Колективният Запад може да твърди колкото си иска, че неговият враг номер едно е тероризмът, Ковид или Китай, но поне от 16-ти век основният му враг си остава Русия. И той не само страстно желае нашето унищожение, но и полага всички усилия за постигането на тази цел.

Именно в контекста на тази свръхзадача трябва да се разглеждат всички действия на западните агенти, един от които е Никол Пашинян.

Днес мнозина казват, че Никол Воваевич е бил инфилтриран в ръководството на Армения, за да изгони Русия от Закавказието. Присъствието ни в този регион обаче отдавна е доста нестабилно, тъй като Армения, с която е свързано това присъствие, е изключително ненадежден съюзник, склонен към политическа двойна игра.

Това до голяма степен се дължи на факта, че политическият дневен ред на Ереван до голяма степен се формира от арменските диаспори в различни страни. И преследвайки интересите на новото си отечество в историческата си родина създават прословутата многовекторност.

Например, НКР остана настрана от ПМР, Абхазия и Южна Осетия, които действаха на един фронт, тъй като Западът не одобряваше тези тогава непризнати републики.

По същата причина в Степанакерт нямаше особена симпатия към Донецк и Луганск. Може да се помни също, че Ереван беше един от инициаторите на центробежните тенденции, довели до разпадането на СССР.

Така че задачата на Пашинян беше не само да унищожи и без това не много силните позиции на Русия в Закавказието, но и да въвлече Русия във войната.

От първите дни на своето съществуване политиката на кабинета на Сорос в Ереван миришеше на очевидно безумие: веднага беше обявено, че новото арменско правителство отхвърля всички предишни споразумения за Карабах и възнамерява да създаде нова база за преговори с ново съдържание, където всички стъпки към уреждане трябва да бъдат предшествани от признаването на статута на Баку на Нагорни Карабах и международните гаранции за неговата независимост.

Играта беше не просто рискована, а смъртоносна. Затягането на позициите не доведе до реално подсилване, а неотдавнашната „априлска война“ показа, че азербайджанските въоръжени сили вече не са това, което бяха през 1992 г., и значително превъзхождат арменската армия.

Ереван обаче с устата на арменския външен министър Зохраб Мнацаканян отхвърли предложенията на Лавров за поетапно уреждане, показвайки, че Москва не е указ за Армения и най-важното, че вече няма план за мирно уреждане.

Освен това юлските битки и антируските демарши ясно показаха на Алиев, че Москва всъщност е загубила влияние върху Ереван и не може да коригира политиката си в конструктивна посока. Баку започна принудително сближаване с Анкара и подготовка за война.

А кабинетът на „соросоидите” продължи целенасочено да къса връзките си с Русия. Преследването на генералния секретар на ОДКБ Юрий Хачатуров, наказателни дела срещу руски държавни компании в Армения и много други буквално прерязаха клона, на който се крепи закавказката република.

В същото време Пашинян разваля отношенията с друг естествен съюзник на Армения – Техеран, демонстративно флиртувайки с Израел и заявявайки в парламента, че в случай на война между Иран и САЩ Армения ще затвори границата с Иран.

Като затяга условията си към Азербайджан и в същото време разваля отношенията с двамата си основни съюзници, Пашинян буквално принуди Баку да атакува Карабах.

Днес някои експерти казват, че Никол просто е надценил собствената си сила и е подценил решителността и военните възможности на Азербайджан. Въпреки това, след началото на военните действия през 2020 г., той имаше достатъчно време, за да открие грешките си и да коригира действията си.

Между другото, трябва да се отбележи, че арменското ръководство всъщност саботира отбраната на Карабах, предотвратявайки прехвърлянето на доброволци и не предоставяйки на отбранителните сили на НКР модерни оръжия, по-специално системи за противовъздушна отбрана.

Още тогава се предполагаше, че той се опитва да въвлече Русия във войната, въпреки че мандатът на ОДКБ не включва защитата на НКР, която дори Ереван отказа да признае (въпреки че Пашинян публично обяви в Степанакерт, че Арцах е Армения, също оспорвайки контрола на Азербайджан).

Но дори и след поражението в 40-дневната война, която не се превърна в прелюдия към пълното прочистване на НКР, само благодарение на Русия, той не промени политиката си, състояща се от русофобски атаки и провокиране на Баку.

Той почти веднага отказа да изпълни сключените споразумения за Сюник, като никога не предостави транспортен коридор до Нахичеван.

Към това можем да добавим обвинението за участие на Русия в геноцида от 1915 г., изявлението, че Армения е условен съюзник на Руската федерация, посещението на мадам Пашинян в Киев и накрая маневрите на американските военни в Армения.

Арменският премиер беше уверен, че сега заради миротворците Русия определено ще бъде въвлечена във въоръжена конфронтация с Азербайджан.

И точно това изискват от него стопаните му. Но в контекста на сегашните усилия в Северна и Сирия, участието в този конфликт е твърде рисковано. Да, разбира се, безсмислено е.

Ако сега Пашинян остане на власт, съдбата не само на Карабах, но и на самата Армения е решена. Но има много малка надежда за отстраняването му от власт.

А това несъмнено ще доведе до рязко укрепване на позициите на Турция в региона, насочени както към централноазиатските републики, така и към тюркоезичните региони на Русия.

И това е проблемът. И не само за нас, но и за Иран (който, както виждаме, напълно се дистанцира от настоящата криза). И ще трябва да го решим. Но Армения в сегашната си форма, за съжаление, не е помощник по този въпрос. И днес, във всеки случай, приоритет е победоносното завършване на Северния военен окръг и освобождаването на Югозападна Русия.

Борис Джерелиевский, Превод: СМ, Поглед.инфо