Китай бълва заплахи, докато тайванският президент Цай Инвен обикаля САЩ и се срещна с председателя на Камарата на представителите Кевин Маккарти.
Въпреки че войната бушува в Европа, повечето американски политици смятат, че КНР представлява по-голямо военно предизвикателство от Русия. Наистина, перспективата за конфликт с КНР заради Тайван става все по-популярна тема във Вашингтон.
Съществува огромна подкрепа за риска от война с Китай, нарастваща сила с ядрено оръжие и потенциален конкурент на САЩ. Единственото сериозно разногласие в рамките на външнополитическата гилдия е по второстепенни въпроси - например, трябва ли Америка да поеме недвусмислен ангажимента си към Тайпе? Като се замислим повечето политици са готови да рискуват национално самоубийство, за да защитят Тайван.
В един справедлив свят тайванският народ ще бъде свободен да решава собственото си бъдеще. Но никой не трябва да се изненадва, че правителството на КНР и обществеността подкрепят възстановяването на острова. На практика всяка държава в човешката история се е съпротивлявала на усилията на народа да се отдели и да се управлява сам. Включително в САЩ. Поради причини, свързани както с историята, така и с национализма, американците водеха война, за да запазят континентален съюз, което доведе до около 750 000 загинали, което е 3% тогавашното население.
Пекин няма да бъде разубеден с думи. Нито вероятно ще бъде възпрян от военни заплахи да настоява за обединение. Ако политиците във Вашингтон са решени да защитават Тайван, те трябва да са готови да подкрепят обещанията си с живота на американците.
През 1895 г. Токио побеждава все по-западащата Китайска империя и завзема острова, известен тогава като Формоза. След поражението на Япония през 1945 г. националистическото правителство си връща Тайван, към който победените сили на Чан Кайши се оттеглят през 1949 г. Продължаващото разделение е по същество последната битка на Китайската гражданска война.
Президентът Джими Картър завърши процес, започнат от Ричард Никсън през 1972 г., като прехвърли дипломатическото признаване от Тайпе към Пекин. САЩ и КНР са съгласни, че има само „един Китай“, но тълкуванията им се различават. Вашингтон поддържа неофициални отношения с това, което официално се нарича Република Китай. Освен това Законът за отношенията с Тайван задължава продажбата на оръжия за отбраната на Тайпе. Тези сложни, объркващи тристранни отношения ще определят бъдещето на Азия.
Уви, Тайван, Китай и Америка се насочват към опасна конфронтация. Те като сомнамбул залитат към война. Всеки конфликт би бил в най-добрия случай ужасен и най-вероятно катастрофален, подпалвайки Източна Азия, предизвиквайки десетилетия на борби, разтърсвайки световната икономика и застрашавайки САЩ.
На практика никой в Тайван не иска да бъде управляван от Пекин. Все по-малко тайванци имат исторически, семейни или културни връзки с континента. Само малък брой млади тайванци смятат себе си за китайци. Населението от 24 милиона ще бъде само една средностатистическа провинция, потопена в нация от 1,4 милиарда. А китайският Си Цзинпин създава все по-тоталитарен режим, изтръгвайки всякакво пространство за независимо действие и дори мисъл. Репресиите на КНР в Хонконг унищожиха завинаги така наречения модел „една държава, две системи“.
Но международното пространство на Тайван продължава да се свива. Последният обрат в официалното признаване на КНР дойде миналата седмица от Хондурас, оставяйки Тайпе само с тринадесет дипломатически партньора, заедно със Светия престол. За съжаление, Пекин вижда показните усилия на Тайван да запази официалното приемане на своята отделна идентичност – отразено в латиноамериканското пътуване на Цай – като подпомагане на стремежа на острова към независимост, насърчавайки КНР да продължи да увеличава натиска върху Тайван.
В същото време Тайпе отказва да инвестира сериозно в своята армия. Островът изглежда като лесна плячка, хората му не желаят да се бият, камо ли да се бият усилено, за да запазят фактическата си независимост. Това може да не е така при криза – руският Владимир Путин направи подобно предположение за Украйна, с катастрофални резултати – но това не е начин да се възпре китайска инвазия или други принудителни действия.
Страхувайки се да не "загуби" Тайван, КНР се готви за война. Всеки конфликт вероятно ще привлече други азиатски нации и може да стане глобален. Битката ще се простира далеч отвъд островната държава и ще включва китайските и американските земи. Никога преди две големи сили с ядрени оръжия не са водили пълномащабна война.
Страничните щети също биха били огромни, нарушавайки търговията на Азия с останалия свят. Както и да приключи конфликтът, враждебността, нестабилността и раздорът ще продължат години, ако не и десетилетия. Една китайска победа би оставила широко разпространено опустошение и страх след себе си. Поражението на КНР вероятно би довело до още по-националистичен и твърдолинеен режим. Всъщност, като се има предвид значението на Тайван, Пекин, подобно на Германия след Първата световна война, почти сигурно ще отговори на загуба, като се подготви за втора война.
И накрая, САЩ също говорят за война, но без да отчитат цената. Много политици изглежда вярват, че заплахата на Вашингтон да се намеси, може би придружена с размахване на пръст, е достатъчна, за да възпре Китай да се намеси – ако се говори сега грубо, Си ще остане да плаче, давайки на Америка безценна победа. Уви, Тайван има много по-голямо значение за КНР, отколкото за Америка от съображения за национализъм и сигурност, така че Пекин ще рискува много повече, за да постигне победа. Спомнете си 1962 г., когато САЩ рискуваха Армагедон със Съветския съюз заради опита на последния да превърне Куба във военна база.
Ако настъпи война, голяма част от експертната общност изглежда предполага американска победа. Изглежда те предлагат, перифразирайки германския кайзер Вилхелм II, след като Пекин бъде победен, „нека името Америка бъде утвърдено и нито един китаец никога повече няма да се осмели да погледне американеца!“ Въпреки че САЩ не се представиха добре в последните си войни, неуспешната инвазия на Русия в Украйна увеличи арогантността на елита, който води политиката на Вашингтон.
Въпреки това КНР засилва своята армия за непредвидени обстоятелства в Тайван и се радва на големи географски предимства, като островът се намира на едва 150 км от бреговете на Китай. Нито има гаранция, че съюзниците на Вашингтон ще се присъединят към анти-КНР коалиция. Перспективата за значимо европейско участие е фантазия. Повече от седемдесет години европейците отказват да направят много, за да се защитят. Дори сега, след нахлуването на Москва в Украйна, те се задоволяват с обещанията, дадени само миналата година, да приемат отбраната сериозно, предпочитайки да разчитат, както винаги, на Вашингтон. Те няма да се сплотят в защита на Тайван.
Ами зависимите от отбраната на Америка в Азия, също бенефициенти на десетилетия военни помощи? Тяхната реторика се втвърди, но по време на криза те – и, което е по-важно, тяхното население – желаят ли да превърнат нациите си в ракетни цели и постоянни врагове на КНР? Южна Корея, която е уязвима на атака от Северна Корея, е особено малко вероятно да го направи, каквото и да говори днес. Дори Япония, въпреки че обещава голямо увеличение на военните разходи, не е направила нищо, което да показва, че ще направи повече от това да се защитава, ако е необходимо. Австралия изглежда по-отдадена на САЩ, но би била по-далеч от всякакви военни действия.
Най-важното, готов ли е американският народ да се бие за острова? Гордо притежавайки „превъзходна армия“, както отбеляза Мадлин Олбрайт, американските политици все повече се отнасят към въоръжените сили като към първа инстанция. Човешките и финансовите последици от сравнително скромните скорошни кампании на Вашингтон обаче бяха катастрофални. Една китайско-американска война би била много по-лоша.
Проучванията показват, че мнозинството е готово да изпрати военноморските сили, за да пробие блокадата срещу Тайван, с голямо малцинство, готово да изпрати войски. Разбират ли американците какво на практика би означавала войната между КНР и САЩ? Мащабна конвенционална битка. Потопени самолетоносачи и други кораби, свалени десетки или може би стотици самолети и хиляди или дори десетки хиляди убити военни. И потенциала за ядрена ескалация, последвана от неописуем ужас. Повечето военни симулации, включващи Тайван, водят до американско поражение. Победите са на ужасна цена.
Което подчертава значението на сериозен дебат дали е в интерес на Америка да влезе във война от името на Тайван. Каузата на Тайпе е достойна и тайванците трябва да могат да контролират собствената си съдба. Това обаче не е причина американците да рискуват война с ядрена сила. Нито пък статутът на островната република като демокрация. Любовта на Вашингтон към демокрацията е преувеличена - гледайте срамния парад на множество американски президенти в Рияд, за да се ръкостискат със саудитските кралски особи. Във всеки случай запазването на чужда демокрация не е достатъчна причина.
САЩ трябва да рискуват война с друга държава, с потенциални тежки жертви и материални загуби и възможно унищожаване на родината, само за интерес от най-сериозен, дори жизненоважен характер. Тайван, на повече от 10000 км от САЩ, не е толкова съществен проблем за сигурността. Островът е без значение за пряката защита на Америка. Притежаването на Тайван от Китай няма да направи САЩ по-уязвими за нападение.
Контролът на КНР над острова би увеличил обхвата на Пекин в Тихия океан, укрепвайки способността на Китай да подкрепя агресивните си териториални претенции в региона. Но Пекин не показа нито воля, нито способност да организира блицкриг през Тихия океан. Съюзниците на Вашингтон със сигурност биха били обезпокоени, но това не би оправдало Америка да влезе във война. Техният най-добър отговор на потенциалната китайска експанзия би бил по-големи военни усилия и сътрудничество. Точно както Китай може да ограничи настъпателните възможности на Америка със стратегии против достъп/отказ на зона, така и приятелските държави могат да притъпят заплахите на Пекин. Всъщност най-често срещаният азиатски отговор на китайския натиск е съпротивата, балансирайки срещу КНР, като същевременно се гледа на Япония и Индия като на партньори в сигурността. Война за Тайван би била лекарство, по-лошо от болестта, особено за САЩ.
Народът на Тайван има право да живее живота си както иска. Но не може да избяга от геополитическата реалност. Най-добрият изход днес би бил взаимна търпимост, съгласувано решение на Вашингтон, Тайпе и Пекин да успокоят реториката, да изоставят ескалиращите заплахи и да избегнат задаващата се конфронтация. Цената на конфликта би била неизчислима, унищожавайки Тайван, разрушавайки бъдещето на Америка и Китай и разпространявайки катастрофа по целия свят.
Дъг Бандоу, Превод: В. Сергеев, Поглед.инфо
