Представете си, че ръководите една от многото държави, хванати в менгемето между САЩ и Китай. Вашата, Амбиваленд (идва от колебание – бел. прев.), е в югоизточна Азия. Тя се нуждае от китайска търговия, но намира Пекин за много властен. Тя гледа към Америка за сигурност и технологии, но не вярва на Запада.

Дори собственият ѝ политически модел е трудно да се определи по скалата между либерален и автократичен. И така външната политика се пише сама: избягване на избора между двете суперсили, докато не стане абсолютно необходимо. Или докато не стане ясно кой е по-силният кон, пише главният политически колумнист на Financial Times Джанан Гънейш.

Как тази държава гледа на подкрепата на Америка за Украйна? Първо, с предубедения поглед на необвързания свят. Чуди се дали САЩ биха оказали толкова много подкрепа на не-бяла страна. Пита се къде беше тази загриженост за суверенитета преди 20 години в Ирак. Тя заобикаля или пренебрегва санкциите срещу Русия. Но в крайна сметка става невъзможно да игнорира следните факти:

САЩ са готови да намалят арсенала си, за да въоръжат нация, която нямат официално задължение да защитават. Така тя може да удържа военна сила като Русия за повече от година. Воденият от САЩ НАТО сега е по-голям, отколкото беше в началото на войната (Финландия и Швеция кандидатстваха, като първата вече е приета – бел. прев.) Европейските държави приеха, че Вашингтон е бил прав да настоява за увеличаване на техните бюджети за отбрана през последните десетилетия. Значението на Америка като износител на енергия нарасна, тъй като същите тези съюзници се отказаха от руските изкопаеми горива.

Сега, драги господин лидер, относно въпроса за силния кон.

Като подкрепят Украйна, САЩ не просто правят правилното нещо. Те укрепват собствената си дългосрочна позиция в Азия. Чудното е, че толкова много американски консерватори не могат да го видят. Дори онези, които искат да помогнат на Украйна, предпоставят фалшив компромис между конфронтацията с Русия и изправянето пред „истинското“ предизвикателство в лицето на Китай. Групата включва бивши ръководители от отбраната (Елбридж Колби, например) и вероятният 47-ми президент (Рон Десантис).

Да, има алтернативна цена за подкрепата на Украйна. Оръжие, което е изпратено на фронтовата линия, не е достъпно за използване другаде. Но арсеналът може да бъде попълнен с течение на времето. Това, което е по-трудно да се развие при нужда, е възприеманото влияние на Америка в „Индо-Тихоокеанския регион“, както сега е модно да се нарича той.

Войната в Украйна е 14-месечна демонстрация на предимствата от покровителството на САЩ. Твърдата воля на Америка, качеството на нейното разузнаване, силата на нейната техника и дълбочината на нейните съюзи са по-ясни сега, отколкото бяха години наред. Дори по отношение на страни без морален възглед за Украйна, самите ресурси на САЩ няма да бъдат загубени. Без тази война последното ярко впечатление, което Америка остави в света, щеше да бъде калпавото изтегляне от Афганистан.

Наслагването на материалното състезание между САЩ и Китай е идеологическото. И тук войната подобри позицията на Америка. Нищо не допринесе повече за дискредитирането на идеята, че силовите лидери притежават първична хитрост – такава, с която не разполагат меките западняци – от погрешните изчисления на Русия в Украйна. Нищо не направи повече, за да спре импулса, който автокрацията беше изградила преди 2022 г. - като неумолимата вълна на бъдещето.

Представете си последствията за САЩ в Азия, ако изминалата година бе преминала по различен начин. Ако Украйна (която Америка признава като държава) беше оставена да падне, каква би била цената за Тайван (когото не признава)? Колко сигурни биха се чувствали сега дори явните съюзници на САЩ в областта на сигурността? Защо краят на суверенна Украйна да не би бил представен, заедно с финансовия крах от 2008 г. и фиаското в Ирак, като доказателство за един изгубен век за либерализма?

Всеки може да погледне към Китай, да види, че има много по-голямо население от Русия, и да го обяви за истинския проблем. Това е по-малко анализ, отколкото аритметика. Въпросът е как да подходим към съперничеството с Китай. Този двубой не е изключително или дори основно за това какво прави всяка от суперсилите на другата. Става въпрос за това колко добре всяка ухажва трети страни. Привлекателността на Америка - за техния личен интерес, ако не и за сърцата им - със сигурност е по-силна, отколкото беше преди войната. Да се игнорира тази победа в полза на нервното преброяване на запасите от боеприпаси на Пентагона, е липса на визия.

Мисля, че е проблем, че някои във Вашингтон, не само отдясно, винаги са се надявали да отдалечат Русия от Китай. Има спомени от Студената война за посяване на раздор между двете държави. Но ако това се случи, едва ли ще е поради външна подбуда. Китайско-съветското разделение започна повече от десетилетие преди Ричард Никсън да посети Китай. Това беше доктринален разкол между марксисти, а след това доста по-прагматичен такъв относно това дали Индия е приятел или враг. Нещо такова може отново да се отрази на двустранните им отношения. Съюзът между националисти е странна концепция. Но дотогава противопоставянето на единия е противопоставяне и на другия.