Ако се съмнявате, удвоете залога. Това е един от начините да се формулира настоящото послание на председателя на Федералния резерв Джером Пауъл, пише Джилиън Тет за Financial Times.
В началото на седмицата имаше оживени спекулации дали предложеният от администрацията на Байдън план за стимулиране в размер на 1,9 трлн. долара може да отприщи инфлацията - и по този начин да принуди Фед скоро да обуздае разхлабената си парична политика.
Той също така каза, че нито едно от двете няма да се случи скоро. На обикновен английски това означава, че на практика безплатните пари ще се задържат още дълго време. Не се притеснявайте от приказките за инфлация. Мислете за години, а не за месеци преди политиката да се промени.
Грешка ли е това? Така мисля. Но не защото възразявам срещу идеята за радикална парична политика или като цяло свръхниски лихви. Фед беше прав да предприеме количествено облекчаване след кризата от 2008 г., за да предотврати риска от депресия. Това бе валидно и когато Covid-19 удари миналата година. И макар че бих предпочела да виждам малко по-високи ставки сега, сегашната позиция на централната банка почти може да бъде оправдана от ниската инфлация; през януари потребителските цени останаха непроменени спрямо предходния месец за втори пореден път.
Това, което ме притеснява обаче, са сигналите, които Фед изпраща за бъдещето. Предишни поколения централни банкери смятаха, че е глупаво да се подават прекалено точни сигнали за бъдещата политика, тъй като това или ще им върже ръцете, или ще насърчи самодоволството на пазара, или и двете.
През последното десетилетие обаче централните банкери започнаха да предлагат рамка за това как ще реагират на бъдещи икономически данни, надявайки се това да намали шанса за пазарни сътресения, като създаде повече предсказуемост.
Това беше разумно. Но Федералният резерв сега издигна тези така наречени „бъдещи насоки“ на ново ниво, което изглежда опасно. Най-забележителното е, че през последната година ръководителите на Фед посочиха, че политиката ще остане непроменена до края на 2022 г., ако не и след това. Това означава, че политиката изглежда зависима и от времето, а не само от данните - и тъй като това няма как да стане (без магията на съвършената прозорливост), чувството за зависимост от времето формира нагласите на инвеститорите.
В речта си пред Икономическия клуб на Ню Йорк в сряда обаче Пауъл категорично отхвърли това. Вместо това той подчерта, че Федералният резерв трябва да поддържа политика на „търпеливо приспособяване“, докато икономиката достигне „пълна заетост“ и инфлацията надвиши 2% за известно време. Изглежда, че Пауъл е решен да коригира това. Той е казвал и преди, че иска да зависи от данните и в сряда не спомена точна дата, когато политиката ще се промени, като вместо това посочи целите за „пълна заетост“ и инфлация над 2% като задействащи фактори.
Но това са доста неясни цели. Те също така се движат. В сряда Пауъл също подчерта, че 2 процента вече не са горна граница за инфлацията, а средна цел, което означава, че иска инфлацията да надвиши това ниво за известно време.
Така излиза, че зависимостта от данните е дискреционна, наравно с тази от времето. И тъй като инвеститорите винаги жадуват за сигурност за бъдещето - дори повече от ниските лихви - това насърчи спекулациите. Оттук космическите цени на активи като биткойна и бумът на финансови структури като компаниите за придобиване със специална цел (SPAC).
Привържениците на разхлабената монетарна политика може да отвърнат, че тази пазарна мания е цена, която си струва да се плати, за да се инжектира малко инфлация в икономиката - което, както подчерта Пауъл в сряда, помага на бедните. Ръководителите на Федералния резерв се опасяват също, че преждевременните усилия за спукване на пазарния балон ще повторят паниката от 2013 г., когато Бен Бернанке, тогавашният председател на Фед, намекна, че количественото облекчаване може да приключи.
Пауъл не спомена за затягане в сряда. Очевидно призракът от опита на Бернанке го преследва. Както последният призна преди три години с трогателна честност: „Паниката от 2013 г. остави белези върху всеки, който по това време работеше във Федералния резерв.“
Една горчива ирония относно настоящата политика на Фед е, че дори Пауъл да се надява да помогне на бедните американци, евтините пари всъщност увеличават неравенството, като повишават стойността на активите, държани от богатите. Друга ирония е, че усилията на Пауъл да избегне пазарна паника сега може да доведат до по-голяма по-късно. Пауъл е сред хората, които изглеждат в добра позиция да осъзнаят това.
През март 2013 г., когато Пауъл беше нов член на Борда на директорите на Фед, той предупреди Бернанке, че неподаването на знак от централната банка за край на разхлабената монетарна политика кара инвеститорите да правят рисковани залози.
След това, през юни същата година, той заяви, че макар рязката промяна в политиката да може да предизвика сътресение на пазара, също така би било пагубно „ако инвеститорите заключат, че сериозното обмисляне на редукция в количественото облекчаване се отлага за неопределено време“. Той каза тогава: „Намираме се в ситуация, в която сме на покрива и няма безопасен изход. Трябва да скочим."
Пауъл трябва да се вслуша в собствения си съвет. Не бих казала, че Фед трябва да „скочи“ веднага, затягайки политиката, или пък да заплаши, че ще го направи. Пазарната паника от 2013 г. показва опасността от резки и нетактични приказки.
Въпреки това Пауъл трябва да намери стълба за слизане от „покрива“. Той трябва да опровергае допускането на инвеститорите, че евтините пари ще се запазят за неопределено време или че политиката на Фед е еднопосочен залог. В противен случай опитите му да прогони призрака от 2013 г. в крайна сметка ще създадат ново чудовище под формата на още по-голяма пазарна истерия, много по-застрашителна от миналия път - особено ако инвеститорите са били успокоявани, че Фед никога няма да „скочи”.
Петър Нейков, редактор Аспарух Илиев
