Броени дни преди откриването на Венецианското биенале, подобно на гигантски лайнер, този колос навлиза в лагуната и изпълва малкия изящен град с непропорционалното си присъствие. Навсякъде нещо се строи, сглобява, разопакова, доставя.

Съвременното изкуство върви в крак с времето. Заглавието на настоящото Биенале Stranieri ovunque/Foreigners everywhere е игра на думи – „странници навсякъде“ или „чужденцитe са навсякъде“.

Името на Биеналето се пречупва в тази реалност по много специфичен начин. На последното Биенале през 2022-ра – първата година от пълномащабното нахлуване в Украйна, дори най-пъргавите руски търговци на изкуство и италианските проруски герои притихнаха, но две години по-късно картината изглежда съвсем различна.

Бих нарекла случващото се културно-колониално рециклиране.

Вторичната руска културна колонизация протича с огромни крачки. От една страна, избягалите от мобилизацията и неподкрепящи войната руски преселници наводниха Армения, Грузия, страните от Централна Азия. От друга страна, привържениците на Путин използват абсолютно същите страни и бивши територии на влияние не само за да си ги върнат, но и под това прикритие отново да пропълзят в западния свят, облечени в народни носии от бившите републики на СССР. По същество това е същата цинична операция под прикритие, както камуфлажа на бомбардираната от руснаците фасада на Мариуполския театър, окичена с портрети на руски класици, но малко по-сложна и предназначена за Запада.

Популярният Център за изучаване на руското изкуство с красноречивото име „Цар“ (CSAR, Centro Studi Arte Russa) към Венецианския университет Ка Фоскари е с подчертано руска връзка и непрозрачно финансиране от „руския свят“[1] от 2011 г. – начело с пропутинската си директорка, същата тази проф. Силвия Бурини, която през 2014 г., веднага след анексирането на Крим, въпреки протестите на преподаватели и студенти, прокара присъждането на титлата „почетен доктор“ на Медински[2] и дори лично му връчи докторската мантия в Москва, за което беше удостоена с награда лично от Путин. Сега Бурини открива… внимание!… изложба на „руския авангард“ от музея „Савицки“ в Нукус (Узбекистан) във Флоренция, в галерия „Уфици“. Беше подписано международно споразумение за сътрудничество. Съкуратор на проекта в сянка е… бившата директорка на Третяковската галерия Зелфира Трегулова. Паралелно с Флоренция, втората част от същата изложба бе открита в началото на Биеналето в университетските помещения на Ка Фоскари, където собственически се е разположил „Царят“. Ловки ръце и абсолютно мошеничество.

Владимир Путин връчва медал „Пушкин“ на проф. Силвия Бурини, директорка на Центъра за изучаване на руското изкуство към Венецианския университет, 4 ноември 2014 г.

Но въпросът не се ограничава само до Узбекистан. Центърът „Цар“ разширява дейността си и в Армения. Същата Силвия Бурини не само провежда там своя киберфестивал, паралелно с Биеналето, който преди това се е провеждал помпозно в сградата на библиотеката на университета Ка Фоскари, но го реимпортира обратно във Венеция. Операцията cultural postcolonial recycling е подобна на схемите за пране на пари – първо събитието се провежда в Армения (в Узбекистан или някъде другаде, цялата информация се намира лесно на уебсайта на същия царски център), а след това грациозно се реимпортира на Запад като узбекско или арменско изкуство. С напредването на този втори етап се присъединяват руснаците – добавят се познати имена, предишни руски връзки и местни симпатизанти русофили.

Санкции? Бойкот? Отказ от съмнителни колаборации и съучастие в убийства и проливане на кръв?

Не, какво говорите?

Парите не миришат. Суетата – също.

Всичко това се случва под прикритието на процъфтяващия нов център за съвременно изкуство във Венеция CREA Venice, който на пръв, а дори и на втори поглед няма нищо общо с Руската федерация.

Но Щирлиц се издава. Благодарение на Google московската следа се проследява лесно. Видно е изобилието на руски фамилии и особено впечатляващо е това, че събитията и часът на откриването са по… московско време.

Във Венеция по време на Биеналето! В уж европейския център на съвременното младо изкуство!

17:30 московско време.

Щирлиц никога не е бил толкова близо до провала.

Под маската international artistes лесно може да бъде открит и друг паралелен проект, също с руски фамилни имена: Тимофей Колесников е представен като художник от Дубай, други уж са от различни, екзотични места, но за Google всичко е лесно и всички пътища водят до Москва. Проектът е наречен Homesick (носталгия по дома, б.пр.). Очевидно в заглавието няма каламбур. Кураторката на Homesick Альона Стецюкевич е рускиня от същия Москводубай, където продължава своята дейност – „изкуството става част от успешния живот“. Във всеки случай тя е в Москва през ноември 2023 г., така че едва ли е измъчвана от носталгия.

Именно под нейно ръководство преди година, през май 2023 г., във Венеция беше внесен руския проект с красноречиво заглавие „Портал“ на Лидия Рускова-Хасая. Тя е режисьор и художник, който работи активно в Москва, в Грузия (по същия утъпкан колониален път) и след това, използвайки същата операция за културно-колониално рециклиране – във Венеция.

Рускова-Хасая продължава да участва активно в московския културен живот и с радост говори за дейността си на Запад пред руските медии. Тя дава интервюта и споделя опита си за това как да се прикриеш и да заобиколиш международните забрани. Е, в държава, управлявана от КГБ, художниците работят на същия принцип. Учудващо е, че всичко това се случва отново на Запад, който би трябвало да е минал през суровата школа на Студената война. Никога не е било, но ето го отново. Венеция с традиционната си привързаност към изкуството на маските се оказа подходящ плацдарм. (Между другото, открих още една рускиня в екипа на основателите на CREA – Виктория Федеева.)

Със специална благодарност за организирането на проекта във Венеция бе удостоен писателят и телевизионен водещ Александър Ципкин. Без него, твърди Хасая, венецианският проект нямаше да се осъществи. Ципкин е автор на много красноречив литературен и театрален проект „БезпринцИпни четения“ и водещ на предаването „Ципкин, ти ги хващаш“ по канала „Москва FM“. В едно от скорошните си интервюта той говори за отношението си към боевете в Украйна и към хората, които са напуснали Русия: „В момента мога да си позволя да живея във всеки град по света, но аз живея в града, в който искам. Вярвам, че Москва днес е най-добрият град в света по редица причини – по отношение на инфраструктурата, по отношение на обслужването, по отношение на енергийните нива и по много други причини…“

Цялата операция по десанта на (про)руското изкуство във Венеция се прикрива от традиционни италиански и международно познати фигури от световната партия „Божествена роса“, чийто лозунг е „Култура извън политиката“. Тя, парадоксално, винаги работи само в една посока – в полза на агресора, а не на жертвата. Може би руските куратори (не само в културния смисъл на термина) използват италианската любов към „великата руска култура“, подхранвана от същите имперски ресурси и джентълменския подбор от Достоевски, Толстой и Тарковски. Повечето хора не са в състояние да открият преките връзки между своето съгласие да не забелязват убийствата, което е идеалната среда за безпрепятственото осъществяване на същите тези убийства, и собствените си нещастия.

Във всеки случай това не пречи на директора на проекта Пиер Пауло Скелси да даде интервю за вестник „Известия“ през 2023 г., след ударите срещу Буча, Мариупол и Изюм и на фона на продължаващите военни престъпления на Руската федерация под заглавието „Русия се връща към международните панаири и изложби на изкуство“:

„Центърът CREA Cantieri del Contemporaneo е място за открит артистичен диалог. Ние сме във Венеция и смятам, че Венеция е чудесно място за реализиране и представяне на идеите на артисти от цял ​​свят. Инсталацията на Лидия, продуцирана от Московската галерия Surface Lab Art, е триметрова стъклена врата. Това е портал и ние искаме да покажем, че Венеция и CREA в частност винаги са били и ще бъдат портал…“

Портал към ада, портал от стъклено прозрачно безразличие – защитен екран за спокойно приемане на войната и агресора е отворен във всеки смартфон. В същото интервю Скелси директно посочва сътрудничеството с „Цар“ по време на Биеналето през 2024 г.

Голямата библиотека на венецианския университет също не пустее през тези дни. В навечерието на Биеналето във Венеция се провежда ежегодният международен литературен фестивал Incroci della civiltà. През годините в него са участвали писатели като Орхан Памук, Викрам Сет, а през 2022 г. Оксана Забужко. Съставът на участниците и страните се променя.

Но има една константа – същата Силвия Бурини и нейната постоянна подопечна, художничката Лена Херцог. Ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че това е руската съпруга на известния режисьор Вернер Херцог – същият, който много обичаше Путин, а сега мрънка, че „няма нужда да се демонизира Русия“. По странно стечение на обстоятелствата Бурини прави вече трета изложба във Венеция на неговата съпруга Лена, която не каза и дума за руската инвазия в Украйна и дори има неблагоразумието да напише „Русия“ като своя национална принадлежност, но усещайки миризмата на печено, бързо промени етикета на „САЩ“. Тази година на международния фестивал няма нито един участник от Украйна. Нито писател/писателка, нито поет/поетеса. Никой. И това също е симптоматично.

Точно до библиотеката се намира дворецът на Леонид Михелсон, санкциониран олигарх и приятел на Путин. Вечер неговите прозорци светят. Името V-A-C (на Михелсон принадлежи и известният московски арт проект „ГЕС-2“, създаден в тясно сътрудничество с италианците: проект на архитекта Ренцо Пиано, а директор на фондацията V-A-C беше Тереза ​​Мавика, която подаде оставка след инвазията и санкциите) и всякакви препратки към културни дейности на Руската федерация бяха премахнати от сградата през 2022 г., а уличната табела беше заменена с Palazzo alle Zattere (почти буквален превод на „Онзи дом на брега на реката“[3]). Когато авторката на тези редове, под прикритието на глупава, любопитна италианка, надникна и попита къде са изчезнали ​​фондът и изложбите, директно и цинично ѝ казаха: „Почакайте, синьора, всичко ще се върне – скоро вятърът ще се промени“.

Що се отнася до симпатичния кафе-ресторант Sudest 1401, в градината зад палацото, той никога не е спирал да работи – мисля, че и в полза на тайната си втора родина. Връзката между двореца и това заведение не е само в съседството на една и съща територия. Тя се вижда с невъоръжено око и се забелязва лесно дори в общия фирмен стил и оформлението на шрифта на двете предприятия.

През тези дни руските ракети унищожиха най-важната топлоелектрическа централа в Украйна. Всеки ден ракети летят към жилищните квартали на Харков. Хората умират. Всяка вечер руската армия отново и отново атакува енергийната инфраструктура на Украйна, докато Западът се бави с доставките на жизненоважно оръжие за противовъздушна отбрана. Факт е, че тези яростни атаки срещу жизнената тъкан на Украйна са придружени от същите нагли руски информационни и дезинформационни атаки.

Където е тънко, там се къса.

Една приятелка, която наскоро се върна от Болонския панаир на детската книга, ми разказа: няма да повярваш, но целият пазар се е върнал, издателствата подписват договори и дават лицензи за преводи и издания в Руската федерация, от десет издателства само едно е казало „първо сложете край на войната си и тогава ще говорим за детски книги“.

Едно от десет.

Резултатът е 1:10.

Уви, съотношението между украинските войници и руските окупатори на фронта е същото.

И докато украинските артисти, писатели, режисьори и музиканти се борят за свобода на всички фронтове, но преди всичко на реалния военен фронт, руснаците предпочитат да не забелязват това и се борят за собствено място под слънцето и сфери на влияние.

Същият ефект – отново рециклиране на първичното свойство на империята: да гради своята култура за сметка на другите, върху костите и кръвта на различните, без да забелязва другия и усърдно маргинализирайки в информационното пространство фактите за своята агресия и страданието на другия, правейки всичко възможно да разруши тези исторически, логически, причинно-следствени връзки в общественото съзнание.

Дори онези художници, които напуснаха Руската федерация в началото на агресията, продължават да са част от този имперски агресивен механизъм. Те не забелязват гибелта на цвета на украинската нация, пропълзяват във всяка пукнатина, без да се гнусят от каквото и да е сътрудничество, представяйки своите културни проекти в Париж или Венеция. Те използват връзките си, развити по същите имперски пътища и чрез западни инвеститори, като блокират информационното поле и разпространяват митове за себе си и своята „велика и тайнствена“ руска култура. Празнувайки своите годишнини и откривайки изложби в театрите в Амстердам и в църквите в Рим, пренебрегвайки контекста на войната и без да даряват нито цент на въоръжените сили на Украйна или дори на своите сънародници доброволци, които воюват на страната на Украйна, тези „противници на войната“ са съвсем същите като директните и открити поддръжници на Z-империята, те влизат в кървавия цикъл и допринасят за убийствата, които виждаме пряко по телевизията, без да го осъзнават и без – съзнателно или несъзнателно, да искат да си дадат сметка за случващото се.

Сега, докато летят руски ракети, именно прогресивните и антивоенни руснаци говорят без колебание за проблемите на културната и езиковата политика в Украйна, за паметниците на Пушкин или за музея на Булгаков – те разсъждават, игнорирайки напълно контекста на обстрелите и ежедневните убийства, извършвани от техните сънародници, при това буквално под един и същи предлог („защита на рускоезичното население“, „украински нацисти“ и пр.); много журналисти и анализатори коментират украинските събития с един неутрален, отнесен тон, сякаш описват микроорганизми под микроскоп, изяснявайки по всякакъв възможен начин, че самите те не са микроорганизми, а изследователи (въпреки факта, че също са руснаци, със същото неизбежно съветско-имперско възпитание и корени), сякаш ситуацията няма нищо общо с тях и те не носят никаква отговорност, а разсъждават за войната от някакъв вакуум, като говорят всичко това сякаш не на руски, а на някакъв абстрактно-неутрален научен марсиански език.

Езикът обаче е неотделим от човека. Не съществува абстрактна реч, която е независима от човека. Това се отнася в еднаква степен както за обекта на изследване, така и за субекта. В лингвистиката, освен граматиката (науката за езиковите структури) и семантиката (науката за значението), има и прагматика – наука за връзката между езика и потребителя. Езикът съществува не в космоса, не в празно пространството, а в контекста на човека и човешката общност. Самият език е преди всичко средство за общуване, за комуникация. Той е един от основите и главни механизми за формирането и функционирането на обществото.

Класическите постколониални изследвания започват с възпроизвеждане на имперските възгледи и йерархиите на господство в самото изследване на въпроса, като лишават обекта на изследване от речта в първо лице (трудът на Гаятри Чакраворти Спивак Can a subaltern speak?, „Може ли подчиненият да говори?“). Въпреки неспособността на субекта на съжденията да се отстрани от тях, опитите да се заобиколи това чрез йерархично и фалшиво по своята същност позициониране над сблъсъка са много често срещана техника за самозащита.

Философът Михаил Юданин вярва, че този феномен на псевдонеутралност и защитно изключване на себе си от контекста на неприятните събития, с които човек е пряко свързан, може да бъде описан с термините на аналитичната морална философия и епистемология: moral impartiality и epistemic impartiality (като морална и епистемична безпристрастност). Първите се опитват да се представят като безпристрастни в моралната преценка, докато вторите отиват по-далеч и твърдят, че са безпристрастни дори при придобиването на знания. Той предлага самото явление да се нарече pretendimpartiality, притворна безпристрастност. Един вид непосилна лекота на неутралността.

Сегашното положение на всеки руснак, от която и да е страна на държавната граница, най-точно се описва с термина Geworfenheit на Хайдегер („захвърленост“). Ние винаги сме захвърлени в определена ситуация, родени сме в нея, озовали сме се в нея случайно, били сме завлечени в нея за яката от други хора, попаднали сме в нея в резултат на собствените си решения, когато „нещо се е объркало“ или „просто така“. Можем да опитаме да наденем т.нар „воал на невежеството“ на Ролс (veil of ignorance) и да вземаме решения възможно най-обективно, т.е. ръководейки се от универсални принципи, но ние все пак ще го правим от определена ситуация.

В книгата си „Битие и нищо“ Сартр отбелязва, че в рамките на ситуацията, в която сме хвърлени, имаме абсолютна свобода, но само в рамките на тази ситуация. Ние решаваме какво и кого да игнорираме и какво и кого да не игнорираме.

Захвърлянето не е избор от меню с бъдещи опции, а свършен факт.

Пресичате улицата и пред очите ви шофьор блъска минувач, който върви до вас. Какви са вашите действия? Вашето бездействие? Всяко решение, включително решението да не правиш нищо, се превръща в действие. Или престъпление. Участие или съучастие. Вие сте хвърлени в ситуация, която не сте създали, за която на теория не носите отговорност, но уви, подхвърленото бебе вече е на прага ви – не сте го искали, не сте го очаквали и не сте го планирали. Детето може да е неподходящо за вас и просто да не можете да си го позволите, но решението да затворите вратата и да се върнете в точката, преди да намерите бебе на прага си, е невъзможно, то е престъпление и вие ставате съучастник в него. Престъпно бездействие – има такъв термин. Но ако например това бебе е плод на вашето насилие над майка му, тогава има друга степен на вина и съответна отговорност.

Critical Race Theory (критичната расова теория) се ражда от наблюдението, че опитите да се вземат решения въз основа на универсални принципи, без да се отчитат контекста и последствията, всъщност нямат нищо общо със справедливостта и обективността. Защото контекстът определя последствията. Например привидно страхотната идея да се позволи на жителите на квартала да решават какви къщи да бъдат построени там или дали изобщо да бъдат построени, след десетилетия на расова дискриминация в икономическата сфера гарантира продължаващо неравенство.

Войната е насилие както в самата си същност, така и във всичките си последствия от всякакъв порядък и калибър. Бомбите не падат избирателно, ракетите не избират жертвите. Кванторите на отговорността за тях също са универсални. И реакцията на войната, и отговорът на войната също са насилствен избор, принудителен избор.

И тук се крие един парадокс – липсата на избор може да се превърне в тласък за нова свобода. Но само ако разбираш, че липсата на избор всъщност е да не избираш. Позицията „над сблъсъка“ или „всичко е нееднозначно“ винаги е избор в полза на злото. Неслучайно у Данте е отреден отделен кръг от Ада за ignavi (хора, които не заемат страна или позиция по време на катаклизъм).

Още един парадокс – изборът, който не е във ваша полза, е избор на бъдещето. Признавайки своята историческа вина и поемайки отговорността за случващото се в момента, разбирайки мащаба на катастрофата и факта, че няма връщане назад, че е невъзможно да се измъкнем, ние приемаме това бреме и го носим по-нататък, но по този начин се движим, освобождаваме се от безнадеждността, превръщайки я в труден път – труден, но водещ към бъдещето. Отричайки или просто игнорирайки самия факт, че сме открили бебе на прага си, ние стигаме до задънена улица, оказваме се зазидани в собствения си апартамент (защото да отвориш вратата твърде късно и да откриеш на прага трупа на бебето е още по-страшно) и все повече и повече ставаме по-нататъшни съучастници. Мярката на тази вина и допълнителна отговорност само се увеличава експоненциално с всяка руска ракета, дрон, коментар в защита на паметника на Пушкин или музея на Булгаков в Украйна, с всеки хлъзгав арт проект или парти в духа на „нямаме нищо общо с това“ – без значение къде, в Москва или Рим.

Между другото, наскоро бях в Рим. Във влака на връщане към Венеция беше шумно.

„Серьожа, сложи това тук. Заемете местата си. Няма значение, да, имаме и други купета. Но тези хора ще ги преместим в нашите. Маша, Маша, дай ми чантата. Ще ядете ли, деца? Кой иска чийзбургер? О, момичета, тоалетните тук са толкова мръсни и почти няма вода. В Рим също беше гадост. Покажи ми какво си купи. Серьожа, свали нещата от горе. Не, не този пакет.“

Не издържах. Приближих се и попитах: „Откъде сте?“, въпреки че вече знаех отговора много добре. От Русия.

Много учтиво помолих да говорят по-тихо.

„Вие сте в Европа. Хората тук се травматизират от силните звуци на руски език. Знаете, че Русия е във война? Кой убива украинците? Точно такива деца като вашите. Вие сте тук на почивка, те – защото бягат от руските ракети.“

Лелките и децата ме погледнаха със смесица от ужас, любопитство и изострена класова омраза, но утихнаха. Серьожа бързо се оттегли в тоалетната.

По някаква причина казах „grazie“ и се върнах на мястото си.

„Виж, тя говори на руски, но казва grazie“, зашептяха зад гърба ми.

Но трябва да отбележа, че останалата част от пътуването прекарахме в тишина.

„Деца, ако ви питат какво искате да ядете или пиете, вие отговаряйте на английски, за всеки случай“, инструктираха майките с тих глас децата си.

Когато гледаш Венецианското биенале 2024, ти става печално ясно, че за разлика от отговорността, тази препоръка е усвоена на ура от децата на страната на фасадите в града на маските.

Превод от руски Александър Бакалов