След победата над Германия Сталин подготвя „последната и решителна битка“. Световното господство е целта на живота му в продължение на десетилетия.

Войната в Украйна, съпровождана от калкулираната апокалиптична истерия на путинските пропагандисти, ни кара да си спомним за предшествениците на сегашния неосъветски режим. Малко известен е фактът, че след победата над Германия Сталин подготвя „последната и решителна битка“ – разбира се, съвсем не с цел саможертва. Не световното лидерство, а световното господство и диктатура са целта на живота му в продължение на десетилетия.

Изследванията на сталинския експанзионизъм са многообещаващи и поради това, че хвърлят светлина върху неговите вътрешнополитически престъпления, включително срещу поляците и в Полша. Терорът и репресиите имат предимно изпреварващ характер – унищожаване или изолация не на реалните или въображаемите, а на потенциалните противници на режима. С други думи, вождът унищожава или изпраща в затвора онези, които по време на войната, както той предполага, са можели да проявят различни видове нелоялност: заговори, бунтове, дезертьорство, шпионаж, размирици и т.н. Заедно с това той плаши останалите, тъй че войниците и тружениците в тила да се страхуват повече от собствените си наказателни отряди, отколкото от потенциалния враг. Не е маловажен и икономическият аспект на престъпленията му: Гладоморът или ограбването на селяните с цел набиране на средства за военната индустрия; ГУЛаг, който пък обслужва ударното разработване на стратегически важни обекти и изграждането на военни съоръжения от типа на Беломорския канал.

Така че посегателствата на вожда по цял свят са ключ към разбирането както на СССР в неговото сталинско тридесетилетие, така и на полската история в периода 1939–1953 г.

Още по време на Гражданската война, когато Червената армия се устремява към Варшава, Сталин предлага на Ленин „да повдигне“ пред Коминтерна „въпроса за организиране на въстание в Италия и други още неукрепнали държави като Унгария и Чехия (Румъния ще трябва да бъде разбита)“. Очевидно конкретният план за завземане на редица страни е само прелюдия към по-нататъшните завоевания – не европейската, а световната „диктатура на пролетариата“ е през 1917–1920 г. в устата на цялото болшевишко ръководство, включително на народния комисар по националностите.

Станал вече едноличен владетел, през 20–30-те години Сталин регулярно и гръмко провъзгласява световната революция и дори „неизбежността“ на сблъсъка с капиталистическия свят. Той разсъждава в категориите на Студената война цели две десетилетия преди нейното начало – на 9 май 1925 г. в доклад пред активистите на Московската организация на РКП (б) заявява: „Светът се раздели на два лагера – лагер на капитализма, воден от англо-американския капитал, и лагер на социализма, воден от СССР… Международната ситуация все повече ще се определя от баланса на силите между тези два лагера“.

Сталин прави ясен намек за предстоящ сблъсък тъкмо със Съединените щати по време на разговор с американска работническа делегация на 9 септември 1927 г.: „В хода на по-нататъшното развитие на международната революция и международната реакция в световен мащаб ще възникнат два центъра: социалистически център, съсредоточаващ страните, тегнещи към социализма, и капиталистически център, съсредоточаващ страните, устремени към капитализма. Борбата между тези два лагера ще реши съдбата на капитализма и социализма в целия свят“.

В средата на 30-те години на миналия век стартира мащабна програма за изграждането на океански флот, спряна в началото на Втората световна война, когато силите и ресурсите са прехвърлени за производството на оръжия и боеприпаси за сухопътните войски. Въпреки това, дори в условията на наближаващата схватка с нацизма, фашизма и японската хунта, сталинските хоризонти не се ограничават до Евразия. През август 1940 г. разузнаването на Военноморския флот на СССР изготвя „Перспективен план за създаване на радиофицирани задгранични пунктове през 1940–1943 г.“, според който освен всичко друго трябва да бъдат монтирани секретни приемници и предаватели в зоната на Панамския канал, в Ню Йорк, Сан Франциско, Аржентина, Бразилия и Африка. Създаването на мрежа от такъв мащаб няма как да не е съгласувано лично със Сталин.

Войната с Германия не върви според плановете на съветското ръководство, но дори в този момент, когато краят на битката с Райха едва се очертава в далечината, планинецът в Кремъл[1] се опитва по време на Техеранската конференция да склони съюзниците към следната странна мярка – унищожаване на целия команден корпус на Вермахта, щом той бъде пленен. Разделяйки кожата на още недоубитата мечка, той предлага по време на вечеря да бъдат екзекутирани от 50 до 100 хиляди офицери и сержанти. Рузвелт се опитва да обърне всичко на шега, а ужасеният Чърчил отхвърля предложението за „германски Катин“. Едва ли подобна инициатива на вожда може да се обясни по друг начин, освен като желание да се предотврати бързото възстановяване на германската армия от съюзниците. В края на краищата той знае от първа ръка колко трудно препятствие ще бъде тя при планирания пробив към Лисабон.

На 19 ноември 1944 г., когато англо-американските войски са освободили вече Франция, Сталин инструктира лидера на местните комунисти Морис Торес относно червените партизани: „Необходимо е въоръжените отряди да се трансформират в друга организация, в политическа организация, а оръжието трябва да се скрие… Комунистическата партия не е толкова силна, че да удари правителството по главата. Тя трябва да трупа сили и да търси съюзници… Ако положението се промени към по-добро, тогава сплотените около партията сили ще ѝ послужат за настъпление“. По въпроса за създаването на въоръжени сили от Де Гол Сталин препоръчва гъвкав подход: „Френските комунисти не бива да се страхуват от създаването на голяма армия. Те трябва да имат свои хора в армията“.

„Военният успех, чувството за непобедимост, несекналият нападателен порив – всичко това поддържаше усещането, че завоюването на Европа е възможно. С такова настроение армията можеше да не спира в Берлин…“

В края на януари 1945 г., в дните, когато Червената армия провежда Висло-Одерската операция, ръководителят на Коминтерна Георги Димитров описва в дневника си прием в дачата на Сталин. Присъстват мнозина водещи югославски и български комунисти, както и някои съветски доверени лица на вожда, който по време на един от тостовете си позволява да бъде откровен: „Кризата на капитализма е видна от разделянето на капиталистите на две фракции – едната фашистка, другата демократична (курсивът е в оригинала, б.а.). Съюзът между нас и демократичната фракция на капиталистите възникна, защото последната имаше интерес да предотврати господството на Хитлер, тъй като това брутално състояние би тласнало работническата класа до крайности и до свалянето на самия капитализъм. В момента сме съюзници с едната фракция срещу другата, но в бъдеще ще се изправим и срещу първата фракция на капиталистите“.

За това, че подобни настроения витаят и в армията, си спомня фронтовакът Давид Самойлов: „Вероятността за по-нататъшен поход срещу Европа – война с настоящите ни съюзници – не бе нещо невъзможно нито за мен, нито за много от събратята ми на фронта. Военният успех, чувството за победност и непобедимост, несекналият още нападателен порив – всичко това поддържаше усещането, че завоюването на Европа е възможно и осъществимо. С такова настроение армията можеше да не спира в Берлин…“

Но здравомислещият Сталин е достатъчно благоразумен. Той разбира, че първо трябва да оближе раните и да подготви страната и армията за похода срещу новите противници. И заявява на езоповски език, че това предстои по време на събрание на избирателите в Сталинския избирателен район на столицата на 9 февруари 1946 г. Отпечатана след това в „Правда“, речта му съдържа достатъчно войнствена реторика, но най-откровена е уводната част: „Войната възникна като неизбежен резултат от развитието на световните икономически и политически сили на базата на съвременния монополистичен капитализъм… Капиталистическата система на световната икономика крие в себе си елементите на обща криза и военни сблъсъци… Навярно би било възможно да се избегнат военните катастрофи, ако съществуваше начин да се преразпределят периодично суровините и пазарите между страните в съответствие с тяхната икономическа тежест, за да се вземат съгласувани и мирни решения. Но това не може да се постигне при сегашните капиталистически условия на развитие на световната икономика“. Отговор на това изказване става Фултъновата реч на Чърчил.

През 1948 г. Сталин ясно обяснява на комунистическите лидери на България и Югославия перспективите за развитие на международната обстановка и необходимостта от подкрепа на гражданската война в Гърция: „Не трябва да се страхувате от някакъв „категоричен императив“ по въпроса за моралния дълг. Ние нямаме такива категорични императиви. Целият въпрос е в баланса на силите. Ако можеш – удрай. Ако не, не влизай в боя. Ние влизаме в битката не когато поиска врагът, а когато е в наш интерес“.

Разширявайки производството на химически и биологични оръжия и създавайки собствена ядрена бомба, Сталин не изключва възможността инициираната от него война в Корея да се превърне в глобална касапница. Той пише без заобикалки за това на Мао Цзедун в началото на октомври 1950 г.: „САЩ може да влязат в голяма война заради престижа… следователно ще въвлекат във война Китай, а заедно с това ще бъде въвлечен във война и Съветският съюз… Трябва ли да се страхуваме от това? Според мен не трябва, тъй като заедно ще бъдем по-силни от САЩ и Англия… Ако войната е неизбежна, нека започне сега”.

След нападението на Северна Корея срещу Южното командване на американските ВВС, военни от САЩ предлагат да се предприеме контраатака не срещу Пхенян, а срещу военните заводи в Урал и Сибир. Но предпазливи политици отхвърлят подобна инициатива. Действително, освен всичко останало, в началото на 1950 г. между СССР и КНР е сключен пакт за взаимопомощ и… в края на 1950 г., с навлизането на „доброволците“ на Мао, конфликтът в Източна Азия се превръща в китайско-американска война. Към това се стреми и Сталин, насъсквайки ловко най-голямата нация в света срещу най-богатата държава. Той вече е пробвал подобна техника през 1939 и 1941 г., когато предизвиква планетарна месомелачка заради пактовете за ненападение с Германия и Япония. През 1950 г. отново си запазва ролята на третия ликуващ. Освен това, съгласно докладите, които лежат на бюрото му през декември, реактивните самолети МиГ-15 са ефективни не само срещу „летящи суперкрепости“, но и срещу придружаващите ги изтребители. Американският ядрен отговор вече не е толкова страшен. Числеността на американския контингент в Корея скоро надхвърля броя на американските войници, разположени в Европа. СССР увеличава доставките на оръжие за виетнамските бунтовници – както чрез Мао, така и директно, – за да откъсне от така жадуваната Европа и част от френските войски.

Съветският съюз получава още една петилетка за разработване на термоядрена бомба и подготовка на удар, в който значителна роля трябва изиграят въоръжените сили на неговите сателити. Късно вечерта на 9 януари 1951 г. в Кремъл се открива съвещание на военно-политическото ръководство на СССР и петте централноевропейски страни на „народната демокрация“. Според бележка на румънския министър на отбраната Емил Боднараш Сталин очертава времето на Третата световна война: „Фактът, че САЩ ще бъдат ограничени в Азия през следващите две или три години представлява много благоприятно обстоятелство за нас, за световното революционно движение. Тези две-три години ние трябва да използваме много умело“. След това лидерът дава на „по-малките братя“ редица инструкции, чийто смисъл се свежда до това да превърнат своите страни в казарми с военни заводи: „Вие, в народните демокрации, трябва за две-три години да създадете модерни и мощни армии, които трябва да бъдат боеспособни до края на тригодишния период“. С прекъсвания заседанието продължава до късно вечерта на 12 януари, когато предложенията на Сталин са прецизирани и одобрени. Полският участник в тази среща, Едвард Охаб, си спомня в разговор с журналистката Тереза ​​Троянска: „Приехме с мъка тези „предложения“ и произтичащите от тях перспективи“.

Късно вечерта на 9 януари 1951 г. Сталин очертава по време на съвещание в Кремъл началото на Третата световна война.

След 13-годишно прекъсване, през октомври 1952 г., е свикан XIX конгрес на партията, речта си пред който Сталин посвещава на международното положение и дори указва завоалирано посоката на бъдещия първи удар: „Когато другарят Торес или другарят Толиати заявяват, че техните народи няма да воюват срещу народите на Съветския съюз, то това е подкрепа, преди всичко подкрепа на работниците и селяните на Франция и Италия…” Наричайки СССР „ударната бригада на световното революционно движение“, вождът подчертава, че КПСС и чуждестранните комунистически партии си оказват взаимна подкрепа по въпроса за „освобождението“: „Особено внимание заслужават онези комунистически, демократични или работническо-селски партии, които все още (sic! – А.Г.) не са дошли на власт и които продължават да работят под тежестта на буржоазните драконовски закони. На тях, разбира се, им е трудно да работят. Но все пак не им е толкова трудно, колкото бе за нас, руските комунисти, по време на царизма, когато и най-малкото движение напред се обявяваше за тежко престъпление. Руските комунисти обаче устояха, не се изплашиха от трудностите и постигнаха победа. Същото ще се случи и с тези партии”. По-нататък вождът заявява, че буржоазията се е отдалечила от либерализма и „продава правата и независимостта на нацията за долари“: „Тези обстоятелства трябва да улеснят работата на комунистическите и демократичните партии, които все още не са дошли (sic! – А.Г.) на власт“.

Светлана Алилуева припомня, че в този период вождът „… беше озлобен на целия свят… През зимата на 1952–1953 г. мракът се сгъсти до краен предел… Към цялото безумие се добави и дрънкането на оръжия. По незначителен повод американският посланик Джордж Кенан бе изгонен от Москва. Един полковник, артилерист, другар на моите братя (вероятно осиновеният син на Сталин Артьом Сергеев – А.Г.) в онези дни ми каза поверително: „Ех, сега е моментът да се почне, за да отвоюваме всичко – докато е жив баща ти. Сега ние сме непобедими!“ Беше ужасяващо да се мисли за това сериозно, но очевидно имаше такива настроения и в правителството. Хората се страхуваха да говорят, всичко утихна като пред гръмотевична буря“.

Но мълнията пада в главата на Сталин – на 1 март той е повален от инсулт. Мозъчен кръвоизлив. Изплашените охранители и съратници посещават безпомощния вожд, но се бавят да повикат лекар. От какво се страхуват повече: от това, че генералисимусът ще оздравее и въпреки всичко ще причини края на света или от това, че след като премине неразположението, ще сметне обръщането към Ескулап като опит да бъде отстранен от власт? С течение на времето започна да се очертава вероятността на вече гарантираната смърт на всички отговорни лица: вождът може да дойде на себе си и да се ядоса поради липсата на помощ. Затова са повикани лекари, но те не са в състояние да спасят деспота. Той прекарва почти пет денонощия в чудовищни мъки, повръщайки собствената си кръв. Въпреки това, свидетелства дъщеря му, кремълският планинец се е опитал да работи дори на смъртния си одър: „Дишането му се учестяваше все повече и повече. През последните дванадесет часа стана ясно, че недостигът на кислород расте. Лицето му потъмня и се промени, постепенно чертите му станаха неузнаваеми, устните почерняха. Последния час или два човекът просто бавно се задушаваше. Агонията беше страшна. Тя го душеше пред очите на всички. По някое време – не знам дали наистина бе така, но така изглеждаше – очевидно в последната минута той изведнъж отвори очи и огледа всички, които стояха наоколо. Това беше ужасен поглед – дали безумен, или гневен и пълен с ужас пред смъртта и пред непознатите лица на лекарите, наведени над него. Този поглед обиколи всички ни за някаква част от минутата. И тогава – това беше непонятно и страшно, аз не разбирам и досега, но не мога да забравя – тогава той изведнъж повдигна лявата си ръка (която се движеше) и не знам дали я насочи някъде нагоре, или ни заплаши всички. Жестът бе непонятен, но заплашителен…”

Десетилетия по-късно образът на отишлия си главнокомандващ преследва като кошмар най-близкия му съратник. Психолозите отбелязват, че в обятията на Морфей човек вижда най-често това, което се опитва да изтръгне от паметта си и което в будно състояние упорито иска да забрави. Вероятно затова Молотов описва сцената на Армагедон, отговаряйки на въпроса на журналиста Феликс Чуев посещава ли го Сталин нощно време: „Понякога ми се присънва. При някакви съвършено необичайни обстоятелства. В някакъв разрушен град… И никак не мога да изляза… Тогава го срещам“.

Превод от руски Димитрина Чернева

Александър Гогун е изследовател на сталинизма, автор и съставител на монографии и сборници, сред които „Неконвенционалната война. ГРУ и НКВД в тила на Вермахта“, „Черният PR на Адолф Хитлер. Документи и материали“, „Между Хитлер и Сталин. Украинските бунтовници“ и др.

–––––

[1] Така нарича Сталин Осип Манделщам в епиграмата си „Ний живеем без слух за страната под нас…“.

Александър Гогун