Свободните общества не могат да бъдат успешни, ако станат несвободни. Ще трябва да се научим да бъдем свободни и със социалните медии. Това е предизвикателство, на което още не знаем как да отвърнем.

Известният американски историк и политолог Стивън Коткин изнесе преди броени дни в София лекцията „Пет сценария за бъдещето, в което ще живеят нашите деца“. Стивън Коткин е сътрудник в института „Хувър“, преподавател в Станфордския университет, където основава и ръководи Лабораторията по история. Преподава 33 години в Принстънския университет и е негов почетен професор по история и международни отношения. Коткин е автор на трилогията „Сталин“; първите два тома са публикувани, включително в превод на български език, а третият предстои. В „Магнитната планина: сталинизмът като цивилизация“ (1995) той разказва всекидневната история зад възхода на сталинската система. Събитието бе част от Мемориалния цикъл лекции ДЖУ за 2024 г. на Центъра за либерални стратегии. Негов модератор бе политологът Иван Кръстев.

Нека се обърнем назад, преди да погледнем напред. Да се върнем 50 години назад, да кажем, през 1974 г. Вие не сте били родени по това време, но аз бях свидетел на 1974 г. Тогава някои хора се питаха: какви ще са големите изненади след сто години. Голяма изненада се оказа например Виетнам. През 1975 г. САЩ загубиха войната с Виетнам, но всъщност спечелиха мира, защото сега Виетнам е една проамерикански настроена държава. Така че това се оказа една голяма изненада, днес Виетнам е настроен проамерикански, въпреки жестокостите, които САЩ извършиха там.

Това имам предвид, когато казвам, че бъдещето идва от миналото, но понякога е изненадващо. Ако погледнем тогавашния свят и го сравним със света днес, какво ще видим? Не само малките лични истории, а голямата световна картина. Ще видим, че имаше евразийски империи и древни цивилизации, които не бяха щастливи да живеят в доминиран от Америка свят. Основната империя беше Съветският съюз, който после се превърна в Русия. СССР се противопоставяше на водения от САЩ ред. И за известно време се съюзи с Китай, като в този съюз Русия беше голямата сила, а Китай – малката.

Западна Германия и Япония станаха част от американския морски ред. И това беше голяма изненада – доскорошни големи врагове да станат съюзници и поддръжници на международния ред. Това нямаше как да се предвиди през 1944 г. Става дума за международен ред, който се базира на върховенство на закона, пазарна икономика, отворено общество и редица международни институции, които Америка невинаги контролира, но подкрепя. Този ред имаше, разбира се, своите опоненти.

Петдесет години по-късно какво имаме? Същата работа. Виждаме евразийски империи, които смятат, че са на 1000 години, Китай – на 5000 години. А САЩ са само на 250 години. Кой определи Америка за шеф, щом ние сме по-висшите цивилизации, питат те, САЩ не трябва да ни казват какво да правим. Разбира се, сега Русия не е голямата сила, а Китай малката, нещата се обърнаха. Това би било изненада само ако не познавате историята. Колкото по-добре познавате историята, толкова по-наясно ще сте, че Китай е голяма световна сила до началото на XVI век. След това започва да губи позициите си, а САЩ започват да набира сила. Америка и Китай обаче никога не са били еднакво силни. Ако познаваме историята, ще знаем също колко разбираемо е това, че в момента Китай е старшият, големият партньор на евразийските империи.

Има и още нещо, което би могло да ни изненада – Иран се пренасочи от САЩ към евразийските империи. През 70-те години там имаше ислямистка революция и Иран смени своите партньори. Това впрочем се е случвало няколко пъти и с Италия. Ще видим колко ще трае и при Иран. Сега Иран е на страната на Русия, Южна и Северна Корея са разделени, но това не е голяма промяна. За вас 1989 г. е голямата промяна – обединението на Германия, разширяването на НАТО, разширяването на ЕС, свобода за България… Само че в по-голямата картина това е просто едно разширяване, а не голяма промяна. За България то е голяма промяна, но за света е леко придвижване на картата. Какво произведе обединението на Германия от гледна точка на света и геополитиката? Нищо. Опитът за сближаване с Москва беше успешен за германците, защото им осигури мирно обединение. През 1989–1990 г. германците смятаха, че т.нар. остполитик (източна политика) е нещо гениално, защото им позволява да се обединят. И решиха да заложат отново на нея, на зависимостта от руската енергия. Можем да разберем техния начин на мислене. Но това не сработи. Това, което Германия дава като пример с обединението, е проблем за водения от САЩ свят. Това е зависимост от Русия. Така че в някакъв смисъл обединението на Германия е по-малко важно от трансформацията на Западна Германия между 1945 и 1989 г. Да си представим, че между 1945 и 1989 г. Западна Германия изглеждаше като Русия. Тогава нямаше да има 1989 г. Именно защото Западна Германия се трансформира след 1945 г., това направи възможно 1989 г. Иначе, ако имате от едната си страна Русия, а от другата – някоя подобна страна, е, пожелавам ви успех.

Всъщност 1989 г. не е чак толкова голямо събитие в световен мащаб, колкото 1979 г. – белязана от ислямистката революция в Иран и от обръщането на Китай към САЩ като партньор. Дън Сяопин успя вземе властта след смъртта на Мао. Гледайки през океана към Япония, какво видя той? Една страна, която доскоро е била в руини, която е победена във войната и срещу която САЩ хвърлят атомни бомби, някак се е превърнала във втората най-голяма икономика в света. Как е станало това? Китайците са били на печелившата страна във войната, но годишно БВП на глава от населението по време на културната революция е около 200 долара. И през 1979 г. Дън Сяопин отива в Япония, отива и в САЩ и се преориентира от партньорство със СССР към партньорство със САЩ. Китайците ще произвеждат това, което средната класа на САЩ иска да купи. Точно както японците. Той получава пълен достъп до вътрешния пазар на Америка. Страна с комунистически режим получава статут на най-облагодетелствана нация през 1979 г. Не е лесно да се произведат качествени стоки, които американските потребители да искат да купят. Японците го направиха и големият Китай последва техния пример. Хонконг инвестира в Китай и оттам стоките влизат в Америка, технологиите идват от Япония, а парите – от Тайван. Така че през 1979 г. се случи тази гигантска геополитическа промяна, при която Китай се върна като суперсила чрез няколко трика – диаспората, Хонконг…

Това са номерата на историята, от които идва бъдещето. Ние все още се справяме с последствията от ислямистката революция в Иран. Ако видите снимки от 1955–1965 г. от Близкия изток, ще си дадете сметка, че жените там са изглеждали като вас. А на снимките днес изглеждат съвсем различно, в много общества те са загубили своите права. Сега отново сме в световния ред, създаден през 1945 г. от САЩ, в който тогава бяха включени Германия и Япония, а промяната 50 г. по-късно го разшири, като направи възможно включването на България и другите страни от бившия соцлагер.

По-важни от това разширение през 1989 г. са промените, благодарение на които Китай стана силна и богата държава, превръщайки се в големия партньор на страните, обявили се срещу западния ред. Това всъщност е светът, в който ще живеят нашите деца, освен ако не се случи нещо голямо. Америка загуби увереността си в световния ред, който самата тя създаде – независимо дали говорим за финансовата криза или за войната в Ирак. САЩ загубиха увереността си в световния ред, който сами създадоха и който е успешен. Благодарение на този ред Индия започна да бележи възход, демокрацията се разшири, а бедността беше премахната. Няма по-голям спад в неравенствата, отколкото в световния ред, воден от Америка. Хората, които живеят с един или два долара на ден намаляват рязко. Над 1 млрд. души в света са достигнали статута на средна класа.

Две неща са винаги верни за всяко американско посолство: първо, навсякъде по света отвън има антиамерикански протести и демонстрации. Второ, най-дългите опашки за визи са тъкмо пред американските посолства. Това е разбираемо, никой не харесва такава концентрация на сила и власт. А много хора искат да получат достъп до свободата, богатството и просперитета на САЩ.

Що се отнася до противопоставянето демокрация – автокрация, в това отношение има големи промени. Първо, днес всичко е взаимосвързано. Например имате компютър в джоба си, можете да контактувате с всеки по света. Същото важи за бедните селяни в Мексико. Те протестират срещу световния ред, но по телефона си изпращат съобщения – например за корупцията, която са записали с негова помощ. Това дава много възможности, но е също така дестабилизиращ фактор.

Преди това имаме два подобни епизода. Единият е появата на радиото. Мусолини много добре използва радиото. Гьобелс и Сталин също. А интелигенцията не може да предотврати онова, което те казват всеки ден. Изглежда с появата на радиото демокрациите се дестабилизират, а авторитарните режими се засилват. Постепенно демокрациите също се научават да го използват – Рузвелт е радиопрезидент.

И още един епизод – появата на телевизията, която също се настани в дома на всеки човек. И отново те можеха да казват каквото си искат, да си измислят, да представят напълно фалшиви исторически драми. Това беше ужасно, то можеше да разруши демокрацията и цивилизацията. Тогава се появи телевизионният президент Кенеди, един безполезен, празен костюм, който преследваше жените в Белия дом. След него Никсън, който имаше богата биография, но загуби, защото се потеше и имаше голям нос, а Кенеди беше млад и красив.

После дойдоха социалните медии, които отново някои определиха като краят на цивилизацията. Чрез тях хората могат да лъжат, да дезинформират. И пак краят на цивилизацията и демокрацията. И какво получихме? Тръмп! Виждате ли – Рузвелт, Кенеди, Тръмп. Това е третият път, в който се появява този проблем, и той става все по-сериозен. И какво ще правим? Свободните общества не могат да бъдат успешни, ако станат несвободни. Ще трябва да се научим да бъдем свободни и със социалните медии. Това е предизвикателство, на което още не знаем как да отвърнем.

Първата най-голяма промяна е взаимосвързаността, втората са социалните медии, а третата – т.нар. граници на поражението. СССР – това са границите на победата, Червената армия влиза, завзема територии, сателитни държави. Ако през 1975 г. имаме граници на победата, днес те са на поражението и са свързани със социалните медии, които дестабилизират демокрациите. Много е трудно да се постигне някаква стабилност, когато има граници на поражението. Имам предвид Крим в Украйна – това е граница на поражението. През 1991 г. Крим за първи път излиза от Русия.

Друга граница на поражението, свързана с Иран, е Израел. През 1979 г. Иран си иска обратно територията от Израел. И за да унищожи Израел като държава, използва проксита. Но през 1979 г. средната възраст в Иран е 17 години, а със 17-годишни лесно се правят революции и войни, може да превземаш посолства, може да започнеш война с Ирак. Днес средната възраст в Иран е 37 години, а с 37-годишни трудно се превземат посолства. Тоест те трябваше да намерят 17-годишни някъде другаде. И сега виждаме Газа, Ливан – в тези региони хората наистина са недоволни. Иранците използват това недоволство за граници на поражението. Други граници на поражението откриваме в Южнокитайско море, в китайски Тайван. Китай иска Тайван. И ще си го вземе. Това повтаря всеки ден.

Това са големите предизвикателства за демокрациите.

Има радикални културни разделения, например кога започва животът (при зачеването или при раждането), кои хора могат да се женят и кои не. Тези културни разломи много трудно могат да бъдат преодолени. Социалните медии и взаимосвързаността подсилват тези разломи.

Да поговорим за американските избори. От пет изборни цикъла ни се предлага следващ мандат за Обама, който преди това имаше два мандата, а един беше за Байдън. Но когато получите четвърта версия на нещо, няма как да си върнете първата версия. В администрацията започват да се включват хора, които не са непременно от първия избор. Четвъртият избор не е толкова прекрасен, както първият, който също е разочароващ.

Другият вариант е втори мандат за Тръмп. Ако спечели, той след това няма да може да се кандидатира отново. Но във втория си мандат президентите много рядко постигат нещо съществено. Вторите мандати са нещо като примамка, защото кандидатите не могат след това да се кандидатират отново. При това положение американците не могат да решат кое е по-зле.

В модерната американска история има четири случая, в които изборите се печелят с огромно мнозинство: Рузвелт през 1940 г., Линдън Джонсън през 1964 г., Никсън през 1972 г. и Роналд Рейгън през 1984 г. Какво произведоха тези огромни изборни победи? Нищо. Много хора твърдят, че тези победи са били решителни. Всъщност е било важно дали Америка ще продължи да харчи толкова много пари и да увеличава дефицита, който разрушава бъдещето. Сигурни ли сте, че тези избори между Харис и Тръмп са важни? Не искам нито една от двете версии. Кой от двамата предлага по-добри позиции за Америка? Шансовете на Украйна да влезе в НАТО са по-високи при Тръмп, отколкото при Харис, защото е непредсказуем, а Харис е предвидима.

В Африка има повече хора под 21 г., отколкото цялото население на Европа. Левицата в САЩ много обича ЕС, но ЕС е организация, която изключва – или си член, или не си член. А световният ред на САЩ е отворен за всички. ЕС е клуб, ексклузивен клуб, ако не ми вярвате, питайте украинците. Не знам как ще оцелее ЕС, освен ако не реши демографската си криза. И не виждам на хоризонта нещо, което ще предостави увереност, че ЕС ще се справи с това предизвикателство. Това е една затворена система, която е изключително успешна. Нека си спомним какво беше преди това, европейците се убиваха един друг, а сега няма такова нещо. Но как сега ЕС, в чието ДНК е да предотвратява войната, да се превърне в институция, която води война? Пожелавам ви успех, но не мисля, че това е възможно или лесно постижимо.

И накрая ще говоря за биологията. Биологията е решението на всичко, защото всичко се свежда до нея – трябва ви енергия. Можеш да възпроизведеш клетката и тя да произвежда енергия. Можеш да манипулираш клетката и ДНК, можеш да премахнеш болестите, преди да са се появили. Вече сме го правили, това не е научна фантастика. Икономиката в областта на биоинженерството е вече 500-милиардна индустрия… Можете да съхранявате данни в ДНК-верига. Ние имаме ДНК на 750 хил. години. Виждали ли сте електроника, която може да оцелее толкова години? Това бъдеще не е далечно, а предстои съвсем скоро. Имате ли градина, може в нея да отглеждате какъвто искате материал. Искате гъба – манипулирате клетките ѝ, правите от нея кожа, филц или каквото си искате. Не ви трябва нищо, всичко е във вашето тяло и в градината ви, всичко е биология и биологията е решението на всеки проблем. Но хората, които се занимават с изкуствен интелект, говорят за биотероризъм и за биооръжия, защото са хитри. Отвличат вниманието от опасността, която изкуственият интелект представлява. Те казват, проблемът не е изкуственият интелект, биологията е проблемът. Биооръжията вече съществуват, природата отдавна ги е създала – тиф, антракс, полиомиелит, имаме толкова биологични оръжия, че не ни трябват нови.

Какво бъдеще ни чака? Първо, в краткосрочен план всички ще умрем. И ако напреженията между САЩ, Китай и Евразия се превърнат в пълномащабна трета световна война, тя ще е с повече жертви от Втората световна война. Другите сценарии за бъдеще са възможни, ако първото не се случи. Всичко се свежда до това да се предотврати голяма война.

Ако нещо се случи в Китай, с което системата не може да се справи, ако Китай имплодира или започне окопна война, тогава ще има война, която ще е демокрация срещу автокрация. Тази битка ще бъде решаваща, ако сме живи. Особено, ако Китай спечели.

Може Америка да имплодира и да се срине. И тогава предизвикателството демокрация срещу автокрация ще е с различно измерение.

Разбира се, има възможност нещата да се стабилизират и да станат управляеми. Китай и САЩ да не влязат в конфликт, а да поддържат някакъв баланс на силите. Тогава ще живеем в свят, подобен на този, в който живеем сега. В този случай противопоставянето демокрация – автокрация отново излиза на преден план.

И петото възможно бъдеще е биологията. Ако не се реализират първите четири сценария,  решението на всички проблеми ще е в биологията: енергийни, продоволствени, здравни. Но всеки път, в който се реши проблем, се създава нов, който не си очаквал. Така че дори едно биоинженерно решение би довело до неочаквани, дълбоки и фундаментални промени, които може да се окажат по-лоши от онези, с които трябва да се справяме сега. Така че, докато сме си живи, няма да влезем в рая. Но можем да управляваме проблемите, ако управляваме и големите геополитически напрежения. Защото екзистенциалните заплахи всъщност са оръжията, с които всяка страна разполага. Оптимист съм, че можем да управляваме кризите, да намерим диалогични решения и да стигнем до геополитическа ситуация, в която никой не играе вабанк.

Стивън Коткин