Западът все повече обръща внимание на сътрудничеството по отношение на отбраната със страните от Азия. Причините са много, а една от тях е опита за възпирането на Китай. Как действат западните страни, кои структури ги подпомагат и кои са слабостите, анализира Владимир Шопов.
Концепцията за „обръщане към Азия“ на Барак Обама е често подценяван и недоразбран елемент от неговата външна политика. Най-честите критики са свързани с доктриналната ѝ незавършеност, неравномерността на ангажимента зад нея и наличието на наивитет по отношение на Китай.
За тях има немалко основания, но те не отчитат рязката промяна в поведението на Пекин след първите години на президента Си Дзинпин, както и доминиращата тогава и облечена в ентусиазъм идея за „азиатския 21-и век“. Подценяват се и някои от нейните подходи, например, създаването на голяма азиатска зона за свободна търговия.
Радикалната промяна в поведението на „средното царство“ съвпада с администрацията на Доналд Тръмп и по-специално с влизането в нея на представители на по-консервативния establishment на Републиканската партия.
Фундаменталната преоценка за Китай и цялостната траектория на развитие на индо-тихоокеанския регион са интегрирани във важни стратегически документи между 2017 и 2021 година.
Всъщност, същинското уплътняване на политически заявеното „обръщане към Азия“ се случва именно през тези години. Но истинското разгръщане на нова концепция за американско и западно позициониране на континента е факт по време на сегашната администрация на Джо Байдън.
Какво стои в основата на „обръщането към Азия“
В неговата основа стоят поне три елемента.
Първият е окончателно приемане на решаващото значение на широка Азия за просперитета и сигурността през 21-и век. От поне две десетилетия западният бизнес наблюдава и участва в стопанския бум, генериран от „възхода на останалите“, но политически и институционално едва през последните години сме свидетели на по-цялостно осмисляне на тези процеси.
Индикатор за това е факта, че повечето западни държави вече имат стратегии за индо-тихоокеанския регион.
Втори елемент е разбирането за съюзническото начало като дългосрочна база за присъствие и подобрено позициониране. Това включва двустранни, няколкостранни и многостранни отношения и формати.
Третият е идеята за сдържане на Китай в резултат на радикалната промяна в стратегията и поведението на Пекин през последните десетина години. Все повече този елемент се допълва от разбирането, че множащите се рискове и заплахи в широка Азия произтичат от координираните действия на Пекин с Москва, Техеран и Пхенян. Тази комбинация от убеждения формира основата, върху която САЩ и западните държави през последните години изградиха нова институционална архитектура в региона.
Нейната основна платформа са двустранните партньорства и съюзнически отношения.
Как и с кого действат САЩ в Азия
САЩ рестартираха връзките си с Япония и Южна Корея, с които имат договори за отбрана. Направиха го по различен начин.
С Токио разшириха и подобриха оперативното сътрудничество според сценарии за реални конфликти, ускориха технологичния трансфер, преместиха оперативния си щаб от Тихия океан, създават съвместни и интегрирани сили за реагиране и на практика тренират противопоставяне на Китай в западните териториални води на страната.
Със Сеул бяха разширени технологичния трансфер, укрепено бе присъствието на американски войски, засилени бяха ядрените гаранции при атака от страна на Пхенян.
Може би най-осезаемо е задълбочаването на отношенията с Филипините, където се удвои броя на американските бази, осигурени бяха половин милиард долара за военна модернизация, увеличи се честотата и подхода на общите учения, изготвени бяха конкретни оперативни планове за реакция и други.
Особено значимо е преформатирането на връзките с Индия, която постепенно намира начини за сближаване с Вашингтон (военна модернизация, общи производства, технологичен трансфер).
Противно на очакванията на мнозина, през последните години сме свидетели на активизиране на отношенията с Виетнам и Индонезия. Разбира се и с традиционния съюзник Австралия, но и множество от малките тихоокеански островни държави, които имат важно оперативно значение.
AUKUS и QUAD
От особена важност са две няколкостранни структури.
Първата е партньорството за сигурност между Австралия, Великобритания и САЩ (AUKUS), което обхваща множество дейности (придобиване на нови ядрени подводници, ротация на съществуващи такива, военни разработки, технологичен трансфер, споделяне на информация, кибер сътрудничество и други). Япония и Нова Зеландия ще се включат в част от дейностите, а форма на сътрудничество търсят и Канада, Южна Корея и Индия.
Втората структура е четворния диалог за сигурност, QUAD, между Индия, Япония, Австралия и САЩ. Създаден през 2007 година и възроден по времето на администрацията на Тръмп през 2017-та, този формат непрекъснато трупа дейности и на практика институционализира общите виждания на държавите за „свободен и отворен индо-тихоокеанския регион“.
Вече функционира и QUAD Plus, където се включват Южна Корея, Виетнам, Бразилия, Израел и други. Създадени бяха и други, тристранни формати като този между Вашингтон, Токио и Сеул, който изискваше сериозни дипломатически усилия за преодоляване на десетилетните различия и спорове между двете азиатски страни.
Подобна структура имат общите учения между Япония, САЩ и Филипините. Сближаването на Япония и Южна Корея с НАТО, политическо и военно, също трябва да бъде отбелязано и там траекторията ще е по посока на задълбочаване.
Как Европа и САЩ влияят на политиките в Азия
Активизирането на европейските държави също е осезаемо, макар неговите параметри да са доста по-ограничени и политически неконсолидирани. Увеличаващите се военни инвестиции ще подобрят техните способности да присъстват и проектират способности в по-широк периметър.
Външнополитическото и военно мислене вече неотменно включва азиатските райони на действие. Страни като Великобритания, Франция, Германия, Италия и Нидерландия изпращат при възможност части от своите военни активи в различни точки от региона. Много инвестиции се правят в капацитета на ЕС и НАТО, както и в различните изследователски центрове, които се занимават с Азия.
Активизирането на САЩ в широка Азия произвежда и други ефекти с еднакво съществени последствия. Един от най-важните е рестарта и развитието на двустранните отношения между различни държави, в някои случаи не толкова близки като доктрини, цели и ценности.
Например, Япония и Индия разширяват и задълбочават сътрудничеството си в областта на сигурността и вече предвиждат „съвместни интегрирани учения“, които включват цяла палитра от способности и структури. Разработва се и план за продължително присъствие на японски военноморски сили в индийски териториални води и бази. Подготвя се технологичен трансфер от Токио към Ню Делхи, в този случай военна електроника.
Къде са недостатъците
Остават обаче немалко недостатъци и дефицити в американския и европейския подход към Азия.
Отвъд официалната дипломатическа комуникация, сред мнозина политици на западните съюзници стои въпросителната за степента и дълбочината на американския ангажимент, особено при потенциален пряк сблъсък с Китай. Въвеждането на все повече условност в него генерира несигурност и принуждава местните елити да готвят алтернативни или поне допълващи модели на сигурност.
Най-важният от тях е свързан с придобиване на собствено ядрено оръжие, например от страна на Южна Корея и, с по-малка вероятност, Япония.
Ключов дефицит е отсъствието на привлекателна икономическа и инвестиционна рамка, зад която стои САЩ и която структурно да предлага стопански възможности за много от държавите от региона.
Оттеглянето на Вашингтон от Транс-тихоокеанското партньорство веднага след избирането на Доналд Тръмп лиши страната от важен инструмент за влияние, а нежеланието на демократите да подписват споразумения за свободна търговия направи този недостатък почти необратим.
Отвъд икономиката, сегашната администрация отказва да приеме необходимостта от мащабна инвестиционна програма в отбраната на страната и финансовите нива на подкрепа нарастват успоредно с инфлацията, а не с реалните предизвикателства. По тази причина, различни специалисти отсега алармират, че американската страна може да се окаже в неблагоприятна ситуация след около половин десетилетие.
Цялостно погледнато, политическите нагласи в страната се изместиха в посока обратна на готовността за военен ангажимент извън непосредствени заплахи. Способността за бърз и убедителен военен ангажимент и успех ще изисква много по-голяма активност и комуникация на водещите политически фигури с обществото.
Няма съмнение, че последните няколко години са маркирани от мащабно и многопластово позициониране на западните държави в Азия по безпрецедентен начин. Това е закъснял процес и много неизвестни ще продължат да съществуват през идните години.
Например, степента на готовност за дългосрочни инвестиции, реалните „червени линии“ за отделните участници, желанието за разширяване и консолидиране на способности и структури. Един изпреварващ ход на Китай в региона също би отворил много дилеми. Независимо от тази продължаваща неяснота, действията на западните държави и възникващата инфраструктура в областта на сигурността и отбраната са сред най-значимите в международните отношения на последното десетилетие. И вероятността този процес да продължи е все по-голяма.
