Настоящите и бивши западни лидери, които постигнаха вечна "слава" за започването на войната в Ирак, както и други военни бедствия, очевидно не са правилните хора, които да изнасят лекции на Русия за нейните действия в Украйна.
Докато Джордж В. Буш и Тони Блеър излизат от политическото си пенсиониране, за да разказват за „авторитарния тормоз“ на Русия срещу Украйна, възниква въпросът: дали подобен сюрреалистичен спектакъл подчертава прословутата краткосрочна памет на обществото или доказва огромната власт на медиите да формира общественото мнение в полза на последния си дневен ред? Като се има предвид всичко, най-вероятно това е лоша комбинация от двете вредни съставки.
Какъвто и да е случаят, това противоречи на реалността, че тези бивши лидери на САЩ и Великобритания, чиито минали военни подвизи са описани в някои кръгове като действителни военни престъпления, сега преценяват легитимността на конфликта между Русия и Украйна или всеки друг конфликт.
Казано по друг начин, Буш и Блеър, които се държат като дългокоси антивоенни активисти, приличат на Грета Тунберг, която разклаща поп-помните за въгледобивната индустрия.
Помислете например за заплетените коментари, изречени от Джордж В. Буш в същия ден, когато Русия започна военната си операция в Украйна: „Нападението на Русия срещу Украйна,“ гласи официалното изявление, „представлява най-тежката криза в сигурността на европейския континент оттогава насам Втората световна война."
Буш, който председателстваше осем дълги години на катастрофалната война срещу тероризма, изрева като пуритански проповедник, че осъжда „непредизвиканото и неоправдано нахлуване на Украйна“ на Владимир Путин.
„Американското правителство и народът трябва да бъдат солидарни с... украинския народ, докато търси свобода и правото да избира своето бъдеще“, добави той от амвона.
Макар че може да е вярно, че бързо развиващите се събития в Украйна представляват „най-тежката криза в сигурността“ след последната световна война, просто е наивно да се вярва, че така наречената „руска агресия“ е единствената отговорна за това мрачно състояние на нещата.
Наистина би било неискрено да се обсъжда трагедията, която сега се разиграва в Украйна, без да се включва 12-инчова бележка под линия за водения от САЩ НАТО, 30-членния военен блок, който сега, казано по-антропоморфно, „целува руската граница“.
Путин се обяви срещу тези нежелани напредвания и домогвания още през 2007 г. на конференцията по сигурността в Мюнхен, когато нарочно попита западните лидери „срещу кого е предназначена тази експанзия?“ Вместо да даде приемлив отговор, НАТО избра да увеличи членството си с още четири държави.
Тогава, без капка самосъзнание, Буш обяви, че украинският народ има право да „избере своето бъдеще“. Макар че малко хора биха оспорили такъв модерен здрав разум, къде беше този разумен съвет през 2014 г., когато високопоставени американски служители като Виктория Нюланд и Джон Маккейн буквално бяха на място в Киев, разпалвайки огъня на политическите борби, които в крайна сметка приключиха с демократично избраният президент Виктор Янукович, който бе принуден да напусне поста и заменен с подкрепяния от САЩ Петро Порошенко?
Докато хората ще спорят в продължение на години за евентуалния курс на действие на Русия, който изненада голяма част от света, не може да се отрече, че намесата на Запада в украинските дела помогна да се доведе ситуацията до кипене.
Този неуспех да се оцени сложността на ситуацията от гледна точка на Москва беше очевиден в друга безвъзмездна лекция за Русия, този път с любезното съдействие на бившия премиер на Обединеното кралство Тони Блеър.
Пишейки в Daily Mail, Блеър започна разгорещените си клишета с някои евтини нацистки аналогии („Хитлер ръководеше фашистко движение в цяла Европа. Войната на Путин е мисия на един човек“), преди да каже, че Западът трябва да „увеличи предлагането на оръжия за Украйна, особено на нейния капацитет за ЗРК (ракета земя-въздух) – и да поеме ангажимент, че въоръжаването на Украйна ще продължи“.
Очевидно западните лидери изглеждат напълно отдадени на смело да се бият с руснаците до всеки един украинец.
Още по-важно, не сме ли научили от минали бедствия, че на лидери като Блеър и Буш просто не може да се вярва?
Още през 1999 г. Тони Блеър вече имаше кръв по ръцете си, образно казано, в Косовската война, при която силите на НАТО атакуваха Югославия без мандат от Съвета за сигурност на ООН. Според доклад на Human Rights Watch около 500 югославски цивилни са били убити по време на безмилостната 78-дневна бомбардировка на НАТО, която дори успя да удари китайското посолство, което доведе до трима смъртни случая.
Колкото и катастрофално да беше, войната в Косово беше просто генерална репетиция за една от най-големите хуманитарни кризи на съвременното време – войната в Ирак от 2003 г. На фона на някои от най-големите протести, регистрирани някога, тълпи се надигнаха в столиците по цялата планета в последни опити да спрат похода на Буш и Блеър към война, след като двамата обвиниха президента Саддам Хюсеин – без капка доказателства – в укриване на оръжия за масово унищожение.
В Рим тримилионна тълпа се събра на 15 февруари 2003 г., за да протестира срещу предстоящата инвазия, подвиг, който доведе до вписването на италианската столица в Книгата на рекордите на Гинес за „най-голям антивоенен митинг“.
Буш и Блеър арогантно пренебрегнаха тази демонстрация на демокрация в действие обаче, като започнаха с кампания на „шок и ужас“ срещу Багдад на 19 март 2003 г.
Ако перифразирам Марк Твен, истината все още връзваше ботушите си, докато иракският народ умираше от откровени лъжи, не благодарение на корпоративния медиен индустриален комплекс, който отказа да оспори твърденията за оръжия за масово унищожение до много по-късно.
В отговор на разкритията, че американските и британските лидери по същество са излъгали, за да започнат войната в Ирак, писателят Майкъл Масинг предложи много добър въпрос на журналистите, след като прахта най-накрая се уталожи:
"Защо основните медии не ни казаха повече „за тези измами и укривания през месеците, когато администрацията настояваше за смяна на режима – когато, накратко, това можеше да доведе до промяна?“
Едва след публикуването на разследването за Ирак през 2016 г., много след като около един милион иракчани бяха разселени, убити и ранени в резултат на незаконната инвазия, беше определено, че „Обединеното кралство избра да се присъедини към инвазията в Ирак преди вариантите за мирното разоръжаване да бяха изчерпани."
"Военните действия по това време не бяха последна мярка".
В допълнение към констатацията, че Блеър „умишлено е преувеличил заплахата, породена от иракския режим“, разследването на Чилкот разкри частно писмо, изпратено до Джордж В. Буш от премиера на Обединеното кралство, в което се казваше: „Ще бъда с вас, каквото и да е“.
С тези думи е малко по-лесно да се разбере защо Блеър беше наречен „пуделът на Буш“ в по-малко подкрепящите кръгове.
Сано лична бележка смятам, че Русия, която е принудена да гледа как „близката чужбина“ се превръща на практика за една нощ в полигон на НАТО, е достатъчно политически зряла, за да обсъжда спорните си действия в Украйна с почти всеки.
Въпреки това, когато разговорът има всички отличителни белези на цензурирана публикация в социалните медии, която позволява снимки на какво ли не и очевидно дори призовава за насилие срещу руснаци, тогава дискусията няма да стигне много далеч.
В същото време западните лидери, както настоящи, така и минали, със сигурност не са в позиция да изнасят лекции на Русия за сегашното й поведение, каквото и да мислите за това.
Всъщност западните лидери, които игнорираха предупрежденията на Москва в продължение на десетилетия, трябва да поемат своя дял от отговорността за сътресенията, които сега се случват в Украйна. Само след като признаят пред себе си, Русия, Украйна и Западът ще могат да обърнат страницата на тази ужасна глава в отношенията си и да продължат напред.
