Проявената от руския лидер милост към Евгени Пригожин не е признак на слабост, а ловък ход.

Голяма част от западния анализ на събитията в Русия от миналия уикенд заключи, че Владимир Путин е проявил слабост, позволявайки на Евгени Пригожин и на други командири от Вагнер да заминат мирно за Беларус, а на редовите войници да се присъединят към руската армия или да се приберат по домовете си. Разбира се, ако Путин действително беше смазал бунта със сила и екзекутирал лидерите му, коментаторите биха посочили това като ново доказателство за неговата бруталност и безскрупулност, а вероятно и за присъщата диващина и агресия на руската национална традиция.

Тези заключения са оцветени от разбираемо неодобрение към руския лидер и не представляват трезв и обективен анализ. Всъщност, въпреки че Путин очевидно е отговорен за създаването на условията за тази бъркотия, трябва да приемем възможността, че през уикенда той се справи с нея добре. В обръщението си към нацията в събота сутринта той демонстрира решителност и категоричност. Путин даде ясно да се разбере, че не възнамерява да се поддаде на исканията на Пригожин и че ако той и други лидери на Вагнер продължат бунта си, ще бъдат обвинени в измяна ( и, по подразбиране, вероятно екзекутирани).

И тъй като много бързо стана ясно, че сред редовната армия няма да има метеж в подкрепа на Вагнер, Пригожин беше изправен пред избора да нападне Москва, което почти сигурно щеше да доведе до избиване на всичките му хора и до собствената му смърт, или да се предаде при определени условия. При тези обстоятелства Путин нямаше да спечели нищо, ако беше тръгнал да преследва силово отмъщение, което щеше да убие голям брой руснаци и много лошо да подкопае руската война в Украйна. Показвайки великодушие, щеше да спечели всичко. Все пак, той беше победил.

В допълнение, основната причина, поради коятро Путин не действа по-рано, за да подтисне Пригожин и да приключи разправията му с руското висше командване, беше точно тази – че от повече от година руската вътрешна пропаганда беше изградила имиджа на бойците от Вагнер като руски военни герои. Избиването им не би се приело добре от обикновените руснаци.

Има два обширни урока от станалото в Русия миналия уикенд. Първият има връзка с дългата история на превратите, квази-превратите и елитните бунтовници по света. Много голяма част от тях не са били замислени като сваляне на управляващия и завземане на върховната власт, нито пък са довеждали до битки. По-скоро те са били въоръжени демонстрации от еквивалента на средновековните барони, целящи да притиснат монарха, така че той „да удовлетвори оплакванията“, да отстрани определени съперничещи барони от двора и да предложи на бунтовническите предводители доходни постове.

Ако монархът остане твърд, в много от случаите замесените барони се извиняват, заклеват се в лоялност пред краля, прибират си хората си и отиват за известно време в изгнание. Ако монархът се огъне, те прибират хората си, слагат печалбите в джоба си и се зкалеват в лоялност пред краля, въпреки че в този процес, както при Едуард II, Ричард II и други – монархът може да загуби толкова много авторитет, че да се стигне до повторен бунт и той да бъде постигнат от лепкав край. Миналия уикенд в Русия монархът остана твърд.

Другият урок е свързан с дълбоката забрана в руското общество руски войници да проливат кръвта на други руснаци, което пък е свързано с дълбоките страхове от гражданска война и хаос. Тези страхове имат стари корени в кошмарите на елита за „руски бунтове, безсмислени и безмилостни“, както ги описва Пушкин. Но още повече –  в наследените спомени за ужасяващите последици от Болшевишката революция от 1917 г. и от анархията и икономическата мизерия на 1990те години, които последваха разпадането на Съветския съюз.

Поради това и думите на Путин за 1917 г. в речта му в събота имаха огромен резонанс за много руснаци: „Подобен удар беше нанесен на Русия през 1917 г., когато страната се сражава в Първата световна война. Но победата ѝ е открадната: интригите, кавгите и политиканстването зад гърба на армията и нацията се превръщат в най-големите сътресения, унищожаването на армията и разпадането на държавата, както и в загуби на огромни територии, което в крайна сметка довежда до трагедията на гражданската война... Ние няма да позволим това да се случи отново.“

Може би най-голямата загадка, свързана с разпадането на Съветския съюз, е защо съветската армия не се сражава много по-усилено и не уби много повече хора, за да задържи това разпадане, и защо опитът за преврат срешу Михаил Горбачов през 1991 г. е отхвърлен от по-голямата част от въоръжените сили и поради това страната се срива толкова бързо. Тези аспекти от руската история предоставят част от отговора на тази загадка.

Събитията през този уикенд потвърдиха, че съдбата на режима на Путин ще бъде решавана на първо място не чрез конспирации в руския елит, а от това, което ще става на бойното поле в Украйна. Ако руската армия успее да удържи съществуващата линия, Путин ще обяви победа срещу това, което успешно описа пред руския народ като обединен опит на Запада да унищожи Русия.

Ако украинците направят пробив, Путин може да бъде принуден да подаде оставка, но може и да ескалира към ядрена война. Вероятно най-опасният ефект от удара по престижа на Путин от бунта на Вагнер би бил, че дори и без победа в Украйна, той може да се почувства предизвикан да възстанови имиджа си на силен чрез директен отговор срещу Запада заради подкрепата му за Украйна. В този случай опасността за режима на Путин ще бъде засенчена от опасността за цялото човечество изобщо.

 "Гардиън", превод: Екатерина Грънчарова