На 21 януари се навършиха сто години от смъртта на Владимир Илич Ленин. Годишнината мина незабелязано, без никакви чествания. Нито в Путинова Русия, нито някъде другаде отбелязаха „века на Ленин“. Явно в паметта на днешния свят Ленин се е самообособил във вид на „мъртво тяло“, изложено на Червения площад като символ на споминалата се болшевишка революция.
Защо все пак Путин, дете на съветската епоха, не почете паметта на основателя на съветската държава, на онзи СССР, чийто разпад е и си остава за него „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век“? Още повече, както твърдят биографите му, че се казва Владимир, тъй като бил кръстен на Ленин?
Работата е там, че в „новата версия“ на Путиновата история СССР може и да е правоприемник на царска Русия, но самият Ленин е „инородно тяло“, „чужд агент“ и наемник на кайзерова Германия, пристигнал през 1917 г. с пломбиран вагон, за да вкара смъртоносния бацил на комунизма в снагата на империята. Вярно, че в Лениновия проект именно Съветска Русия се опитва да поведе „нанякъде“ цялото човечество (което е положително), но пък прави опит да го „интернационализира“ (което е изцяло отрицателно), тъй като би трябвало да го закваси с руската си основа. Поради което СССР има „по-добрата си версия“ в лицето на Сталин, който, макар и грузинец, русифицира комунистическия проект и печели победата във Втората световна война.
И на второ място, оказва се, че Ленин е бил виновен за войната в Украйна. Не Путин, който нахлу най-бандитски в територията на суверенна Украйна, а именно Ленин, който създал „пролетарска Украйна“ и прехвърлил към нея Донбас, та да има там някаква работническа класа. Пролетарска революция със селяни не се прави. Не че Ленин се е церемонял особено със селяните (подобно на Сталин), щом са били пречка пред болшевишката революция.
Но прави впечатление как Путин въпреки всичко се церемони с тленните останки на Ленин. Мавзолеят на първия съветски вожд си е на Червения площад, със съответния почетен караул. Отворен е за посещения всеки ден (без понеделник) от 10–13 ч. Входът е свободен, а желаещи за посещения не липсват (заради екзотиката на тази съвременна египетска гробница). Обектът е първостепенна задача за коменданта на московския Кремъл. Ала предишният ентусиазъм, насаждан с огромна сила от съветската пропаганда, онзи елей на боготворенето отдавна е изтлял и го няма.
* * *
Ето два примера за сравнение.
През 1923 г., още приживе на Ленин, официозът в. „Правда“ излиза със следния апотеоз в деня на болшевишката революция (7 ноември), опитвайки се да обясни необяснимото – „какво е Ленин“:
Ленин е тактика… и философски светоглед.
Ленин е ненавист, пламенна ненавист към угнетението и експлоатацията на човечеството.
Ленин е тържество на чистия разум, непризнаващо никаква мистика.
Ленин е отрицание на всякакви компромиси, на всякакви полумерки…
Ленин е безкрайно увлечение от науката и техниката… символ на електрификацията… отрицание на всякаква вяра, освен на вярата в неминуемото тържество на труда над капитала, на всесилната машина над мъртвата природа… Всички проблеми намират в това име своето решение…
Ако е истина, че красотата се състои в контрастите, то Ленин е висшата красота на света, тъй като е въплъщение на привидните противоречия, тъй като Ленин е динамиката и диалектиката на пролетариата…
Ленин е страданието за идеята; за изтичането на кръвта на пролетариата; за борбата при най-непоносими условия, без хляб, без вода, без светлина, борба против целия свят на въоръжени до зъби врагове…
Ленин е символ на разрушението… на всякакви ценности заради постигането на победата; но това е символ на възстановяването на икономиката…
Ленин е единната комунистическа партия на Червеното земно кълбо.
Да живее другарят Ленин!
Авторът на този идеен апотеоз не е посочен – може и да е Бухарин, може да е и някой от пролетарските поети като Дамян Бедни. Но „диалектиката на разрушението“, вложена в шлифованите формулировки, казва много за делото на самия Ленин.
И втори пример – вече с български адресат – като отклик на смъртта на Ленин:
Ленин умря. Ако не е безсмислица да се каже „умря“ за един необозримо голям човек – един човек, който е обезсмъртил себе си още в дните на земния свой живот; възвисил целия свой облик сред лъчезарието на митологията.
Превърнат в мит, съзерцаван с пламенен трепет от милиони и милиони черни човешки същества, обкръжен със сиянието на светец – днес са излишни повече думи за него: нито биография, нито критика на неговите дела. Митологичните образи нямат биография. Делата на бъдещето ще бъдат присъда за неговите дела.
Днес ний – всички: и врагове, и поклонници – знаем едно само: Ленин бе един от ония човеци – титани на историята, които се раждат по един в хиляда години. Твърде голям – за да бъде обхванат с обикновен човешки поглед; твърде бляскав – за да не изчезне в неговия блясък всяка написана днес буква. Титан, който налага мълчание.
(сп. „Пламък“, година 1, книжка 2, 15 февруари 1924 г.).
Автор на тези редове е Гео Милев. С целия ми респект към големия български поет, ще призная, че съм съгласен само с две от твърденията му, открояващи се сред „лъчезарието на митологията“. Първото: че „делата на бъдещето ще бъдат присъда за неговите дела“. И тази присъда вече е факт. И, второто: че явно е „титан, който налага мълчание“, както става ясно с днешна дата. Ала в това се крие и голяма неправда. Защото за престъпленията на Ленин и на неговите съратници, за кървавия модел на болшевишкия тоталитаризъм не трябва да се мълчи. А да се свидетелства – тъкмо заради милионите безименни жертви.
* * *
Болшевиките на Ленин дръзко похищават властта през октомври 1917 г. от останалите партии. Ала в един от първите си декрети все пак определят своя Съвет на народните комисари като „Временно работническо-селско правителство“.
Ленин знае, че властта е в ръцете му, болшевиките са доказали професионализма си на превратаджии. Затова и задачите, които поставя пред партията си са две: да се удържи властта и да се смачкат противниците.
Първото и най-важно средство е да се обещае „всичко на всички“ (подписват се декрети, четени пряко по радиото). Ленин се обръща към хората така: „Всем, всем, всем“ (до всички, до всички, до всички).
Първият декрет е за мира – „без анекси и контрибуции“ и без „тайна дипломация (Брест-Литовският мир, който болшевиките подписват на следващата година е тъкмо с „анекси и контрибуции“ и с цената на огромни териториални отстъпки).
Следващият декрет е за земята, която уж отива в ръцете на селяните. С една малка подробност – земите се национализират и влизат в държавния поземлен фонд. Битката на болшевишката власт със селянина, мечтаещ за своя земя, тепърва започва. През НЕП-а дават земя на аренда, но сетне замогналите се селяни биват обявени за „кулаци“ и изпратени в Сибир. Милиони руски селяни са жертви на съветската власт.
Следва декрет за печата, който забранява „буржоазната преса“ и така се ражда съветската цензура.
Има и декрет за осемчасовия работен ден, който масово се погазва по време на „военния комунизъм“. Само един пример: откриват стрелба по работниците в знаменитите Путиловски заводи, докато те протестират срещу извънредния труд и обявяват стачка.
Приемат и декрет за съда, с който се отменя цялото законодателство на Руската империя. В това число и семейния кодекс, с което пък бракът на практика спира да съществува, а през следващите години на улиците се озовават огромен брой безпризорни деца – бащите не ги припознават, майките не могат да ги изхранват сами.
С декрет е създадена и ВЧК – Всерусийската извънредна комисия за борба с контрареволюцията и саботажа, „наказващият меч на революцията“. Ленин заявява, че „без тези воини властта не може и те трябва да наказват строго и да разстрелват на място, докато ги има експлоататорите“.
Ленин знае какво говори. Той непрекъснато твърди, че световната война ще прерасне в гражданска, което предвещава насилие и реки от кръв. Затова чекистите са му толкова необходими, даже повече от червеногвардейците. Троцки пък мечтае гражданската война да трае вечно и да плъзне из целия свят, прераствайки в „перманентна революция“. Затова и присъдите в 1917–1918 г. са с доста необичайни формулировки – например лишаване от свобода до победата на световната революция. Което нищо не означава. Ето защо най-честата присъда в тези дни е една: разстрел.
Едно важно уточнение: още през юли 1918 г. Петроградският комитет на РКП (б) излиза с постановление за взимането на заложници и устройването на „трудови (концентрационни) лагери. Съхранила се е една телеграма на Ленин от август 1918 г.: „Необходимо е да се проведе безпощаден масов терор против кулаците, поповете и белогвардейците. Съмнителните да се затворят в концлагер извън града“
Още през януари 1918 г. в статия под невинното заглавие „Как да организираме съревнование?“ Ленин предлага „разстрел на място на един от всеки десетима тунеядци“. Терминът е специфичен, чисто ленински, и се нуждае от пояснение: за тунеядци се смятат всички лица с непролетарско произхождение, несъгласни със съветската власт или отказващи да работят за нея. В едни по-късни времена – през 1964 г. – големият руски поет и бъдещ Нобелов лауреат Йосиф Бродски е осъден на пет години заточение в Архангелска област тъкмо заради „тунеядство“ (занимава се с поезия, без да е член на Съюза на писателите или на Съюза на преводачите).
За да няма съмнения в намеренията на болшевиките на 11 август 1918 г. в. „Правда“ излиза със заглавието: „Химн на работническата класа ще бъде песента на отмъщението“. Добре избран химн на ненавистта.
Чрез организираното и канализирано насилие, твърди Ленин, терорът ще може да „обърне“ хода на историята в една страна, белязана от „слабо развитие на производителните сили“. През ноември 1917 г. Максим Горки успява да публикува в „Новая жизнь” – един от последните свободни вестници, който скоро бива закрит – статия, в която сравнява Ленин с химик, извършващ лабораторни експерименти върху тялото на обществото. „Животът в неговата сложност, пише Горки, е чужд на този човек. Той не познава народните маси. Никога не е живял сред народа, но е научил от книгите как се обуздават масите и как се подбуждат най-лошите инстинкти на тълпата. Работническата класа за Ленин е онова, което е рудата за металурга. Възможно ли е при дадените обстоятелства от тази руда да се излее социалистическа държава? Всичко говори, че не е възможно. Ала защо да не се опита?“
С оглед на военното време Ленин по-скоро възприема себе си като социален хирург или паразитолог – въпрос на интерпретация. От събраните му съчинения и тези негови близо 3 000 документа, скрити и непубликувани до 1991 г., става ясно, че основната му политическа грижа е да отстрани „вредителите“ от „социалното тяло“. Затова е обсебен от лова на „паразити“.
Този главен хигиенист на „диктатурата на пролетариата“ непрестанно зове да бъдат изметени „отломките на проклетото капиталистическо общество“, „назадничавите селяндури“, „отпадъците на човечеството“, всички негови „смърдящи и гангренясали членове“. Езикът на Ленин, както и изразите му, са брутални до крайност.
Именно той въвежда термина „чистка“, който се радва на завиден успех в цялата история на Съветска Русия. Затова прословутите „черни кожени куртки” (отличителната униформа на чекистите) биват измъкнати от военни складове, където са били складирани в случай на епидемия от тиф на фронта, разпространяван инфекциозно чрез въшките.
Впрочем „въшките“ са любима политическа метафора в устата на Ленин, почти колкото „политическите проститутки“ – термин, с който той обозначава своите политически противници.
И тъй, „въшки“ са: заможните селяни (кулаците), наричани така, доколкото трябва да бъдат безжалостно смазани от юмрука (кулака) на пролетарската революция. Те още биват наричани „скорпиони“, „кръволоци“ (звучи ли ви познато?), „вампири“ и „дървеници“.
„Въшки“, и то особено „едри въшки“, са поповете, владиците, „чернорасците” и другата „църковна измет“, разпространяваща „опиума за народа“, която също трябва да бъде изметена, а храмовете – съборени или превърнати в складове или червени клубове за комунистическа пропаганда.
В това отношение вождът на пролетарската революция е наистина авангарден, доколкото значително изпреварва доктрината на нацистите, които приравняват нисшата раса до „инсекти“ (райхсфюрерът Хайнрих Химлер в една от закритите си речи пред елита на СС настоява, че на „ликвидирането на евреите трябва да се гледа като на смачкването на „бълхи“ или „въшки“).
До края на дните си Ленин, проживял немалка част от живота си в нелегалност, си остава конспиратор и политически хипнотизатор, който не се колебае да прибягва до кървави репресии и потресаващо насилие. Думата „свобода“ изобщо не присъства в речника му, а създадената от него „държава“ (макар той да не обича това понятие) – Страната на Съветите – е образец на първата тоталитарна държава в ХХ в. Горки, който го познава много добре и отблизо, настоява, че Ленин е „пример за мизантроп, чиято любов към човечеството се проектира единствено в бъдещето, и то в изпаренията на ненавистта“.
Затова историкът проф. Константин Морозов тези дни отбеляза, че на сегашния двуглав орел от герба на Путинова Русия едната глава е имперско руска, но другата е съветска, а сърцето е преизпълнено с терор и насилие.
* * *
За да пребъде, на болшевизма е било необходимо не просто да извърши революция и да създаде „съветска власт“ (плюс електрификация), а нещо повече: да се превърне в всеобща идеология, равносилна на „нова религия“. И в този проект на Ленин е била отредена ролята на човекобога, който да въплъщава бъдещето на човечеството.
Самият Ленин живее само 53 години; начело на властта в Съветска Русия е около шест години, като през последните две е напълно обезсилен от наследствени или придобити болести, по които още се спори. Така или иначе, той е напълно парализиран; в стъписващото лекарско заключение, публикувано след смъртта му, се заявява, че огромни участъци от мозъка му били напълно склеротизирали. И тези болестни процеси са променяли психиката му още докато той с нечовешка енергия се е вкопчвал да обсеби властта в необятната страна, както и да определя съдбините на човечеството.
Приживе комунистическата пропаганда го обожествява, превръщайки го в „герой-мъченик“ на своето дело, какъвто той определено не е бил. Едва по хрушчово и брежневско време (във връзка с геронтокрацията на тогавашните вождове) се появява образът на лъчезарния „чичко Ленин“, който маха любезно с каскет и най-много обича децата, загрижен за тяхното светло бъдеще.
Максим Горки е точен в някои от определенията си: превръщат Ленин в легендарна фигура, в символ на бъдещето. На един от съветските плакати от 1920 г. виждаме вожда на фона на древногръцки храм с протегната ръка. А надписът гласи: „Призрак броди по Европа, призракът на комунизма“. Още по-известен е плакатът на художника график Дени, на който Ленин е яхнал земното кълбо и измита оттам с метла буржоата и коронованите особи. С тиражирането на стотици хиляди фотографии, агитационни плакати и всякакви материали, Ленин се превръща в олицетворение на съветската власт. Още приживе на Ленин култът към него се олицетворява от т.нар „ленински ъгли“ (по-късно Ленински стаи, както и у нас имаше Димитровски стаи) – един вид „олтари на пропагандата“. Вече съм забравил колко неща по времето на соца се наричаха „ленински“ – „ленински съботници“, „ленински почини“, живееше се „скромно, по ленински“; възпяваше се „кристалната ленинска мисъл“, по-бистра от планински извор (само който се е опитвал да прочете „Материализъм и емпириокритицизъм“ на Ленин има представа що за ясна мисъл е тя). Толкова много бяха „ленинските неща“ до края на соца, че имаше виц и за „ленинска тройна спалня“ (за да бъде винаги „Ленин с нас“).
* * *
Когато на 21 януари 1924 г. Ленин си отива от този свят, Страната на Съветите му организира невиждано в историята погребение. На това в разискванията в Политбюро особено настоява Михаил Калинин. Церемонията трае близо десетина дена и тогава възниква идеята за мавзолея, за вечното поклонение пред вожда. Още в първите надгробни речи се раждат и клишетата на пропагандата, величаещи го като „глашатай, пророк и вожд“ (Николай Бухарин). Ораторите се сменят денонощно, докато на Червения площад се стичат поданиците на „червената империя“, а в паузите оркестри свирят траурни маршове. Особен принос проявява някакъв работник Краюшкин, който в речта си говори за „безсмъртието на Ленин“ и твърди как от „гроба си другарят Ленин ще ни диктува, ще ни насочва по… верния път“. Накрая обаче ораторът завършва словото си с леко неподходяща „наздравица“: „Вечна памет на скъпия ни Илич, а на нас – добро здраве“.
Траурната процесия е грандиозна, но не е стихийна. Всичко е обмислено до детайли от ленинския съратник Бонч-Бруевич и съгласувано с другите вождове, които видимо мислят за властта и как по-добре да инструментализират пропагандния образ за Ленин за целите си.
Огромни човешки върволици се греят на огньове край Червения площад и чакат реда си, за да се поклонят пред „вожда“. Става дума за „жива маса от хора, обвити от сива пелена – от дима на огньовете и диханието на стотиците хиляди – както пише американският кореспондент Уолтър Дюранти („Ню Йорк таймс, 28 януари 1924 г.). Ледена мъгла е надвиснала над площада, подобно на „дима от жертвениците“. Някои носят портрети на Ленин – идеологическо подобие на иконите в кръстния ход – други скандират лозунги, размерено и протяжно:
Гро-бът-на-Ле-нин-е-люл-ка-на-сво-бо-да-та на чо-ве-че-ство-то.
И още едно важно становище от дееца на Коминтерна Мануилски:
Ленин и смъртта са понятия взаимоизключващи се… Ленин – подобно на природата и на заобикалящия ни свят –живее извън нашите субективни представи (Д. Мануильский, Ленин и эпоха, Харьков, 1924).
Привеждам този цитат, защото е важен: той слива в едно марксизма и мистицизма, за да се стигне до онова, което дълго време наричаха марксизъм-ленинизъм. А вътре в него на Ленин бе отредена ролята на безсмъртна жизнена сила.
Ето как се заражда идеята да „балсамират“ Ленин и да го завещаят на поколенията, а не да го кремират и разпръснат праха му (както настоява Бухарин). Сталин, с лула в ръка, иронично пита откъде ще вземат крематориум, какъвто в Русия няма и никога не е имало. Нима, за да изгорят „тялото на Илич“, ще трябва да накладат огромен огън на Червения площад?
От пренията на „червените вождове“, съхранени в няколко протокола, става ясно, че те просто са били обсебени от „материята“ и „вечното ѝ овеществяване“. Имало дори проект да се пренесе (и откупи от семейството) праха на Карл Маркс, който да се препогребе като „свещен пояс“ на Червения площад, та така той, заедно с Ленин, да брани и след смъртта си завоеванията на революцията.
Идеята за „балсамирането на Илич“, колкото и да е невероятно, е провокирана от откриването на гробницата на Тутанкамон в Луксор предишната година. За сензационното археологическо откритие и за непокътнатата гробница на египетския фараон обстойно съобщава и съветската преса. И ето че вождовете заръчват на другаря Леонид Красин да проучи методите на „балсамирането“. По онова време никой не е разопаковал лентите от мумията на Тутанкамон, така че на пролетарските египтолози се налага да действат по собствен метод. И те – след няколко опита – откриват нужните процедури. Така че, когато на 1 август 1924 г. Мумията на Ленин е изложена за масов показ, един от мумификаторите пред в. „Известия” не се поколебава да сравни работата си с тази на египетските жреци-колеги.
По-късно дървената пирамида на Ленин изниква на Червения площад, за да бъде впоследствие заменена с каменна (конструктивистки проект на арх. Константин Мелников). А още по-сетне през 1930 г. Сталин издига Мавзолея от червен гранит.
Вътре посетителите стават свидетели на следната гледка, която ще опиша през погледа на харвардската историчка Нина Тумаркин: Ленин лежи в просторна затъмнена стая, облят от мека, розова светлина. Хората се движат на голямо разстояние от тялото, покрай студените стени от черен или сив мрамор, на които прозира геометрична плетеница. Часовите непрекъснато ни подканят да вървим и не позволяват да се задържаме: не ти остава друго освен да гледаш в движение. Тук в обикновено сако с вратовръзка се покои първият глава на съветската държава. Ръцете му са покрити с гланц, неестествен за плътта, но главата му е може би истинска, макар цветът на лицето (може би заради осветлението) да е прекалено розов за труп. С оглед на изброените обстоятелства Ленин изглежда дори по-добре, отколкото Леонид Брежнев приживе (Nina Tumarkin, „Lenin Lives! The Lenin Cult in Soviet Russia”, 1983 г.)
* * *
Така сто години на главния площад на империята с двуглавия орел (руски и съветски) се издига мавзолей на човек, който освен с масовите си престъпления, е известен и с „гениалната фраза“, че „всякий боженька есть труположество“. Ще се опитам да я преведа и разтълкувам, тъй като тя често се възпроизвеждаше в съветско време из хилядите пособия по атеистическа пропаганда.
Става дума за цитат на Ленин от писмо до Максим Горки (13–14 ноември 1913 г.), в което Ленин богохулства и клейми с презрение вярващите, както и всяка религия. По-късно писмото е публикувано в пълните събрани съчинения на Ленин, том 48.
Накратко: в него вождът на световната революция приравнява „всяко божество до „труположество“, което дори не означава излагане на разлагащия се труп на разлагащата се религия, дори не това, а се говори за физическо сношение на вярващите с трупа на техния бог.
В този смисъл и „балсамирането на Ленин“ е някаква горчива ирония на историята. По този начин последователите му влизат в сношение с „боженьката“ на една провалила се революция.
Но няма как да не се запитаме що за държава – и що за „православна цивилизация“ – е тази, която вече век търпи подобно нещо в сърцето на своята столица?
Още след 1989 г. писателят и публицист Юрий Карякин постави остро този въпрос. Той призова Ленин да бъде погребан – не „по християнски“, разбира се, предвид на патологичния му атеизъм – а „по човешки“. Или на мавзолея му със златни букви да бъде изписана цитираната по-горе фраза.
Преди десетина години режисьорът Марк Захаров, сравнявайки Ленин с Хитлер, с оглед на масовите му престъпления, призова отново за същото. Имаше някакви подписки и медийни публикации, които скоро оттекоха в нищото.
Прави впечатление и мълчанието на Руската православна църква, на нейните архиереи и йереи, които обичат красноречиво да се изказват по всякакви поводи, но пазят мълчание по този. Вероятно, не им дават „отгоре“. Защото това е „държавно дело“. В съзнанието на Путин „съветското“ и „имперското“ хармонично се съвместяват и в този смисъл няма как да се мине „без Ленин“. Каквато и да е историческата оценка за този първи съветски вожд.
Затова век по-късно той си е на Червения площад. И „труположеството“ продължава.
