Войната разби космополитния мит за ЕС
През последното десетилетие и особено след политическите шокове от 2016г., има нарастваща тенденция вътрешната и международната политика да бъдат разглеждани като набор от бинарни противоположности: демокрация и авторитаризъм, либерализъм и нелиберализъм, интернационализъм и национализъм, и така нататък. След руската инвазия в Украйна през миналия февруари, тази предиспозиция – история за добрите срещу лошите – стана още по-силна. Колкото и този наратив да е успокояващ обаче, той замъглява цялата сложност и противоречие на сегашния момент.
Европейският съюз играе специална роля в този доминиращ наратив. Блокът обикновено минава за един от добрите: той се бори за демокрация и либерализъм – две ценности, които са застрашени от Русия, която пък е от страната на авторитаризма и нелиберализма. ЕС също е смятан за въплъщение на космополитизма, противно на национализма на Русия и нейните евроскептични „популистки“ поддръжници.
В действителност обаче ЕС заема много по-сложно пространство сред бинарността, която доминира политическото ни мислене. Както показва прегледът на неговата история, той защитава по-скоро либерализма, отколкото демокрацията, докато репликира някои от чертите на национализма в по-широк, континентален мащаб. По решителен начин, вместо по-скоро да елиминира тези тенденции, войната в Украйна може би ги засилва.
Историята на европейския проект е по-проблематична, отколкото предполага идеята за него като символ на демокрацията. Неколцина „проевропейци“ знаят, че той започна като колониален проект – което може да бъде наречено негов първороден грях. Както Пео Хансен и Стефан Йонсон показаха, първата фаза на европейска интеграция през петдесетте години беше отчасти замислена, за да консолидира белгийските и френските колонии в централна и западна Африка, които се нуждаеха от инжекция със западногермански капитал. Мнозина в Западна Германия от друга страна, видяха в това възможност за връщане обратно в колониалната игра, от която те бяха изключени след края на Първата световна война.
От шейсетте обаче, когато Белгия и Франция загубиха остатъка от колониите си в Африка, шестте страни, които създадоха Европейската общност за въглища и стомана и Европейската икономическа общност се обърнаха навътре и забравиха колониалния си произход. По този начин разказът, който се появи около това, което се превърна в ЕС, се съсредоточи върху вътрешните уроци на европейската история (т.е. вековните конфликти между европейските държави, завършили с Втората световна война и Холокоста), а не върху външните уроци на европейската история (по-специално европейския колониализъм). Европа все повече се възприемаше като „затворена система“.
ЕС във вида, който получи след Маастрихтския договор от 1992г., все повече виждаше себе си като превозно средство, чрез което авторитарните държави могат да направят демократичен преход. Той беше смятан за основополагащ за трансформацията на Италия и Западна Германия в ранната фаза на европейската интеграция, а после отново с Гърция, Испания и Португалия, които се присъединиха през осемдесетте. В действителност това, което направи ЕС, беше да ограничи националния суверенитет на своите държави членки.
Но в периода след Студената война основополагащата история за един ЕС, който защитава демокрацията, продължи да се засилва заедно с разширяването на блока с новите членове от централна и източна Европа. Революциите след 1989г. в страните от Варшавския договор бяха смятани преди всичко за демократични революции. Но както Бранко Миланович наскоро ни припомни, те бяха и националистки революции, които искаха да създадат етнически хомогенни национални държави. Присъединяването към ЕС означаваше, че националният и народностният суверенитет на тези държави е незабавно ограничен. В средносрочен план това произведе откат срещу ЕС, чийто ефект сега виждаме в Унгария и Полша.
Освен това, включването на страни от централна и източна Европа засили идентичността на ЕС като бял блок. Новите членове смятаха процеса на приемане за „завръщане в Европа“. Но ако „Европа“, в която те влизаха, беше просто следвоенен проект за интеграция, това не е било „завръщане“, защото те никога преди това не са били част от нея. „Европа“, в която те си мислеха, че се „връщат“, беше много по-стара идея за Европа – цивилизационна. ЕС, от своя страна, реши, че е напълно естествено страните от централна и източна Европа да се присъединят към него – след като, разбира се, са провели реформи. Мароко, от друга страна, също кандидатства за присъединяване към Европейската общност, каквато беше тя през 1987г., но му беше казано, че не може да го направи, независимо какви реформи е провел, защото не е европейска страна.
През 2010-те години, когато ЕС претърпя серия от каскадни кризи, съюзът започна да се чувства много по-застрашен и в резултат стана по-дефанзивен, което доведе до съживяване на идеята за „геополитическа“ Европа, която се появява за първи път през двайсетте. Тази идея е отговор на усещането за европейски упадък след Първата световна война – по-специално, страх от това, че Европа губи сила спрямо Съветския съюз и Съединените щати. Пан-европейското движение, което вдъхнови следвоенния „Европейски проект“, принуди европейците да се обединят, за да станат „трета сила“ в международната политика и да поддържат позицията си на световна сила. Централна за това мислене беше идеята за Африка като европейска „плантация“.
Контекстът през 2010-те години очевидно беше доста различен. Но след кризата на еврото и водопадът от други кризи, които последваха, ЕС все повече се усещаше заобиколен от заплахи – „арка от нестабилност“, простираща се от изток на юг над Европа. На този фон „проевропейци“ като френския президент Еманюел Макрон си представяха, по забележително сходен начин с двайсетте години, че европейците могат да се обединят и да станат трети „полюс“ в международната политика, при положение че Китай беше заместил Съветския съюз като втори полюс. Такъв беше фонът на френетичните дискусии в тинк танковете на външната политика по отношение на концепции като „европейски суверенитет“ и „стратегическа автономия“.
„Проевропейците“ традиционно отхвърлиха идеята за суверенност, която смятаха за остаряла. Всъщност, особено през двете оптимистични десетилетия след края на Студената война, мнозина си представяха, че европейската интеграция ще преодолее не само националните суверенитети, но суверенитета изобщо, докато ЕС се превръщаше в един вид план за глобално управление. Но тъй като станаха по-дефанзивни, „про-европейците“ започнаха да прегръщат идеята за суверенност – поне на европейско ниво. Например, ако в началото те си предствяха, че премахването на границите в рамките на ЕС е първата стъпка към свят без граници, сега започнаха да разбират, че всъщност имат нужда от здрава външна граница.
Също така, вследствие на бежанската криза през 2015г., заплахите за Европа ставаха мислими във все по-цивилизационни термини. Крайнодясното се възраждаше, а център-дясното започна да се сближава с него, особено по въпросите за идентичността, имиграцията и исляма. Политическата зона, в която това сближаване между център-дясното и крайнодясното се разигра най-ясно, и с най-ужасяващи последствия, е имиграцията. От 2014г. насам 27 000 души са загинали в Средиземно море, отчаяно опитвайки се да достигнат Европа с лодки. Както Human Rights Watch се изрази наскоро, политиката на ЕС може да бъде обобщена в няколко думи: „оставете ги да умират“.
В същото време „геополитическите“ заплахи за Европа също придобиха все по-цивилизационни измерения. Докато крайнодесните се фокусираха върху заплахата за европейската цивилизация от имигрантите, най-вече мюсюлманските, политиците центристи, като Макрон, говореха повече за заплахата срещу европейската цивилизация от други сили – по-конкретно Китай, Русия и дори Съединените щати (от тук и нуждата от „стратегическа автономия“, която предполага независимост от САЩ по въпросите на сигурността). Поради това, когато Русия нападна Украйна през 2022 г., това неизбежно беше видяно като цивилизационния друг, срещу когото Европа трябва да се защити сама.
Отговорът на ЕС на войната в Украйна беше доста различен от отговора му на други конфликти „в съседство“. Въпреки че продължаваше брутално да отблъсква мигранти в Средиземно море, той отвори границите си за бежанците от Украйна и им осигури необикновена подкрепа. ЕС смяташе, че Украйна защитава „европейските ценности“ – които, ако слушаме европейските лидери, сега вече изглежда включват териториален интегритет и държавен суверенитет. Полша, управлявана от „популистко“ правителство, което е един от водещите поддръжници на Украйна в ЕС, сега внезапно е смятана за борец за абсолютно същите ценности – включително демокрацията – които преди това се смяташе, че отхвърля.
Може би най-характерната особеност на европейския отговор обаче е начинът, по който „проевропейците“ внезапно прегърнаха националисткото движение – както илюстрират повсеместните украински флагове. По традиция „проевропейците“ не правеха разлика между етнокултурната и гражданската версия на национализма, а виждаха целия национализъм като опасна сила. „Национализмът е война“, както каза президентът Франсоа Митеран в речта си пред Европейския парламент. Това недиференцирано отхвърляне формира отговора на „проевропейците“ на „Брекзит“ – те решиха, че Обединеното кралство е безнадеждно скъсало с реалността.
Това, което прави внезапната идентификация на „проевропейците“ с украинския национализъм още по-странна, е че това не е просто някакъв национализъм. Той по-скоро има дълга история на антисемитизъм, простираща се от казашкия предводител Богдан Хмелницки през 16 век, до Степан Бандера през Втората световна война – и двамата все още почитани в Украйна. Още повече, че след 2014г. по-голяма част от сражения в Донбас бяха провеждани от батальона „Азов“ – неонацистка милиция, която беше интегрирана в Украинската национална гвардия. Поддръжниците на Украйна твърдят, че тези неонацистки елементи по-късно са били отстранени. Но поне двама от петимата командири от „Азов“, които президентът Володимир Зеленски наскоро върна в Украйна като герои, са неонацисти, които водят началото си от основаването на "Азов".
Точно както се смяташе за естествено страните от централна и източна Европа да се присъединят към ЕС след края на Студената война, сега се смята за естествено да се присъедини и Украйна. Всъщност, въпросът за украинското присъединяване сега е най-голямата грижа на „проевропейците“. По типичния технократски начин те са фокусирани върху това как да менажират процеса. Но има много по-големи въпроси, като например дали Украйна ще стане по-голямата версия на Унгария и Полша, след като влезе в Европейския съюз.
Междувременно, опасността е в това, че войната и украинското влизане в ЕС ще засилят тенденцията на съюза да гледа на себе си като на въплъщение на застрашената европейска цивилизация, както и ще продължат да засилват неговата идентичност на бял блок.
unherd.com, Превод: Екатерина Грънчарова
