Капитулацията на Германия едва беше подписана, когато Френският институт за проучване на общественото мнение (IFOP) вече питаше французите: „Коя нация, според вас, допринесе най-много за поражението на Германия?“.
По онова време, през май 1945 г., всеки имаше предвид милионите съветски войници, паднали на Източния фронт, тяхната решаваща роля за отслабването на нацистката армия и късното включване на американците в конфликта. Така 57% от запитаните отговориха „СССР“, срещу едва 20% за „САЩ“. Но когато през 2024 г. IFOP задава същия въпрос, отговорите са обратните: 60% от анкетираните посочват американците, а 25% – Съветите.
Колективната памет е конструкция, която варира според епохите, съотношението на силите, интересите в момента. С течение на времето Холивуд утвърди САЩ като спасители на планетата с филмите си, възхваляващи героизма на американските войници, от „Най-дългият ден“ (1962) до „Спасяването на редник Райън“ (1998), от „Патън“ (1970) до „Дивизията“ (1980) и десетки други. СССР изчезна; Френската комунистическа партия (ФКП), която помагаше да се запази споменът за съветската жертва, рухна. А от четиридесет години държавата празнува с голяма помпозност десанта в Нормандия, за да го превърне в повратен момент във Втората световна война.
Събитието обаче дълго време се смяташе за относително незначително. На 6 юни 1949 г. например неговата пета годишнина се свеждаше до скромна церемония: местен духов оркестър, две млади момичета, които полагат венци от цветя на плажа, няколко бомбардировача, които прелитат отгоре, хвърляйки букети и изстрелвайки ракети. Въпреки че впоследствие празненствата станаха по-мащабни, нито един американски президент не планираше да пътува. През 1964 г. самият ген. Дьо Гол отказа да отиде в Нормандия: „Искате да отида и да чествам техния десант, въпреки че това беше прелюдия към втора окупация на страната? Не, не разчитайте на мен!“. Всичко се променя през 1984 г. в контекста на засилване на американско-съветското напрежение. Вече съвпадащи със сутрешните телевизионни предавания в САЩ, възпоменанията на 6 юни придобиват зрелищен характер и геополитическо измерение, което повече няма да загубят. Тогава Франсоа Митеран кани Роналд Рейгън, Елизабет II, канадския премиер Пиер Елиът Трюдо, краля на Белгия Бодуен I… „Свободният свят“ демонстрира своето единство и се представя за защитник на демокрацията. „Съветските войски, които дойдоха в центъра на този континент, не си тръгнаха, когато мирът се завърна, обвинява Рейгън в реч с обиден тон. Те все още са там, неканени, нежелани, без прекъсване, близо четиридесет години след войната“.
Оттогава всяко честване се превръща в повод за отправяне на послание чрез списъка на гостите, реда и съдържанието на речите, хода на военните паради… На последния 6 юни, за 80-ата годишнина, не по-малко от 25 държавни и правителствени ръководители и короновани глави стъпиха на плажовете на Нормандия. Тогава атлантическият лагер беше в пълен комплект. За първи път от края на Студената война не беше поканен нито един руски представител, нито дори съветник в посолството. „Русия не е поканена, защото не са изпълнени условията, имайки предвид агресивната война, която води срещу Украйна“, оправдава се Елисейският дворец. Украинският президент присъства, дълго аплодиран от 4000 грижливо подбрани зрители. Докато Джо Байдън се хвали със саможертвата на американските войници – „свободата си струва усилията, демокрацията си струва усилията, Америка си струва усилията, светът си струва усилията“, – Володимир Зеленски се впуска в едно от своите исторически сравнения, обяснявайки „колко е съзвучен десантът със справедливата борба, която украинската нация води днес“. Така Русия, която разби хитлеристката машина в Сталинград, ненадейно е наредена до нацисткия режим.
Само наивник може да се учуди, че възпоменанията представляват изкривено огледало на миналото. Те служат преди всичко за представянето на разказ, който отговаря на интересите на онези, които ги организират. Но пренаписването на историята на Втората световна война е доста по-широко. То засяга и медиите, учебниците, музеите и – в някои страни – публичните политики.
Русия отдавна е свикнала ролята ѝ да бъде омаловажавана в полза на американския принос. Сега тя е смятана за съотговорна за бедствието, наравно с Германия. Този дискурс се появи първо в Централна и Източна Европа и балтийските държави, благодарение на възраждането на националистическите движения в края на 2000-те години. В тези окупирани от нацистите страни, които бяха освободени от съветските войници и които останаха след войната в лоното на Москва, се наложи идеята за „двойна окупация“, първо от Германия, след това от СССР: „двата тоталитаризма“. За да се затвърди този разказ, трябваше да се изтрият много следи от миналото, и особено онези, които привличат вниманието върху победата на Червената армия или сътрудничеството с германския окупатор.
Така през 2007 г. Естония реши да унищожи статуя, издигната в центъра на Талин през 1947 г. в чест на съветските войници, загинали в битка: тя беше превърната в символ на „съветската окупация“. Руското малцинство протестира, спорът прерасна в бунтове и правителството реши да я премести. Този тип операции се превърна в нещо обичайно. За петнадесет години са извършени стотици – в България, Унгария, Латвия, Полша, Румъния или Украйна. През 2017 г. полското правителство даде дванадесет месеца на местните власти, за да свалят всички обществени паметници, „отдаващи почит на хора, организации, събития или дати, символизиращи комунизма или други тоталитарни режими“. На следващата година то прокара закон за санкциониране на „лъжливото приписване на престъпления срещу човечеството на полската нация или държава“. Забрана да се говори за колаборационизъм с нацизма: „Институтът за националната памет“ бди. През 2018 г. в Украйна беше забранена книга на историка Антъни Бийвър за битката при Сталинград. Грешката му? Няколко абзаца за украинските националисти, които, записани в нацистката армия, са екзекутирали 90 еврейски деца през 1941 година.
Идеята за съвместна отговорност на Москва и Берлин постепенно се разпространи в западната част на континента, където дотогава се ограничаваше главно до неоконсервативните кръгове. Тя дори се превърна в официална докса на Европейския парламент, когато на 19 септември 2019 г., по инициатива на страни от Изтока, депутатите гласуваха резолюция „За значението на опазването на историческата памет за бъдещето на Европа“. Този текст установява, че войната е била „непосредствена последица от печално известния германо-съветски пакт за ненападение“. Той препоръчва да се обяви 25 май (датата на екзекуцията на Витолд Пилецки, герой от Аушвиц) за „Световен ден на героите на борбата срещу тоталитаризма“, което имплицитно свързва СССР с геноцида над евреите.
Нека си представим, че Мексико подпише военно споразумение с Китай…
Само по себе си е спорно депутати да пишат и замразяват историята. През 1990 г. известни историци, като Мадлен Ребериу и Пиер Видал-Наке, вече се противопоставяха на закона „Гайсо“, приет емоционално два месеца след оскверняването на еврейско гробище в Карпентрас, който забранява отричането на Холокоста. „Обясняване на престъплението, определяне на историческото му измерение, сравняване на нацисткия геноцид с други престъпления срещу човечеството. Ето така – а не чрез репресията – се формират свободните умове“, смята първата. Поне имаше консенсус по темата между изследователите. Точно като законите за паметта за арменския геноцид от 1915 г. и за робството: нито един сериозен историк не отричаше геноцидния характер на първия, нито че вторият съответства на престъпление срещу човечеството. Сега законодателите се намесват по теми, които все още се обсъждат от историците, за които те не знаят нищо, единствено с политическа цел. Така по искане на Киев на 28 март 2023 г., няколко седмици след европейските си колеги, френските депутати признаха с огромно мнозинство геноцидния характер на украинския „голям глад“ от 1933 година. Епитет, който е предмет на бурни дискусии сред специалистите. Но както заяви един депутат, привърженик на текста, „дори да разбирам, че може да има дебат за геноцидния характер на Гладомора, в един момент трябва да се прави политика!“.
С резолюцията си от 2019 г. европейските избраници не се задоволиха да вземат страна в една полемика. Те ревизират историята, премахвайки всички елементи, които биха могли да попречат на новия им разказ. Защото очевидно е нужна злонамереност, за да превърнат Москва във виновник за Втората световна война, като същевременно прикриват френската или британската отговорност. Когато Съветският съюз подписва пакта си с Германия на 23 август 1939 г., Великобритания и Полша се стараят да провалят всяка възможност за споразумение за колективна сигурност, включващо СССР. Тогава британските елити подкрепяха политика на „умиротворяване“, да не кажем компромис, с нацистите, които смятаха за много по-уважавани от комунистите. Тази благосклонност на политическата класа, финансистите от Ситито, аристокрацията и пресата е решаващ елемент за разбирането на похода към война. Тя обаче е игнорирана в публичния дискурс, отсъства от учебниците и телевизионните програми.
„Здравейте, мосю дьо Ла Тур (Измамниците)“, 1981
Изправен пред тази идеологическа офанзива, Владимир Путин е в удобна позиция да изобличи антируския „ревизионизъм“. „Историческият ревизионизъм, чиито прояви наблюдаваме на Запад, особено по отношение на Втората световна война и нейните последици, е опасен, защото грубо изопачава разбирането на принципите за мирно развитие, определени на конференциите в Ялта и Сан Франциско през 1945 г.“, обвинява той през юни 2020 г. в дълга статия за „Истинските уроци от 75-ата годишнина от Втората световна война“, публикувана от консервативното американско списание The National Interest. За да разбие западните манипулации, президентът се превърна в учител по история. По време на дълги речи той изтъква западната отговорност за избухването на конфликта, заклеймява „предателството от Мюнхен“, изобличава сговора на Полша с нацистка Германия, възхвалява героизма на съветските войници. И подобно на противниците си, изкривява миналото, за да обслужи своите интереси, забранявайки да се споменават връзките между СССР и Германия, пренаписвайки програмите и училищните учебници, именно за да оправдае „денацификацията“ на Украйна и да отрече историческата ѝ легитимност.
Това наистина е една от маниите на руския президент. С архиви в ръка, Путин се старае от години да оспори всяко минало, специфично за своята съседка. През май 2023 г. той се появи на екраните, проучвайки карта от ХVII век, преди да заключи: „Съветското правителство създаде Съветска Украйна. Това е добре известно на всички. Дотогава никога в историята на човечеството не е имало Украйна“. Две години по-рано, през юли 2021 г., той публикува текст от петнадесет страници, за да покаже „Историческото единство между Русия и Украйна“, връщайки се до царството Рус, основано в Киев през IХ век. „На Куликовото поле, до великия княз на Москва Дмитрий Иванович, воюва войводата Боброк от Волиния, синовете на великия княз на Литва Олгерд, Андрей Полоцки и Дмитрий Брянски. В същото време великият княз на Литва Ягело, син на Тверска княгиня, повежда войските си да се присъединят към Мамай. Всичко това са страници от общата ни история“, пише той например. На което Зеленски отговори в дълга реч на 23 август 2021 г.: „Нашата гривня (украинската валута) е на повече от хиляда години. Тя е съществувала по времето Владимир Велики. Нашият тризъбец (на герба на страната) беше одобрен от украинската конституция преди двадесет и пет години. Същият този тризъбец вече е бил изобразен върху тухлите на църквата „Успение Богородично“ преди хиляда двадесет и пет години“.
Тези пресичащи се изказвания щяха да породят усмивки, ако войната на паметта не се беше изродила в кървав конфликт. И ако други страни нe използваха миналото също толкова пресилено, колкото и смъртоносно. Като Израел, чиито лидери не се колебаят да се позовават на Юдейското царство, създадено от израилтяните в желязната епоха, или да размахват археологически открития, които трябва да докажат приемственост на еврейското присъствие в региона. Монети, гробници, стели на няколко хилядолетия, но които днес служат за оправдание на колонизацията и потисничеството, които все още са много реални.
Манипулирана, за да подхранва тези конфликти, историята би трябвало да служи, за да ги разберем, за да схванем корените им, залога. Но моменталността повече подхожда на разказа, който коментаторите искат да представят пред публиката. Така че за тях работата е ясна: войната в Украйна започна на 24 февруари 2022 г., а тази в Газа на 7 октомври 2023 г.; в единия случай Русия нападна Украйна, а в другия „Хамас“ атакува Израел. Но жертвите имат право да се защитават, а Западът да им помогне. QED (quod erat demonstrandum, от латински – „това, което трябваше да се докаже“, бел. пр.).
Това не е невярно. Но крачка назад предлага съвсем друг пейзаж. Войната в Украйна не може да се разбере, без да се припомни, че по време на падането на СССР, докато Русия беше на колене и вече не представляваше заплаха, САЩ избраха да запазят Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО). След това да интегрират нарастващ брой страни, бивши членки на Варшавския договор, както и бивши съветски републики, с проекта да приемат Грузия и Украйна. Антируски алианс, значително военно и стратегическо разполагане на прага на Русия. Нека си представим, иронизираше Ноам Чомски, че Мексико подпише военен съюз с Китай, след което му разреши да разположи войски и оръжия там, точно зад американската граница, въпреки предупрежденията на Вашингтон… И ако САЩ реагират, като нахлуят на мексиканска територия, кой си представя, че Европейският съюз, загрижен за спазването на международното право, ще предостави десетки милиарди долари на нападнатата страна?
Метод за разбиване на обвивката на предубежденията
Клането, извършено от „Хамас“ също е част от една история. Тази за шестте израелски наказателни операции, организирани срещу Газа за осемнадесет години; тази за сухопътна и морска блокада, която е сред най-суровите на планетата; тази за незаконна окупация на палестински територии, многократно изобличавана от Обединените нации от 1967 г. насам. Вместо тази перспектива, медиите предпочитат непосредствена хронология, която им позволява да пропуснат обичайните унижения, на които са подложени палестинците, постоянните проверки, военната окупация, разделителната стена, взривяването на домовете им, колонизацията на земите им. Така атаката от 7 октомври става лишена от причина, освен етическа или религиозна. Убийство на евреи, „погром“ и дори „най-големият погром след Холокоста“, както побързаха да кажат журналисти и политически лидери, поставяйки по този начин събитието в дългата история на преследването на евреите – което ще позволи да бъде обвинен в антисемитизъм всеки, който се стреми да обясни атаката на „Хамас“.
По този начин историята е манипулирана изобилно. Тя оправдава войни, дисквалифицира противници, сплотява колективни идентичности. Всеки може да я скрие, да я пренапише, да я изопачи, да потърси аналогия, препратка, стига да засилва доказателството. В тази битка за оформяне на публичния дебат около разказ, съобразен с техните интереси, онези, които притежават големите средства за комуникация, разполагат със страшно оръжие. Тъй като основната им власт се състои в рамкиране на пространството и определяне на периметъра за дебат, медиите се стараят да държат „извън рамката“ страниците, които могат да опетнят образа на либералните демокрации. Кой си спомня на Запад за колебанието на Съединените щати да се включат в битката срещу нацизма? За отговорността на Уинстън Чърчил за големия глад в Бенгал през 1943 г. (три милиона мъртви)? За клането на стотици хиляди комунисти в Индонезия, с одобрението на Париж и Вашингтон? За подчертаната подкрепа на либералните среди за диктатурата на Пиночет?
Срещу медийния и издателски валяк не са достатъчни клепсидрата на Клио, музата на Историята и нежните думи на Мнемозина, богинята на паметта. Противодействието на господстващото мислене винаги изисква двойна работа. Защото, преди дори да изложим непризната версия за миналото, трябва да отстраним предубежденията, които пречат на нашата прозорливост. Хората, които оспорват, плуват срещу течението на „имплицитните понятия, никога неизследвани, но общоприети, които се приемат чрез самопотвърждение, поради тяхното съответствие с това, което вече е прието за вярно. Тази установена близост, това единодушие на предразсъдъците често се смятат за „обективност“, отбелязваше американският историк Майкъл Паренти. Затова дисидентите трябва постоянно да се защитават и старателно да подкрепят с доводи всичките си изложения“.
Да предостави метод и инструменти, позволяващи на всеки да разбие обвивката на предубежденията и да се ориентира в храсталака на разказите, това е амбицията на Manuel d’autodéfense intellectuelle (Наръчник за интелектуална самозащита), публикуван през септември от „Монд дипломатик“. Самата Клио щеше да поръча няколко десетки екземпляра, за да снабди будките за вестници на Олимп.
Няколко примера за предубеждения
• „Западът защитава човешките права“
• „Антиционизъм=антисемитизъм“
• „Изграждането на Европа означава постигане на мир“
• „Крайната десница, опора срещу тероризма“
• „Санкциите работят“
И демонтиране на текстове, изображения, карти...
Превод Галя Дачкова ; Източник: bg.mondediplo.com
