Днес хората и добитъкът, който отглеждаме за храна, съставляват 96 процента от всички бозайници на планетата. Освен това 70 процента от всички живи птици сега са домашни - предимно пилетата, които ядем. Смята се също така, че нивата на изчезване на животински видове са от 100 до 1000 пъти по-високи отколкото през последните десетки милиони години. Всичко това е малка част от цялостното ни въздействие върху биосферата на планетата, сумата от всички нейни екосистеми, пише Мартин Уулф за Financial Times.Човечеството се превърна в кукувица в планетарното гнездо. Драматичният успех в увеличаването на населението и богатство ни създаде нова епоха, наричана понякога „антропоцен“ (от момента, в който хората започват да влияят на природата – бел. прев.) Това може и да е преувеличение, но не и фактът, че нашите действия променят живота на Земята. Тогава въпросът е следният: ако искаме да премахнем тези заплахи, какво трябва да направим и от какво да се откажем?    

Забележителните факти, отбелязани по-горе, са от предговора на Дейвид Атънбъроу към изчерпателно изследване на икономиката на биоразнообразиете на сър Парта Дасгупта от Кеймбриджкия университет. Вече не е възможно, твърди последният, да се изключи природата от нашия икономически анализ. Той обобщава трезво: „В основата си проблемите, с които се сблъскваме днес, не се различават от онези, с които са се сблъсквали нашите предци: как да намерим баланс между това, което вземаме от биосферата, и това, което оставяме за своите потомци. Но докато нашите далечни прадеди не са били в състояние да повлияят на нашата система като цяло, ние не само че сме, но и го правим.“

В една завладяваща скорошна лекция на тема „Техно-оптимизъм, промяна в поведението и планетарни граници“, британският икономист лорд Адеър Търнър си задава въпроса как най-добре да се справим с предизвикателствата. Той отбелязва два алтернативни подхода. Единият, който бих нарекъл „Напред и нагоре“, почива на вярата, че човешката изобретателност ще намери начин да реши проблемите, създадени от самата нея. Другият, който аз наричам „Покайте се, защото краят е близо“, лежи на убеждението, че трябва да изоставим всичките си алчни навици, за да оцелеем.

Услужливо, Търнър трансформира тези противоречиви нагласи в емпирични въпроси: какво би работило и в какъв времеви хоризонт? Отговаряйки им, той разграничава физическите от биологичните системи. Първите са тези, които ни осигуряват работа, отопление и охлаждане. Голямото предизвикателство тук е зависимостта ни от изкопаемите горива и техните емисии на парникови газове. Последните ни доставят храната, която ядем, както и някои текстилни изделия. Слънцето, водата, минералите и атмосферата са, излишно е да казваме, от съществено значение за живота. Но превръщането на тези съставки в живот включва биохимия - производството на сложни молекули от самия живот.

Изданието „Да направим мисията възможна: Осигуряване на икономика с нулев въглерод”, публикувано от Комисията за енергиен преход през септември 2020 г., очертава, отбелязва Търнър, правдоподобен преход към нулеви нетни емисии до 2050 г. В основата е промяна към разчитането на слънчева светлина и вятър, под формата на слънчева и вятърна енергия. Това ще бъде комбинирано с батерии, водород и други форми на съхранение на енергия, както и използване на биоенергията и улавянето на въглерод в средносрочен план. Благодарение на срива в цената на възобновяемата енергия, този преход сега е осъществим и евтин. Няколко сектора, като желязото и стоманата, ще бъдат скъпи за трансформиране, но те не са достатъчно големи, за да променят общата картина.Накратко, физиката на енергийния преход е проста. Трудността е в недостига на време. Трябва да постигнем голям напредък към по-ниски емисии през следващото десетилетие. Но не можем да обновим цялата си инфраструктура за толкова кратък период. Така че в краткосрочен план мнозина ще трябва да ограничат потреблението си. Но в дългосрочен план техно-оптимистите ще се окажат прави относно енергийния преход.

За съжаление, те (все още) не са прави по отношение на хранителния преход. Проблемът не е в енергията, от която се нуждаем за храна, която е само 6 процента от нехранителната. Проблемът е, че фотосинтезата и превръщането на растенията в месо с помощта на животни са енергийно неефективни. И така, биохимията обяснява защо човечеството трябваше да усвои толкова голяма част от планетата. Необходими са огромни площи от слънчевите рецептори, наречени растения, за да се получи достатъчно храна, а и земеделието също отделя големи количества парникови газове.

Търнър предлага комбинация от три решения на този огромен проблем. Първото е големи подобрения в селскостопанската практика. Ние, например, съсипваме земя и я заместваме с нова, отклонена от други употреби. Генното инженерство със сигурност ще изиграе роля тук. Второто решение е промяна в начина ни на хранене, по-специално далеч от месото и млечните продукти. Третото са радикалните промени в технологията, в крайна сметка превръщащи производството на храна в просто поредния индустриален процес.

Като цяло сме на исторически кръстопът. На нашето поколение се пада да поеме отговорност за планетата. Няма съмнение, че голяма част от отговора трябва да се изразява в добре насочена технологична промяна, тъй като никакъв политически процес, най-малкото пък демократичен, няма да отговори на тези предизвикателства, като преустанови двата века на увеличено използване на енергия. Човечеството няма да се върне към предмодерното си съществуване, когато животът е бил лош, скотски и кратък за почти всички. Но като се има предвид къде сме сега по отношение на нашето въздействие върху биосферата, ще трябва да променим и поведението си, поне в краткосрочен до средносрочен план.

Дали ще бъде възможно да се постигне съгласие и да се приложи толкова радикална корекция на курса, е меко казано под въпрос. Досега почти не показахме способност да разрешим това огромно предизвикателство пред колективните действия. Но необходимостта е очевидна. Не трябва да продължаваме да се държим така, както досега. Много от нас ще трябва да променят поведението си, особено най-богатите.

Петър Нейков, редактор Елена Кирилова