*Давид Гросман (Йерусалим, 25 януари 1954 г.) е световно известен израелски писател, носител на десетки награди. Активен пацифист и защитник на човешките права. Няколко от неговите книги са преведени на български език. През 2017 г. посети София за представянето на „Един кон влязъл в бар“ в превод от иврит на Емилия Юлзари. Този текст е публикуван във Financial Times и препечатан, с разрешение на автора, от The Times of Israel. Преводът на български език е от журналиста Йосиф Давидов, който го е публикувал на стената си във Фейсбук.
Кои ще бъдем, когато възкръснем от пепелта? Способни ли сме да разберем, че това, което се случи тук, е твърде огромно и твърде ужасно, за да бъде разглеждано през остарели парадигми?
Около 1000 цивилни убити, повече от 3000 души ранени, 200 души взети за заложници. Всеки оцелял е чудодейна история за находчивост и храброст. Безброй чудеса, безброй прояви на героизъм и саможертва на войници и цивилни.
Гледам лицата на хората и виждам шок. Изтръпване. Сърцата ни са натежали от постоянен товар. Отново и отново си казваме: това е кошмар. Кошмар без сравнение. Няма думи, с които да го опиша. Няма думи, които да го съдържат.
Виждам и дълбоко чувство за предателство. Предателството на гражданите от тяхното правителство – от премиера и разрушителната му коалиция. Предателство към всичко, което считаме за ценно като граждани и по-специално като граждани на тази държава. Предателство към неговата формираща и обвързваща идея. От най-ценния от всички резервоар - националният дом на еврейския народ - който е бил предаден на неговите водачи за защита и към който те е трябвало да се отнасят с благоговение. Но вместо това какво видяхме? Какво сме свикнали да виждаме, сякаш е неизбежно? Това, което видяхме, е пълното изоставяне на държавата в полза на дребни, алчни програми и цинична, тесногръда, бълнуваща политика.
Случващото се сега, е конкретната цена, която Израел плаща за това, че е бил съблазняван години наред от корумпирано ръководство, което го караше да се спуска от лошо към по-лошо; която ерозира нейните институции на закона и правосъдието, нейната армия, нейната образователна система; която беше готова да я постави в екзистенциална опасност, за да запази своя министър-председател извън затвора.
Само си помислете сега с какво си сътрудничихме години наред. Помислете за цялата енергия, мисли и пари, които пропиляхме, за да гледаме Нетаняху и семейството му да разиграват своите драми в стил Чаушеску. Помислете за гротескните илюзии, които създадоха за нашите невярващи очи.
През последните девет месеца милиони израелци излизаха по улиците всяка седмица, за да протестират срещу правителството и човека начело на кабинета. Това беше движение с огромно значение, опит Израел да се върне по пътя, обратно към възвишената идея в корените на неговото съществуване: създаване на дом за еврейския народ. И то не какъв да е дом. Милиони израелци искаха да изградят либерална, демократична, миролюбива държава, която уважава вярата на всички хора. Но вместо да се вслуша в това, което протестното движение има да предложи, Нетаняху избра да го дискредитира, да го представи като предател, да подбужда срещу него, да задълбочи омразата сред неговите идеи. И се възползваше от всяка възможност, за да заяви колко могъщ е Израел, колко решителен и преди всичко - колко добре е подготвен да се изправи срещу всяка заплаха.
Кажете това на родителите, полудели от мъка, на бебето, захвърлено край пътя. Кажете това на заложниците. Кажете го на хората, които са гласували за вас. Кажете го на 80-те пробива в най-модерната гранична ограда в света.
Но не се заблуждавайте и не бъркайте: с целия гняв срещу Нетаняху и неговите хора и политиката му, ужасът от последните няколко дни не беше причинен от Израел. Беше дело на Хамас. Окупацията е престъпление, но да застреляш хладнокръвно стотици цивилни - деца и родители, възрастни и болни - това е по-тежко престъпление. Дори в йерархията на злото има „класиране“. Има скала на тежест, която здравият разум и естествените инстинкти могат да идентифицират. И когато видите окървавената пръст на мястото на музикалния фестивал, когато видите терористи от Хамас на мотоциклети да преследват млади купонджии, някои от които все още танцуващи, без да осъзнават какво се случва …
Не знам дали хората на Хамас могат да бъдат наричани „животни“, но те несъмнено са загубили своята човечност.
Преживяваме тези нощи и дни като сомнамбули. Опитвайки се да устоим на изкушението да гледаме ужасяващите клипове и да слушаме слуховете. Усещане на страха, проникващ сред онези, които за първи път от 50 години - след войната на Йом Кипур - изпитват ужасяващата перспектива за поражение.
Кои ще бъдем, когато възкръснем от пепелта и влезем отново в живота си? Когато дълбоко почувстваме болката от думите на писателя Хаим Гури, написани по време на арабско-израелската война от 1948 година: „Колко много са тези, които вече не са с нас.“ Кои ще бъдем и какви човешки същества ще бъдем, след като осмислим това, което сме видели? Откъде ще започнем след унищожаването и загубата на толкова много неща, в които сме вярвали и на които се доверявахме?
Ако мога да си позволя предположение: Израел след войната ще бъде много по-десен, войнствен и расистки. Наложената му война ще циментира най-екстремните, омразни стереотипи и предразсъдъци, които рамкират - и ще продължат да рамкират още по-здраво - израелската идентичност. И тази идентичност отсега нататък също ще въплъщава травмата от октомври 2023 г., както и поляризацията, вътрешния разрив.
Възможно ли е това, което беше изгубено – или спряно за неопределено време – на 7 октомври да е нищожният шанс за истински диалог, за действително приемане на всяка от нациите съществуването на другата? И какво казват сега тези, които размахваха абсурдното понятие за „двунационална държава“? Израел и Палестина, две нации, деформирани и покварени от безкрайна война, които дори не могат да бъдат братовчеди - някой все още вярва ли, че те могат да бъдат сиамски близнаци? Ще трябва да минат много години без война, преди дори да се помисли за възприемане и изцеление. Междувременно можем само да си представим размера на страха и омразата, които ще излязат на повърхността. Надявам се, моля се, на Западния бряг да има палестинци, които въпреки омразата си към Израел — техния окупатор — да се отвърнат, независимо дали чрез действия или думи, от това, което са направили техните сънародници. Като израелец нямам право да им проповядвам или да им казвам какво да правят. Но като човешко същество имам право — и задължение — да изисквам от тях хуманно и морално поведение.
Към края на миналия месец лидерите на Съединените щати, Израел и Саудитска Арабия говориха ентусиазирано за мирно споразумение между Израел и саудитите, което да се основава на споразуменията за нормализиране на отношенията на Израел с Мароко и Обединените арабски емирства. Палестинците почти не присъстват в тези споразумения. Нетаняху, арогантен и излъчващ самочувствие, успя, по думите му, да прекъсне връзката между палестинския проблем и отношенията на Израел с арабските държави.
Израелско-саудитското споразумение не е свързано със събитията от „Черната събота“ между Газа и Израел. Мирът, който би създало, е мир на богатите. Това е опит да се загърби сърцевината на конфликта. Последните няколко дни доказаха, че е невъзможно да се започне разрешаването на близкоизточната трагедия, без да се предложи решение, което да облекчи страданието на палестинците.
Способни ли сме да се отърсим от изтърканите формули и да разберем, че това, което се случи тук, е твърде грандиозно и твърде ужасно, за да бъде разглеждано през остарели парадигми? Дори поведението на Израел и неговите престъпления в окупираните територии в продължение на 56 години не могат да оправдаят или смекчат това, което беше разкрито: дълбочината на омразата към Израел, болезненото разбиране, че ние, израелците, винаги ще трябва да живеем тук в повишена бдителност и постоянна готовност за война . В непрестанен стремеж да бъдем едновременно Атина и Спарта. И едно фундаментално съмнение, че някога ще можем да водим нормален, свободен живот, неограничен от заплахи и тревоги. Стабилен, сигурен живот. Живот, който е дом.
