В хода на историческото развитие на човечеството през вековете и еволюцията на формите на държавно управление и вътрешна организация на държавите, войната все още остава като основна форма за разрешаване на междудържавни противоречия и уреждане на териториални спорове.

 

 

 

Военният конфликт между две държави е процес, който не възниква без причина. Предшества го т.н. „Спирала на конфронтация“- процес, при който един спор между две държави постепенно се трансформира в конфликт, привличайки около себе си различни сфери и отрасли в развитието на конфронтация. Последният етап са прекратяване на дипломатическите отношения и обявяването на война. Войната има своя ход и след определен период от време, военните действия спират с подписването на примирие и се слага край на войната със сключването на мирен договор.

През последните десетилетия взаимозависимостта между държавите става все по-силна, многопластова и сложна с развитието на сътрудничеството, научния и техническия прогрес, зависимостта от суровини и енергийни ресурси, нуждата от стабилни пазари и търговски пътища към тях, навлизането на нови форми и тактики за водене на война, модернизацията на оръжията и тяхната унищожителна сила, жестокостта във военните театри и появата на нови форми на съпротива принуждава държавите да потърсят взаимно съгласие и договаряне за начините и обичаите за водене на война.

Договорените и подписани конвенции в Хага през 1899 и 1907 г. поставят граници, в които да се води войната по суша и море, определят правния статут на неутралните страни, този на военнопленниците и пр. в условията на военен междудържавен конфликт.

След двете световни войни, тези първи конвенции са разширени като обхват с нови четири конвенции, подписани през 1949 г. в Женева, които от своя страна са разширени с допълнителните Протоколи от 1977 г. и 2005 г. по-късно.

Днес, всеки ограничен регионален конфликт има потенциал да се прехвърли в съседни държави и региони, въвличайки ги в него именно поради силната взаимозависимост между държавите.

Специалната военна операция (СВО) на Русия в Украйна, започнала през февруари 2022 г., към април 2023 г. показва всички признаци на една необявена война на Европейския съюз, Великобритания и САЩ (и НАТО) срещу Русия чрез Украйна.

Ще припомня думите на ключови политици, които ще останат в историята не като миролюбци, а като подпалвачите на една абсурдна и ненужна война:

— Джо Байдън: „Украйна устоява. Демокрацията устоява. Американците са с вас и светът е с вас» – каза Байдън при посещението си в Киев и срещата му със Зеленски, февруари 2023 г.,

«Киев се държи здраво! Ще защитим демокрацията и свободата!», „САЩ и НАТО не искат война. Съединените щати събраха коалиция за Украйна. Ние изпращаме модерни оръжия там“.

— Йенс Столтенберг: „НАТО не е страна в конфликта, но ще изпраща по-прецизни оръжия за Киев“ (септември 2022 г.) …

„Военната помощ на страните от НАТО за Украйна надхвърли 65 милиарда долара“ (април 2023 г.) …

„Единственият начин за постигане на продължителен и устойчив мир е доставянето на оръжие за Украйна“…

«Няма избори без рискове, но най-големият риск е Русия да победи» (февруари 2023 г.)

— Урсула Фон дер Лайен (ЕС) и Йенс Столтенберг (НАТО) през януари 2023 г. като две международни регионални организации подписаха стратегическо споразумение за задълбочаване на сътрудничеството и се договориха за обща политика към войната в Украйна. Урсула сложи ЕС реално на военната пързалка, а НАТО се превърна в един агресивен блок, далеч от духа на колективната отбрана.

— Урсула Фон дер Лайен „Путин трябва да плати за жестоката война“, а на Русия да бъде нанесено стратегическо поражение на фронта в Украйна (февруари 2023 г.), „Украйна трябва да спечели тази война“ (май 2022 г.).

— Върховният комисар по външна политика и сигурност на ЕС Жозеп Боррел, който нееднократно заявява, че „Тази война ще бъде спечелена на бойното поле“ (април 2022 г.), по този начин с половин уста официално признава, че ЕС е в състояние на война с Русия:

„ЕС ще продължи да доставя оръжия на Украйна, докато конфликтът приключи“

А в изказването си пред Междупарламентарнана конференция в Прага на 5 септември 2022 г. призовава: „27-те държави-членки да останат единни във войната срещу „фашисткия руски режим“, „трябват още военна и финансова помощ за Украйна и увеличаване на военните бюджети на страните-членки“ (март 2023 г.)

— Емануел Макрон: „Помагаме на Украйна да се защити“ (доставка на оръдия „Цезар“ (CAESAR) (октомври 2022 г.), „Искам Русия да бъде победена в Украйна и искам Украйна да може да защити позицията си“, „Искам Русия да загуби войната, но не и да бъде смачкана“ (февруари 2023 г.)

— Педро Санчес: „Трябва да го направим. Не може да има равнопоставеност между този, който напада и този, който е нападнат. Ще помогнем на Украйна (с оръжия б.а.) да защити своята териториална цялост“ (2022 г.).

— Министърът на външните работи на Германия Аналена Бербок заяви, че „Водим война срещу Русия, не един срещу друг“ — януари 2023 г., на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа в Страсбург. Преди това, в интервю заяви, че „НАТО воюва с Русия“.

— Риши Сунак: „Обединеното кралство ще е първата държава, която ще осигури на Украйна по-далекобойни оръжия. Затова работим с нашите съюзници да предоставим на Украйна най-модерните противовъздушни системи и да изградим военновъздушната сила, от която те имат нужда, за да се защитят“ (февруари 2023 г.)

— Джъстин Трюдо: Канада се ангажира да достави над два милиарда долара военна помощ на Киев. Освен това, Отава ще купи за нуждите на Украйна американска усъвършенствана ракетна система „земя-въздух“ „НЕЙСАМС“, „И двамата (Трюдо и Байдън б.а.) използвахме санкции, наказателни икономически мерки, за да продължим да изтощаваме военния арсенал на Кремъл» … САЩ и Канада стоят «рамо до рамо» с Украйна и нейния народ «колкото е необходимо», за да защитят демокрацията и международния ред. (2023 г.)

— Британският министър на отбраната Бен Уолъс: „Ще изпратим и 600 ракети „Бримстоун” на фронта, което ще бъде изключително важно, за да помогнем на Украйна да доминира на бойното поле“

— Бившият ни министър-председател Кирил Петков (декември 2021-август 2022): „За 164 дни България изнесе индиректно за Украйна оръжие за около 5 млрд. лева“ (март 2023 г.)

— Корнелия Нинова – министър на икономиката в кабинета на Кирил Петков: „България не е изнесла нито един патрон за Украйна!“ (Януари 2023 г.)

Западният свят (49 страни) застават в позицията на „неутрални“ държави спрямоконфликта в Украйна, но фактически всички участват активно с предоставяне на оръжие, инструктори, обучение на собствена територия на украински военни да боравят с новото оръжие, постоянни финансови потоци за закупуването на оръжия и боеприпаси, маскирани зад извисената добродетел „в защита на демокрацията, мира и свободата в света“ срещу „тиранинът“ Путин.

Военните бюджети на повечето държави чувствително нарастват, както и военните поръчки – ясен индикатор за подготовка за евентуална бъдеща война.

Дори международни организации като „неутралния“ МВФ, „миролюбивия“ ЕС и „отбранителната“ НАТО се включват и във финансирането и подпомагането на Украйна, за „победа на всяка цена“ над Русия.

Зловеща ирония е «Фондът за мир» на ЕС да бъде предназначен основно като инструмент за оказване на военна помощ и закупуване на оръжия за Украйна.

Управляващата върхушка на ЕС изиска допълнително от държавите-членки да увеличат военното си производство и доставки за войната в Украйна, като по този начин ЕС минава на военни коловози, нещо, което не се е случвало от Втората световна война насам.

Така ЕС абдикира изцяло от всичките си основополагащи принципи „Войната да е не просто немислима, но и невъзможна“, за поддържане на мира, залегнали в основните договори за създаване на ЕИО, ЕО и ЕС в т.ч. за укрепване на международната сигурност, съгласно целите и принципите на Устава на Организацията на обединените нации, реализиране на заветите и идеите на бащите на това начинание — Робер Шуман „Общите интереси, които са задължителни за създаването на обща икономическа система могат да бъдат зрънцето, от което да се роди по-широка и дълбока общност между страни, дълго време противопоставяли се една на друга чрез кръвопролитно разделение.” и Жан Моне „Няма друго бъдеще за хората в Европа, освен в съюз“ … „Европа ще бъде изкована в кризи“.

От направените сводки от украински източници към момента официално за Украйна са предоставили средства и/или военна техника над 30 държави, като САЩ (включително по договора Заем-наем), Великобритания, Канада, Полша, Чехия, Литва, Латвия, Германия, Естония, Нидерландия, Турция, Дания, Швеция, Италия, Франция, Румъния, България, Северна Македония, Гърция, Словакия, Норвегия, Финландия, Словения, Швейцария, и др.

Отделна графа е интензивната военна подготовка по натовски стандарт на украински военни, тяхното обучение за боравене с модерно оръжие, изпращането на западни инструктори на бойното поле да планират и провеждат военните операции в Украйна, привличане на доброволци и наемници, които воюват с украинците против Русия.

Украйна се превърна в един голям военен полигон, където се тестват и рекламират различни видове оръжия, изпитват се на практика военни доктрини и тактики за водене на война.

На последните две срещи среща държавите-членки на НАТО, първо в Мадрид през юни 2022 г., се договориха за повече НАТО, по-малко сигурност и централна роля на източния фланг на НАТО в лицето на Триморието срещу Русия.

На втората среща през март 2023 г. в Брюксел се договориха за Украйна доставянето на по-широка военна помощ, предоставяне на ПВО „Пейтриът“ и SAMP/t, танкове „Леопард“, леко стрелково оръжие и… дори снаряди с обеднен уран за танковете и артилерия.

Намерението за доставяне от страна на Великобритания (и САЩ) на снаряди с обеднен уран (сходни на използваните в Ирак и Югославия) на Украйна е опасен танц над бездната върху много тънък лед. Въпросът е на границата на няколко международни конвенции, както за конвенционални и неконвенционални, така и за оръжия, които могат да окажат въздействие и да променят околната среда и да увредят здравето на поколения хора.

Аргументите, че тези оръжия не са обект на разглеждане от конвенциите за неконвенционалните въоръжения са уместни, дотолкова, доколкото същите нямат този разрушителен ефект каквато има ядрената бомба. Тези боеприпаси лесно биха могли да бъдат поставени в категорията на т.н. „мръсни бомби“, но дългосрочният ефект върху здравето на хората и животните, пораженията върху околната среда и замърсяването й с радиоактивни елементи не е за подценяване.

Тази стъпка е допълнително нагнетяване на конфликта в Украйна и опасност от неконтролируема ескалация към съседни държави и райони, доставили такова снаряжение.

Списъкът с оръжия постоянно се обогатява и те стават все по-мощни и далекобойни. Искането за предоставяне на натовски военни самолети за сега не се планира, но това не попречи Украйна да получи почти всички налични самолети и вертолети от съветската епоха, доставени й като помощ.

Искам да отбележа, че в началото на конфликта Украйна е разполагала на въоръжение около 150 изтребителя и около стотина хеликоптера, които много бързо бяха извадени от строя от руските въздушни и космически сили.

Към настоящия момент над Украйна са свалени допълнително около 250 изтребителя и 150 хеликоптера, доставени от трети страни, съдейки от сводката на руското министерство на отбраната към 12 април 2023 г. (407 изтребителя и 228 хеликоптера). Ако все пак се вземе решение да бъдат доставени самолети F-16 на Украйна, то доставката им няма да е директно от САЩ, а ще бъдат използвани някои от бедните натовски държави за тази цел.

По този начин, пряката отговорност ще се стовари върху държавата, получила и предоставила изтребителите на Киевския режим.

На този етап украинските пилоти не могат да управляват такива самолети, за което е наложително изпращането на фронта пилоти и технически персонал на трета държава.

Това автоматично означава намеса в конфликта и потенциален риск от разпростирането му извън територията на Украйна.

От изложеното до сега възниква интересен въпрос, от гледна точка на международното хуманитарно право:

Дали почти пряката намеса на цяла група държави (Полша, Великобритания, САЩ, Германия, Литва, Латвия и др.), членуващи в две регионални международни организации (НАТО и/или ЕС), възприемайки се формално като „неутрални“ спрямо конфликта в Украйна (първоначално вътрешен конфликт – гражданска война, после междудържавен – Украйна и Русия) чрез предоставяне на оръжия, инструктори за водене на военните операции, доброволци, логистика, обучение и разузнаване основно в полза на една страна в конфликта (Украйна) може да се окажат в позицията на страна (съ)участник и да попаднат под ударите на санкции, или в по-лош сценарии да станат легитимни военни цели и да се окажат в състояние на война с другата страна от конфликта (Русия)?

Този въпрос при какви условия една страна губи своя формален неутралитет (от военна гледна точка) и става част от страните във военен конфликт е сложен и обект на спорове и различни тълкувания.

Безпрецедентното предоставяне на военна техника специално за Украйна към момента може да се окачестви като нарушение на тези конвенции за статута на неутралните държави и ги поставя всички тях в правната позиция на (съ)участници във военния конфликт в Украйна. При тази хипотеза, Русия има пълно право и свобода да предприеме контрамерки по потенциални цели в тези страни, с цел да защити себе си, както и да преустанови доставката на допълнителна военна техника от тях, декларирайки ги като „легитимна военна цел“.

Тази игра е танц по острието на бръснача и риск да се отворят портите към Армагедона.

Например, може да стане обект на превантивен удар дадено летище в страна, която е предоставила своята територия за доставка и транзит на оръжия, боеприпаси или служи като плацдарм за прехвърляне на военни подразделения към военните театри в Украйна.

Друга възможност е да бъде неутрализиран транспортен кораб или самолет пренасящи въоръжение за Украйна. Не е изключено и да бъде обезвреден даден сателит или безпилотен дрон, подпомагащ военните действия в Украйна.

Скоро станахме свидетели на инцидент над Черно море, при който разузнавателният дрон MQ-9 Reaper на ВВС на САЩ в опит да се доближи с изключени транспондери до териториалните води бе повреден от руски изтребител СУ-27 и пада в морето.

Такива случаи е възможно в бъдеще да зачестят. Риск представлява обособяването на командно-координационни центрове в градове в близост до зоната на конфликт, от които да се ръководят и координират действията за подпомагане на украинската армия на бойното поле.

На практика такава стъпка означава въвличането тези страни в конфликта в Украйна, а центровете да станат легитимни военни цели. Това е така, защото според V Конвенция от 1907 г. за статута на неутралните обекти, държавите придържащи се към неутралитет, следва изрично да се въздържат от предоставяне на територията си за провеждане на военни операции за нанасяне на военни удари по цели на противниковата страна.

Аналогично, всяка от страните, предоставили индивидуално тежко въоръжение може да се окаже в един момент въвлечена пряко в конфликта и да се превърне в „легитимна военна цел“, без да е необходимо да се задейства чл. 5 за колективна отбрана от договора за НАТО.

В класическата си форма „неутралитетът“ е когато една държава решава да не заема страна при възникнал въоръжен конфликт между други държави, като причините за това варират от постигане на договорка между едната страна — която да запази неутралитет — и другата — която ще провежда военните действия – спрямо трета страна, до печелене на време за подготовка и последващо участие във военните действия.

Например такъв е неутралитетът на Австро-Унгария и Германия в Руско-турската война 1877-1878 г. Неутралната държава по правило се въздържа от намеса във войната, както и от оказване на помощ на която и да е от страните в конфликта чрез предоставяне на оръжие, боеприпаси, коридори, летища, пристанища и т.н. Обичайна практика е при избухване на въоръжен конфликт, държавата да декларира ясно волята си за придържане към неутралитет, с цел да се избегнат грешни тълкувания на политиката или поведението й от страна на участниците.

Поради тази причина, държавите следва да декларират изрично своя неутралитет (Хагската конвенция 1907), както и при какви условия ще се придържа към него.

Неутралната държава, в случай, че в хода на военните действия бъдат застрашени нейни жизненоважни интереси, някои от тях пряко свързани с нарушаване на сфери на влияние, подкопаване на сигурността и стабилността на политическата и икономическата й система, включително териториална цялост, то тя може да преустанови статута си на неутрална държава.

Когато настъпи такъв момент, неутралната държава отново чрез декларация (или чрез ултиматум) обявява причините за своето решение, което може да включва условия и срок за тяхното изпълнение към една от страните в конфликта. След изтичането на срока, страната става част от въоръжения конфликт с всички последствия, които това решение носи

Формите на неутралитет варират според условията, в които възниква и е твърде разтегливо понятие. Може да срещнем случаи на „гарантиран неутралитет“, „постоянен неутралитет“, „частичен неутралитет“, „деклариран неутралитет“, неутралитет на „невоюващата неутрална държава“ и др.

Най-интересният аспект на неутралитета като форма е този на „невоюващата неутрална държава“, която стриктно спазва неутралитета към едната страна от въоръжения конфликт, налага й санкции, ограничения, докато с другата поддържа нормални интензивни отношения, включително и търговски, с което на практика се подхранват военните действия, но без да са официално страна във въоръжения конфликт.

Този полу-неутралитет често преминава към въвличане във военните действия. Исторически го наблюдаваме с Испания, Италия и България през 1939 г., които декларират неутралитет и официално не участват във военните театри в началото на Втората световна война.

Италия в началото на войната запазва частичен неутралитет докато се подготви за война, и се отказва от него (1940) като се включва ефективно във военните действия във Втората световна война. Испания запазва неутралитет и не се включва във войната, но изпраща „Синята дивизия“ от доброволци, които взимат активно участие във военните действия срещу СССР в състава на немската армия, но без да използват официалните държавни символи. България запазва неутралитет до март 1941 г., когато се присъединява към Тристранния пакт и на 14 декември обявява война на САЩ и Великобритания, с което влизаме във Втората световна война.

След Втората световна война отбранителните съюзи на регионално ниво за колективна отбрана НАТО (1949) и Варшавският договор (1955), придобиват основно и решаващо положение в сигурността на глобално ниво, както и нов прочит за придържането на една държава към статута на „неутралитет“, което е силно ограничено от поетите съюзни отговорности, както и предоставяне на част от територията за чужди военни бази и военно присъствие, включително и разполагане на стратегическо оръжие.

В последните месеци дори държава, която е с гарантиран неутралитет от Великите сили, каквато е Швейцария от 1815 година след Виенския конгрес и наполеоновите войни, в настояще време поради СВО на Русия в Украйна и в резултат на истерията и безогледната и едностранчива пропаганда и натиск, повдигна въпросът за отказ от статута си на неутралитет.

Аналогично и Австрия, която след Втората световна война се придържа към деклариран неутралитет, като не членува във военните съюзи. За щастие, двете държави успяха да удържат на натиска за евентуален отказ от политиката на неутралитет след началото на руската специална военна операция в Украйна.

Държави с неутрален статут са също Лихтенщайн, Кипър, Ватикана, Финландия, Швеция, Малта, Ирландия, Туркменистан, Камбоджа.

Финландия и Швеция се позоваваха на „правото на взаимна защита“ от Договора за ЕС (1992), както и за настъпилите „промени в структурата на европейската безопасност“ във връзка със специалната военна операция на Русия в Украйна решават да преустановят статута си на военен неутралитет, дали от страх, или от това, че имат стратегическо географско положение, подадоха документи за членство в НАТО.

Така се отказаха от статута си и политиката на активен неутралитет, но до реално членство стига Финландия, докато Швеция трябва да получи благословията от Турция.

По мое мнение, военната криза в Украйна беше повече повод, отколкото необходимост за преустановяване на политиката на неутралитет за тези страни.

Скоротечното придвижване на НАТО до границите на Русия с приемането на тези две държави (Финландия има 1340 км пряка граница с Русия) без да бъдат поставяни каквито и условия за членство е прецедент и ясен сигнал за прилагане на двоен стандарт, който би трябвало да предизвика раздразнение сред онези страни — членки, които трябваше да изпълнят тежки условия, да предприемат непопулярни структурни реформи в областта на отбраната и въоръжените сили, за да бъдат приети за членове (България например) в Североатлантическия алианс.

Европейската архитектура за сигурност е поставена в съвсем нови условия, напълно променена от 80-те години, а отбранителната и военната политика и доктрина на тези държави следва да бъде преразгледана.

Русия не закъсня с отговора: Разположи тактически ядрени ракети в Беларус (които са по-скоро с въздържащ ефект) и промени външнополитическата си доктрина, като европейските страни са поставени на една нова основа, следствие от политиката им на конфронтация. Предстои и военната доктрина да претърпи пълна промяна.

Предимството на неутралните държави в дипломацията е в това, че на тяхна територия може да се разчита на посредничеството им при провеждане на директни контакти между страните в положение на конфликт да могат да проведат необходимите консултации, да започнат преговори за регулиране на конфликта или избягване на такъв.

Що се отнася до военното измерение, неутралните страни не участват и се въздържат от участие в миротворчески, мироопазващи или мироналагащи мисии под егидата на международна организация или такава за колективна отбрана. Има изключения – програмата на НАТО „Партньорство за мир“, където участват и държави с деклариран неутралитет като Швеция.

Единствените получили право да се намесват пряко в кризи и/или въоръжени конфликти между държавите са двете световни организации като Обществото на народите (1919-1945) и Организацията на Обединените нации (1945) г. Регионалните международни организации могат да предприемат мерки и действия единствено на регионално ниво, но винаги съобразени с решенията на универсалните международни организации, каквато е ООН. Става въпрос за обща солидарност в действията при наличие на конфликт, който може да излезе от контрол и да се прехвърли в съседни държави (чл.42 от Устава на ООН).

Въпреки статута си на неутрални държави, всички те са членове на ООН и като такива следва да се съобразят с поетите ангажименти (съгласно Устава на ООН), които могат да изискат тези страни да изоставят статута си на неутрални държави.

При появата на кризи с потенциал да застрашат международната сигурност и мир, Съветът за Сигурност на ООН може да реши да се предприемат невоенни мерки спрямо държавата-нарушител (чл.41 от Хартата на ООН) и да препоръча на държавите членки налагането на невоенни санкции – икономически, финансови, търговско ембарго, забрана за полети и транзит, прекъсване на комуникации, поставянето й в международна изолация или замразяване/преустановяване на дипломатическите отношения.

При такава ситуация, всички държави-членки на ООН, дори неутралните държави, би следвало да се съобразят с решението на Съвета за сигурност на ООН, и да предприемат необходимите невоенни мерки спрямо държавата нарушител, които сметнат за необходими.

Когато невоенните мерки нямат очаквания ефект на въздействие върху държавата нарушител на международния мир и сигурност, то в този случай, Съветът за Сигурност на ООН може да препоръча прилагането на военна сила за възстановяване на международната сигурност и мир (чл. 42 от Устава на ООН), при който се подготвят съответни международни контингенти от военни единици, в чийто състав влизат военни от държавите членки. Неутралните страни имат задължението да се включат в тях, независимо от статута на държавата им като неутрална за изпращането им в зоните на конфликт с миротворчески, мироопазващи или мироналагащи сили за установяване на неутрални зони или за буфер между двете враждуващи страни с цел спиране на огъня.

Сред позволените мерки, които могат да се предприемат са налагане на пълна блокада на държавата агресор, провеждане на военни демонстрации, разполагане на международните сили на ООН, които са с отличителните знаци и знаме на ООН.

Тези международни контингенти могат да използват оръжие, но никога първи, доколкото това би довело до спиране на огъня или постигане на съответните цели, без да подпомагат едната или другата страна в конфликта.

При тази хипотеза, по силата на Устава на ООН една неутрална държава спрямо избухнал конфликт или състояние на война не губи неутралитета си, когато с резолюция на СС на ООН се изисква да заеме позиция и да се намеси с цел недопускане на разрастване на конфликта в други райони.

Не така стои въпросът, когато една или група държави заемат позиция на неутрална страна, но според поведението им във външната политика изразяват и оказват открита подкрепа на различни нива, върху една от страните в конфликта, било междудържавен или гражданска война, то това поведение може да бъде оценено като намеса на неутралната страна (или група страни) във вътрешните работи на страната, а в случай на междудържавен конфликт — да бъде обект на контрамерки, включително и военни.

Такъв е случаят с делото на Никарагуа срещу САЩ, заведен в Международния съд на ООН за военните и паравоенни действия в и срещу Никарагуа, при което САЩ оказват пълна подкрепа на контрите против правителството на Даниел Ортега, както с оръжия и финансиране, така и с изпращането на съветници.

Международният съд на ООН отсъжда, че използването на сила от страна на Никарагуа спрямо контрите е оправдано, защото се касае за вътрешен конфликт, а САЩ са в позиция на груба намеса във вътрешните работи на страната, където въоръжените контри имат като единствена цел да свалят законно избрано правителство (на Даниел Ортега), ползвайки щедрата финансова и военна подкрепа от САЩ във вътрешната война.

Женевските конвенции от 1949 г. разширяват обхвата на Хагските конвенции от началото на ХХ век, докато допълнителните протоколи от 1977 г. от своя страна разширяват обхвата на самите Женевски конвенции.

Всички те обособяват няколко категории страни в даден конфликт – „воюващи държави“, „неутрални държави“ и неутрални държави, които не са част от страните в конфликт, но са натоварени (признати от воюващите страни) да следят за спазването на правата и задълженията, произтичащи от подписаните договори. (Чл. 2, б.В от Протокол I от 1977 към Женевските договори от 1949 г.).

Още преди подписването на Женевските конвенции, през 1899 и 1907 г. се провеждат няколко международни конференции в Хага и приемат цяла серия от конвенции, регулиращи правата и задълженията на силите и на неутралните лица в случаите на война.

В тази серия от 13 конвенции засягат темата за неутралитета, главно статута им и правният аспект на същите в случай на военни действия. Най важното е, че териториите на неутралната държава са неприкосновени (чл.1 от V Конвенция от Хага от 1907 г.), като страните намиращи се във военен конфликт ще се въздържат от използване на територията на неутралната държава за преминаване на войска, конвои с оръжие или боеприпаси (чл.2).

Изрично се забранява на територията на неутрални държави да се провежда кампания за мобилизация или формиране на военни групи за участие във конфликта (чл.4).

След началото на военната операция на Русия в Украйна, сме свидетели на случаи, в които украинските задгранични мисии си позволиха да провеждат кампания за набиране на доброволци за участие във военните действия, а неутралните страни на чиято територия са били организирани тези кампании, вместо да пресичат такива действия (чл.5), удобно си затваряха очите и толерираха такова поведение.

По отношение на транспорта и търговията с оръжие и техника за една от воюващите страни се оставя отворена вратичката за доставяне на оръжие и снабдяване с боеприпаси за военните действия.

Неутралните държави, за да не бъдат въвлечени във военните конфликти и да станат страна, следва изрично да се въздържат от предоставяне на територията си на една от враждуващите държави за нанасяне на военни удари по цели на противниковата страна, но също така и да се въздържат било пряко или косвено под каквато и форма от предоставяне на оръжие (в случая кораби), на муниции или друг материал за оръжие (чл.6 от ХIII Хагската конвенция).

Основен неизменен принцип, исторически залегнал от древността в междудържавните отношения при въоръжен конфликт, е принципът, че всяка военна подкрепа (оръжие, боеприпаси, войска, логистика, и т.н.), която оказва една неутрална държава (или група държави) спрямо друга страна, намираща се във фактическа война, се счита за нарушение на статута на неутралитет и съответно подлежи на контрамерки, включително и военни.

Ще припомня средновековната максима „Приятелят на моя враг е и мой враг!“

 

 

Опитах се да хвърля светлина на тази част от правото на неутралитет според международното хуманитарно право, че всеки опит от държави, възприемащи се като неутрални спрямо определен междудържавен конфликт, предприемат действия с предоставяне на въоръжение, техника, боеприпаси, обучение на военни на една от страните в конфликт, изпращане на инструктори, предоставяне на разузнавателна информация, участие в подривни действия чрез трети страни (Кримският мост, Северен поток 1 и 2, атентатът срещу определени неудобни лица като Дугина, и др.), конфискуване и присвояване на парични активи на една от страните (което де факто е грабеж и нарушение) налагане на санкции в почти всички области на икономиката, финансите, културата, политиката, търговията, деклариране на десетки дипломати за персона нон грата и дори се стига до почти скъсване на дипломатическите отношения — понижаване на дипломатическите отношения (Латвия и Естония).

Още по-абсурдно звучат забранитеq наложени от Международния олимпийски комитет и спортни федерации на руските отбори за участие в състезания или използване на държавното знаме на Руската Федерация на официални спортни мероприятия (още 2014 г.). Масово се предприеха стихийни мерки за забрана на руската литература, музика, театър, език и изкуство, демонтиране на паметници и мемориални комплекси…, още по-срамни бяха гоненето и уволненията на руски граждани и творци, отказали да се разграничат и да заемат позиция против собствената си родина.

Сякаш от мъглите на времето изплува призрака на антисемитизма, този път насочен срещу руснаците. Всички тези предприети и наложени санкции, забрани, ограничения, конфискации и блокирания на фондове и капитали са достатъчни основания за „casus belli“.

Статутът на неутралитет, особено неговата злоупотреба в даден момент не благоприятства за овладяването на възникнал въоръжен конфликт, а по-скоро за неговото задълбочаване с риск от разпростирането му към съседни страни и региони.

Скоро разбрахме, че заиграването с неутралитета и „посредническата“ мисия и роля на „гаранти“ от преговорите и подписаните протоколи в Минск 1 и 2 са били изцяло компрометирани.

В края на 2022 г. в интервю за ВВС Порошенко в прав текст заяви, че не е имал никакво намерение да изпълнява договореностите от Минск. Скоро след това, през декември 2022 г. бившият германски канцлер Анхела Меркел, бившият френски президент Франсоа Оланд и бившият премиер на Великобритания Борис Джонсън потвърдиха в свои интервюта, че целта на Минските споразумения 1 и 2 не са целели да се постигне спиране на огъня и овладяване на гражданската война в Украйна, а по-скоро като средство за омайване на Русия и печелене на време, за което Украйна да може да се подготви и превъоръжи за широкомащабна военна операция против самообявилите независимост републики Донецка и Луганска Народни Републики, както и за реална война с Русия.

По всичко личи, че ЕС, САЩ, Великобритания, Канада и останалите държави съзнателно са преследвали разпалването на война и са направили всичко необходимо войната да бъде неизбежна. По този начин всички те формално са въвлечени непряко в конфликта.

Поведението и предприетите действия на страните нарушава един императивен принцип за опазването на мира и сигурността в света, което нарушаване попада в категорията на „Международните престъпления“.

Това е провокиране, планиране, подготовка, започване или провеждане на агресивна война или война в нарушение на международното право, поемане на договорености с други държави, споразумения, пактове, както и участие в планове, заговори за участие във война или подтикване към война също попадат в категорията на „Международни престъпления против мира и сигурността в света“, погазват се основните принципи на международното право залегнали и в Резолюция 2625 (1970) на ОС на ООН, включително и „подстрекателство за извършване на геноцид“ спрямо населението в тези републики.

Европейският съюз не допринесе за запазването на мира и сигурността в Европа, залегнали в учредителните договори. Забрави се, че именно тази формация беше създадена с цел недопускане появата на нацизма и фашизма, да се търсят начини за преодоляване на съперничеството между страните на базата на сътрудничеството между тях в посока на тяхното сближаване, а не конфронтация.

Европа забрави уроците от историята и допусна възраждането на неонацизма и превръщането му в държавна политика в Украйна – милитаризиран и кръвожаден – допусна се една държавна система да възпитава подрастващите в „патриотично възпитание“ и в идеологията на национализма, ксенофобията и подготовката им да станат фанатизирани членове на паравоенни организации като Азов, Десен сектор, Донбас, Айдар, АТО и т.н. — новите Хитлерюгенд.

Цинизъм е да се говори, че държавите са неутрални, че „ЕС не иска да участва във войната“, че „ЕС не иска да воюва с Русия“. Не може повече ЕС да декларира, че иска да спре войната и държат на мира и сигурността, но в същото време да правят всичко възможно войната да продължи с мотива, че в тази война трябва Русия да бъде победена и да й се нанесе стратегическо поражение, синдром, останал все още силен от времето на Студената война.

Румен Радев като бивш военен правилно усеща и разбира последствията от конфликта и безконтролното предоставяне на оръжие за Украйна:

„Даването на оръжие означава да гасим пожара с бензин, да се съгласим, че ще има още много жертви и да приемем позицията, че войната трябва да се води до пълен крах на едната страна, което неминуемо и постепенно ни тласка към глобален конфликт с възможност за ядрено самоунищожение“ (януари 2023 г.) 

 

 

 

Георги Караславов, експерт-международник