Подобно на дрехите и храната макроикономиката има своите модни тенденции. Последната е относно публичния дълг. От ОИСР до МВФ, глобалните организации, които традиционно подкрепяха фискалните ограничения, станаха много по-спокойни по отношение на държавните заеми, пише Фердинандо Джулиано за Bloomberg.Аргументът е, че устойчивостта на дълга е по-малък проблем, ако централните банки поддържат лихвените проценти свръхниски. Правителствата трябва да се откажат от старите фетиши, като например съотношението между дълга и брутния вътрешен продукт, и да се концентрират върху по-значими мерки като дела на лихвените плащания в БВП. Привлекателността на тези идеи е видна. Погледнете Гърция, където промяната в разходите и падежите по заемите направиха огромния дълг да изглежда управляем.

Тази последна макроикономическа мода обаче се основава на едно ключово предположение: че инфлацията ще остане потисната, позволявайки на централните банки да продължат с ниските лихви и големите покупки на активи. Това представлява много сериозен залог.

Всяко трайно покачване на инфлацията може да накара Федералния резерв на САЩ и другите големи централни банки да затегнат паричната политика, за да постигнат целите си за инфлация. След това вниманието на инвеститорите би се върнало към традиционните - много по-тревожни - мерки като съотношението дълг/БВП, които повишават перспективата за финансова нестабилност.

Икономическата история е осеяна с железни закони, които не са издържали. През 60-те години правителствата бяха убедени в стабилната връзка между инфлацията и безработицата - известна като „кривата на Филипс“. Политиците предполагаха, че могат просто да изберат точка по тази крива в зависимост от това дали предпочитат да защитят работните места, или да държат цените под контрол.

Едно от последствията беше така наречената политика „спри и тръгни“, при която правителствата се ангажираха с редуване на стимули и строги икономии, докато се опитваха да управляват този компромис. Необходими бяха забележителното обръщение на Милтън Фридман от 1967 г. пред Американската икономическа асоциация и стагфлацията от 70-те години, за да се види, че нещата не са толкова прости. Днешните икономисти се отнасят предпазливо към кривата на Филипс.

Друг пример е „голямата умереност“ от 90-те и 2000-те, когато регулаторите в развитите икономики вярваха, че са укротили бизнес цикъла завинаги. Някои приписваха заслуги на независимите централни банки с техните цели за инфлацията, които на теория закотвиха очакванията за повишаване на цените и не позволиха на правителствата да прегреят икономиката.

Оказа се, че има и други по-фини фактори, управляващи инфлацията в богатия свят, включително глобализацията, технологичната революция и влизането на Китай в Световната търговска организация. Финансовата криза от 2008 г. и голямата рецесия разсеяха всякакви твърдения за край на икономическия цикъл „връх-дъно“.

Много икономисти, както винаги, ще твърдят, че този път е различно. Те предлагат различни обяснения защо инфлацията ще бъде постоянно ниска или отрицателна, в това число: смекчаващият ефект на технологиите върху цените; дефлационното въздействие на застаряващото общество; и ролята на неравенството в ограничаването на общите разходи.

Доказателствата след кризата от 2008 г. подкрепят онези, които не се притесняват от скокове на инфлацията. Централните банки предприеха безпрецедентни монетарни стимули, за които критиците се опасяват, че ще предизвикат хиперинфлация. Но те все още се борят да повишат инфлацията към типичната си цел от около 2%.

Не може обаче да се приеме, че близкото бъдеще ще бъде като близкото минало. Светът след пандемията ще предложи първия тест дали ниската инфлация ще бъде трайна. С нарастването на търсенето, продължаващите ограничения в предлагането и опитите на компаниите да възстановят печалбите си може да наблюдаваме завръщане на ценовия натиск.

Има мощни сили, които действат и в обратната посока, като например големият брой хора, които ще загубят работата си или ще претърпят съкращения на заплатите. Но инфлацията може да не изчезне завинаги.

В еврозоната основната инфлация - която изключва волатилните компоненти като храни и енергия - скочи до 1,4% на годишна база през януари, най-високият ръст от повече от пет години (въпреки че това се дължеше до голяма степен на временни фактори).

В САЩ предложената от президента Джо Байдън програма за стимулиране в размер на 1,9 трлн. долара изплаши някои икономисти, включително бившия министър на финансите Лари Самърс и Оливие Бланшар, бившият главен икономист на МВФ, които се притесняват от инфлационните й последици.

На теория инфлацията не е непременно лоша за публичния дълг. Ускоряването на цените помага на правителствата да се справят с дълговите планини, защото така се повишават данъчните приходи, докато дължимото остава фиксирано в номинално изражение. Страните също така ще се възползват от благоприятните дългови структури, които изградиха през годините на ниска инфлация. Това включва ниски купони по ДЦК, по-дълъг матуритет и голяма част от дълга, държан от държавни банки.

И все пак това игнорира динамиката на финансовите пазари. С връщането на инфлацията е лесно да си представим инвеститорите да се изтеглят, опитвайки се да избегнат загубите от облигации. Ако съотношението дълг/БВП отново привлече вниамнието, нещата могат да загрубеят. Централните банки не биха могли да се намесят, страхувайки се от компрометиране на ангажимента им за таргетиране на инфлацията.

Тук има две неща, които трябва да вземат под внимание регулаторите. Първото е качеството на държавните разходи. Политиците трябва да направят всичко възможно, за да подкрепят икономиките си на фона на бушуваща пандемия. Дори след като са разгърнали програмите си за ваксинация, държавите трябва да продължат с помощта, особено за семействата, които са пострадали най-много.

Въпреки това, както каза вероятно бъдещият италиански премиер Марио Драги миналото лято, има „добри“ и „лоши“ дългове, тъй като някои разумно насочени програми за харчене допринасят много повече за вдигане на дългосрочния темп на растеж. Държавите, които са използвали заемите непродуктивно, ще имат проблеми, ако нестабилността се завърне.

Второто нещо, за което централните банки трябва да помислят, е тяхната собствена позиция. В САЩ Фед даде ясно да се разбере, че е готов да толерира периоди на по-висока инфлация, което може да помогне за намаляване на опасенията от внезапно затягане на паричната политика.

Европейската централна банка е в средата на стратегически преглед и ще трябва да си зададе същия въпрос. Това, че обещавате да игнорирате една по-висока инфлация, не означава, че пазарът ще ви повярва. Но Фед е прав да изложи какво мисли. Всяка промяна в приоритетите на централната банка трябва да бъде съобщена незабавно.

Наистина преживяваме революция в макроикономиката, но фактите един ден ще се променят. Правителствата и централните банки трябва да се подготвят.

Петър Нейков, редактор Десислава Попова