Решението на Путин да обяви мобилизация и да изпрати стотици хиляди хора в месомелачката на войната заради неясни и противоречиви цели, независимо дали става дума за противопоставяне на „колективния Запад“, изграждане на Новорусия или защита на народа на Донбас от „нацистите“, отново повдигна въпроси за същността на руската власт и произхода на очевидните злини, които тя върши.
Откъде идва готовността да изпращаш на смърт и да убиваш жителите на собствената си и на съседна държава, да превърнеш собствената си държава в международен парий и да съсипеш и без това слабата си икономика? Превърнала ли се е Русия във фашистка държава или това, на което ставаме свидетели, е проява на нейния незатихващ империализъм? Опитите да се обясни случващото се през призмата на фашистки идеологически проекти или европейски колониални войни за територии и ресурси се усложняват от факта, че днешното руско правителство няма ясна идеология и е трудно да се говори за колониална война, когато режимът безмилостно унищожава ресурсите на териториите, които се стреми да анексира.
Това, което върши властта, се описва с други, по-стари и по-познати за Русия категории – самовластие и произвол.
Един неограничен във властта си владетел със слаб и послушен двор (както видяхме на гротескното заседание на Съвета за сигурност в навечерието на инвазията) отприщва война, за която освен неговата воля, неговите оплаквания и страхове няма никаква разбираема причина.
Властта заради самата власт, без нужда от идеология или морал, ни връща в света на Макиавелианския владетел, в който силният или поглъща слабия, или сам бива погълнат. Властта у Макиавели е аморална и прагматична, а хората са само материал за плановете на самовластния демиург. Шопенхауер и Ницше пишат за волята за власт като движеща сила на човешкия живот и история.
Но същността на властта се описва най-добре в художествената литература, която се обръща към живия човек от плът и кръв, с неговата суета и жестокост, страхове и самота. Това е направено от Пушкин в „Борис Годунов“, от Маркес в „Есента на патриарха“, но преди тях от Шекспир в историческите му хроники и в близките до тях „Хамлет“, „Макбет“ и „Крал Лир“. При Шекспир властта не е нито идея, нито морал. Властта за английския драматург, както пише изследователят на Шекспир Иън Кот, е „имена, очи, уста и ръце. Това е жестоката борба на живи хора, които седят на една и съща маса.“
Властта като отровна, тровеща субстанция движи тези хора, изкривява характерите им и предизвиква зверства, заговори и войни. Властта диктува свои собствени закони на поведение. В този смисъл психологията на самодържците е производна на властта, тъй като веднъж лишени от нея, те самите изчезват или стават неразличими от просяци и шутове като трагичния крал Лир (или, в по-фарсова съвременна версия, Дмитрий Медведев).
Путин, невзрачен и малко известен извън Санкт Петербург чиновник, веднъж попаднал в Кремъл, се превърна в архетипен злодей за повече от две десетилетия на власт. Понякога за него се говори като за персонаж от съвременната популярна култура – Волдемор или Дарт Вейдър. Но той по-скоро прилича на Ричард III. Късокрак, невзрачен, мрачен, със странна, крива походка, Путин дори външно прилича на този герой.
Шекспировият Ричард затваря, убива съперниците си, тези, с които е дошъл на власт, тези, които само биха могли да претендират за властта. В живота му няма по-голям императив от това да побеждава, да настоява на волята си, да „притиска“ онези, които му се противопоставят. В началото на пиесата Ричард принуждава вдовицата на убития от него крал, която изпитва само омраза към него, да сподели леглото му. Как да не си припомним призива на Путин към Украйна: „Харесва ти, не ти харесва, търпи, моя красавице“.
Владетелят твори историята, но често е и нейна жертва. Безкраен кошмар е страхът от загуба на властта, а с това и от загуба на живот. Празните улици, по които се движи владетелят, дългите маси, на които разговаря с хората, издават страх от насилствена смърт. Путин се страхува от съдбата на убития Кадафи, загубил властта си, който в последния момент е готов да предаде всичко на обкръжаващите го бунтовници, за да спаси живота си. Така, победен в битката, Ричард III изкрещява: „Кон, кон ми дайте, кралство за кон!“ Путин явно не може да приеме свалянето на друг управник, Янукович, от разбунтувал се народ (а в неговата версия – от заговорници, подкрепяни от чуждестранни врагове) и почти открито заявява, че нахлуването му в Украйна е отмъщение срещу онези, които според него са извършили държавния преврат.
Шекспировият владетел действа в свят, в който е невъзможно да не убиваш, нещо повече, способността да носиш смърт е върховният израз на неговата власт. След като преодолява първоначалните си съмнения, чрез убийството Макбет се издига над ежедневието и надхвърля неговите граници. След това единственото, което му остава, е презрението към човешките същества. Отхвърлил човешкото, владетелят се потапя в свят на бездушен цинизъм.
Спомнете си особения хумор на руския владетел: шеговитата заплаха да оперира западен журналист, за да „не му порасне нищо друго“, или възторжените думи за израелския президент Кацав: „Предайте моите поздрави на вашия президент! Оказва се, че е много влиятелен човек! Изнасилил десет жени! Никога не съм очаквал от него! Той изненада всички ни! Всички му завиждаме.“
Светът на властта, който не се ръководи от никакви идеали или ценности, е свят без любов. Както и в „Хамлет“, в него всички са отровени от политиката, която унищожава живите чувства. Тук няма място за психология, това е свят без разкрасяване и реторика („Какво стана с подводницата „Курск“? – Потъна“). Тук не може да има друг ред освен този, създаден със сила. „Ние показахме слабост, а слабите ги бият.“ Волята в този свят е по-важна от всичко друго – не напразно Путин съветва учениците да не бъдат “ смотаняци“, да проявяват воля и да не мислят, че успехът може да се постигне само с цената на „гумено дупе“.
За такъв владетел хуманистичните ценности са просто фалш и измама. Както отбелязва друг изследовател на Шекспир, Родри Люис, владетелят изглежда вижда света с яснотата на макиавелистки владетел. Въпреки това той не може да се разкрие напълно пред своите поданици.
Подобно на крал Клавдий в „Хамлет“, той е обречен на недоизказаност, неспособен да бъде откровен в свят, в който вече има, както в Елизабетинска Англия, хуманистична философия. „След като осъзнава, че както добродетелта, така и обективната истина са просто думи, той решава да се отнася към моралните предписания не като към ограничения, а като към нещо, което може да бъде претворено по негов собствен образ.“ Набързо реанимирани съветски формули за победата над фашизма, мъжкарски дворни криминални понятия, лозунги за историческото величие на Русия – всички тези едва ли съвместими помежду си разкази са адаптирани към актуалните нужди на властта.
Някои историци твърдят, че Ричард III далеч не е злодеят, описан от Шекспир. Но нас ни интересува не точността на Шекспировия портрет, а неговото виждане за автократичната власт като проклятие – както за владетеля, така и за страната. Не без основание, от атинската демокрация до Американската революция, носителите на републиканските идеи са разбирали, че тя трябва да бъде ограничавана, че волята за власт е, казано на съвременен език, атомна сила, която трябва да бъде сдържана от всички сили на законите, институциите и конвенциите.
Уви, постсъветските реформатори смятаха, че основната им задача е да забият осинов кол в съветската икономика и да попречат на комунистите да се върнат на власт. Това стана с президентската конституция от 1993 г., която даде огромни правомощия на държавния глава. В края на 90-те години и началото на 2000 г. желанието на част от либералния естаблишмънт да види начело на страната нов Пиночет, който, както се казваше тогава, „да ги остави да проведат реформи на спокойствие“, в крайна сметка доведе до днешния кошмар. Самите бивши реформатори, които мечтаеха да използват Путин като проводник на идеите си, първо се превърнаха в „Академичен съвет при Чингис хан“ (както недоброжелателите наричаха Съветската академия на науките), а сега са напълно изтласкани настрана.
Връщайки се към днешния ден: напълно възможно е да сме свидетели на последното действие на трагедията. След като реши да закърпи дупките на украинския фронт с телата на руснаците, призовавайки подобно на Хенри V: „Към пробива отново, храбри мои! Ако не минем, то да го затулим с английски трупове!“, Путин изглежда приближи края на своето управление. Масата от хора няма да бъде готова да бъде използвана като разходен материал в плановете на Путин, нито пък руските семейства ще бъдат готови да изпратят покорно мъжете си на смърт. В съвременното общество все още сравнително неотдавнашната сталинистка максима „майките ще народят още деца“ не работи, а стойността на човешкия живот сега е неизмеримо по-висока, отколкото по време на предишните войни.
Както и да е, все някога времето на Путин на руския престол ще приключи. Но когато мислим за изграждането на Русия на бъдещето, е ясно, че страната ще се изправи първостепенно пред задачата да реформира системата на управление. Русия не се нуждае от нови силни управници, не се нуждае от лидери на нацията, които да я поведат към пропастта. Федерализацията, децентрализацията и истинското, а не фиктивното разделение на властите са единственият начин да се намалят рисковете от бъдещи катастрофи и да се предотвратят нови, ненужни и престъпни войни.
