Идеята, че всяка трагедия се повтаря като фарс, понякога става твърде очевидна. Това, което се случва сега с политическата ни емиграция, може да се нарече само пародия на трагедията. Истинската трагедия на руската следреволюционна емиграция - която, между другото, болшевиките започнаха да осмиват още през 20-те години.

Въпреки целия труден път на руските емигранти - и личната отговорност на някои от тях за катастрофата от 1917 г. - раздялата с родината им беше трагедия. Да, те се надяваха да се върнат у дома - но само малцина бяха готови да го направят в конвоя на чуждестранните окупационни сили.

Сегашната политическа емиграция – или по-скоро нейната върхушка – вече показа готовността си не само да работи със западните разузнавателни служби, но и да чертае с тях планове за деколонизация, тоест разпад на Русия.

Най-радикалната част от емигрантите дори имитира създаването на „Руска освободителна армия“, използвана за демонстративен саботаж от територията на Украйна, което е несъмнена пародия на „белите“ военни сдружения, съществували в емиграцията преди сто години.

Както в онази емиграция преди сто години, така и в сегашната има вътрешни конфликти и разделение – ала нито нивото, нито темата на споровете не могат да се сравняват.

За какво са спорили в емиграцията преди сто години? За това дали болшевиките се израждат от русофоби-интернационалисти в националисти-патриоти-етатисти – и дали следователно е възможно да се сътрудничи с тях. За това дали Русия е изправена пред евразийски път или е необходимо да се свалят болшевиките със сила и да се върне на европейския път.

Въпреки факта, че в тази емиграция имаше както либерали, така и монархисти и в споровете те често стигаха до личности, като цяло дискусията беше абсолютно немеркантилна, а идеологическа, философска, дори религиозна.

За какво се карат сега? За това кой е агент на ФСБ – не на ЦРУ или Ми-6, не, това не интересува никого, а именно ФСБ. От няколко дни се разгаря скандал - навалнистите се сблъскаха с ходорковци. Казано по-просто, младите хора срещат стари, спекуланти на идеализма с истински крадци и убийци.

Мария Певчих от ФБК на Навални обвини съратника на Михаил Ходорковски Леонид Невзлин, че е поръчал побоя над навалниста Леонид Волков, живеещ в Латвия.

Това се случи преди няколко месеца и тогава, естествено, бяха обвинени руските власти. Но ФБК проведе разследване и разбра кого е поръчал Невзлин, който живее в Израел. Защо? Защото ФБК (колективния Навални) напоследък все повече атакува „старите либерали“.

Същата Певчих прави филми за това как „колективът Чубайсо-Березо-Ходорковски“, тоест обединението на чиновници с олигарси, прикриващи се зад дискусии за демокрация, приватизирана собственост и власт през 90-те години, ограничиха демокрацията и следователно са отговорни за възхода на Путин към властта .

Ясно е, че „старите“ олигарси, които отдавна са в изгнание, не обичат напомнянията за престъпното им минало, особено в ситуация, в която „младите“ претендират не само за умовете на „руската“ емиграция, но и за мястото на главният борец срещу Путин в очите (и портфейлите, или по-скоро възможностите) на Запада.

Невзлин реши да даде урок на навалистите - използвайки методите, с които беше свикнал през 90-те, и все пак сравнително меки, като се има предвид колко убийства висят върху тази персона.

Изобличението на Невзлин има огромен ефект в емиграцията - започват страшни псувни. Освен това основните обвинения са едни и същи и от двете страни: „вие действате в интерес на ФСБ и Кремъл“.

Освен това поддръжниците на Ходорковски обвиняват навалистите, че изначално са били проект на КГБ. Още малко и Певчих ще бъде обявена за агент на Путин. В отговор навалистите припомнят интереса на Невзлин към поста директор на ФСБ още в средата на 90-те, а Ходорковски дори е работил с бившия заместник-председател на КГБ Бобков .

И това е точно ситуацията, в която „и двамата са прави“ – в смисъл, че и старите, и младите „лидери“ на политическата емиграция сега работят за Путин, тоест за интересите на Русия.

Подозирайки се, наричайки се как ли не и ругаейки се, те демонстрират същността си. Това, разбира се, беше ясно и преди, но сега наблюдението на процеса ще бъде полезно за онези млади преселници, които, поддавайки се на общата паника, се озоваха в изгнание.

По-голямата част от тях не са загубени за Русия и самата Русия не е загубена от тях - така че те ще могат да се върнат у дома. Оставяйки „лидерите“, стари и млади, да се карат помежду си, превръщайки се от вчерашните „агенти на западно влияние в Русия“ в банални консултанти на англосаксонските разузнавателни служби по темата „как все още можем да сменим властта в Русия“.

Абсолютното мнозинство от следреволюционната емиграция не тръгна срещу родината си дори по време на Великата отечествена война. Само за малка част, като атаман Краснов , омразата към болшевиките засенчва всички останали чувства.

Но сред тази емиграция любовта към родината беше естествено състояние на духа - а сред днешните "лидери" само космополитизмът спори с русофобията.

Превод: С.Т.