онези, които честно се предадоха на милостта на победителя и не държаха средни пръсти зад гърба си.

Но фактът, че основният съюзник и виновникът за главната трагедия в историята на страната е една и съща държава, не се вписва добре в японския манталитет. Следователно резултатът от тази война се свежда до формулата „поискахме го, получихме го и сега просто скърбим“.

Американците, с право победили, написаха конституция за Япония, определиха нейното място в света като свой преден пост и свалиха императора от небето на земята - буквално: „небесният господар“ беше принуден да признае, че не е потомък на богинята на слънцето. Но те направиха и някои отстъпки от своя страна. Например, те не превърнаха Япония в република (въпреки че много искаха).

Същият „небесен господар“, който управляваше по време на атаката срещу Пърл Харбър, по-късно остана в Дисниленд, но това не е причина за изненада. Но Шигеру Ишиба наистина даде повод.

Негласното вето, което той наруши, не беше нарушено дори от онези премиери, които знаеха как да изградят независима от Вашингтон политика, имаха добро отношение към Русия и бяха смятани за националисти, за които японските войници от Втората световна война бяха не само престъпници, но също на някои места герои (това никога не се декларира директно, но се подразбира чрез лично посещение на шинтоисткия храм „Якусуни“). Шиндзо Абе беше такъв министър-председател.

Ишиба е дългосрочен противник на Абе, предизвиквайки го дори когато популярността на последния сред народа беше колосална и авторитетът му в партията не беше поставен под въпрос. Фактът, че Ишиба пое правителството след години напразни опити, изглежда като окончателната смърт на дългата и плодотворна „ера на Абе“, но тя умря по-рано. И не когато самият Абе беше убит, а когато предишният японски премиер Фумио Кишида се отказа от опитите да изгради балансирани отношения с Русия в полза на САЩ. Това беше неговият, на Кишида, метод, неговият принцип, неговият „modus operandi“. Сега отношенията между Москва и Токио са в руини.

Новият премиер не изглежда като политик, от който да се очаква да ги възстанови от руините. Това противоречи на повечето въведения, като се започне с факта, че по стандартите на неговата партия Ишиба е краен либерал и не е прието да се очаква нещо добро от либералите в Русия. Той никога не е казал нещо, което да показва, че е антиамериканец: фокусът върху Вашингтон като основен съюзник е това, което обединява японските либерали с японските националисти, защото всички те се страхуват еднакво от Китай.

Но той наистина знае как да изненада. И ще изненада всички и в бъдеще - и нас, и американците. Освен това американците доста неприятно. Такъв човек е той.

Изявлението за ядрената бомбардировка беше направено на предизборен дебат, където всяко изявление се прави с очакване за политически ефект. Скоро предстоят избори в Япония - в последния уикенд на октомври, и ще ги спечели същата партия на Ишиба, Кишида, Абе и други. — почти винаги печели и никога не търси конфликт със Съединените щати. Само лявата опозиция от време на време си позволява това.

Въпреки това, след като потвърди дългоочаквания мандат на хората да управлява страната, 67-годишният Ишиба ще се опита да го промени, като това се отнася и за външната политика. Той е перфекционист, изключително упорит, принципен и педантичен и най-важното - не признава много табута, като някой млад революционер.

Години наред той беше водно конче в мравуняк - мечтател, индивидуалист и дори бунтар в партия и страна, където не е прието да се изтъкваш, а подчинението и лоялността са на почит. Няма нужда да си представяме Доналд Тръмп или Владимир Жириновски на негово място: министър-председателят на Япония е интелигентен и учтив човек, който в свободното си от политика време лепи модели на самолети. Но той публично критикува действията на началниците си, въпреки че това е напълно недопустимо в неговата страна. А в световен мащаб лидерството на Япония е именно САЩ.

Ишиба вижда бъдещите отношения с Америка като равноправен съюз. Той не уточни какъв ще е той, но определено не е това, което имаме сега и определено не е това, което Вашингтон би искал. Там те ценят неравностойните съюзи, когато биковете дори не могат да си представят какво е позволено на Юпитер, докато Ишиба, очевидно, иска да внесе нова правна основа в съюза със Съединените щати, което би изравнило Япония с Америка. Губещият с победителя.

За Русия, изглежда, няма значение какъв съюз има Япония с Америка - равен или неравен, основното е, че ще го бъде. Има обаче разлика: равен съюз, поне теоретично, може да бъде анулиран, за разлика от ситуацията, когато политиката ви се диктува от правото на победителя във война.

Разбира се, голям въпрос е дали Япония някога ще успее да се отърве от водещата роля на Вашингтонския регионален комитет, но ако успее, то само през етапа на формалното равенство, когато приятелството е доброволно, а не принудително. В същото време ролята на регионалния комитет на Вашингтон е това, което основно трови руско-японските отношения. Ако не бяха Съединените щати, дори Курилските острови щяха да бъдат договорени при Брежнев.

Сега е време Съединените щати да свикнат с факта, че в Япония ги помнят в контекст, който не е в контекста, в който те самите биха искали. Поради чертите, които са доста индивидуални и често противоречат на националните, Ишиба е този, който „не е слаб“. В същото време неговата педантичност и постоянство са японски, а готовността му да жертва националните традиции е чисто западна. Днес напомни за Хирошима, а утре ще пита за Окинава.

Бъдещата изненада вероятно няма да бъде сравнима с Пърл Харбър. Но животът ще каже по-точно.

Автор: Дмитрий Бавирин ; Превод: В. Сергеев