Как трябва да реагират САЩ на надигащия се Китай? Това е сред най-големите въпроси, пред които е изправена новата администрация във Вашингтон. Много американци твърдят, че някаква форма на сдържане е осъществима.

Всъщност това е една от малкото точки, по които администрацията на Джо Байдън и предишната са склонни да се съгласят. Вижда се и политическото предимство: общият враг може да обедини разединената държава. Но това наистина ли е осъществима политика? Мисля, че отговорът е не, пише Мартин Уулф за Financial Times.

Подобно схващане, а именно, че САЩ могат да спечелят само ако Китай загуби, се съдържа в „Светът, обърнат с главата надолу“ от Клайд Престовиц. Той настоява, че: „Няма съревнование между китайския народ и този на Съединените щати.“ Неговото възражение е по-скоро срещу комунистическата партия.

Подобен възглед налага „Дългата телеграма: Към нова американска стратегия за Китай”, написана от анонимен „бивш висш правителствен служител“ (с препратка към прочутата дълга телеграма на Джордж Кенан от февруари 1946 г., която предлага обуздаване на Съветския съюз). Там също се казва, че: „Най-важното предизвикателство, пред което са изправени САЩ през 21-ви век, е възходът на все по-авторитарния Китай при президента Си Дзинпин."

Предизвикателството, се твърди, е не Китай, а неговата деспотична държава. 

„Дългата телеграма” твърди, че на заплахата от опита на Китай да постигне глобално господство трябва да се отговори чрез защитата на дълъг списък от жизненоважни американски интереси: запазване на икономическото и технологично превъзходство; защита на глобалния статут на щатския долар; поддържане на непреодолими военни средства за възпиране; предотвратяване на териториалната експанзия на Китай, особено насилствено обединение с Тайван; консолидиране и разширяване на съюзи и партньорства; и защита (и, ако е необходимо, реформиране) на либералния международен ред, основан върху правила. Но там се призовава също за справяне с общите глобални заплахи, преди всичко с изменението на климата.

Постижимо ли е всичко това? Не, мисля, че не е.

Първо, Китай е много по-мощен противник от Съветския съюз. Той има далеч по-успешна икономика, по-динамичен технологичен сектор, много по-голямо население, по-сплотена държава и доста по-компетентно правителство. Относителното икономическо представяне на Китай е зашеметяващо.

Още по-важен е неговият потенциал. Китай е изправен пред огромни икономически предизвикателства. Но не е необходимо да ги управлява чак толкова добре, за да има най-голямата икономика в света. Понастоящем БВП на Китай на глава от населението (според паритета на покупателната способност) е една трета от този на САЩ (спрямо 8% през 2000 г.) и половината от на ЕС.

Споделям безпокойството, което се съдържа в тези публикации. Действията на Пекин в провинция Синдзян и Хонконг подчертават неговото пренебрежение към правата на човека и международните споразумения. Китай заплашва фактическата автономия на Тайван и разширява своето влияние в Южнокитайско море. Накратко, Китай все повече се държи като изгряваща велика сила, управлявана от безмилостен и ефективен тиран. Да предположим, че това ще се повиши до една втора от нивото на САЩ до 2050 г. Това обаче ще означава китайската икономика да е колкото тези на САЩ и ЕС, взети заедно.

Второ, китайската икономика е силно интегрирана в международен план. Въпреки че това е източник на уязвимост за Китай, то е и източник на влияние. Китайският пазар е гравитационен център за редица страни по света. Както подчертава сингапурският учен Кишоре Махбубани, повечето страни искат добри отношения както със САЩ, така и с Китай. Те не биха избрали САЩ за сметка на Китай.И накрая, през последните две десетилетия, и особено през последните четири години, САЩ разрушиха репутацията си на здравомислещи, благоприлични, надеждни и дори спазващи основните демократични норми. Това има значение, тъй като техните съюзници ще бъдат от решаващо значение в очертаващата се надпревара.

Както Джонатан Киршнер заявява във Foreign Affairs, „светът не може да си затвори очите за президентството на Тръмп“, особено за позорния му край. Още по-лошо е, че това лице на САЩ очевидно е все още живо. САЩ говориха за необходимостта Китай да бъде „отговорен участник“. Но след високомерието на „еднополюсния модел“, втората война в Ирак, финансовата криза и президентството на Доналд Тръмп, дали самите САЩ са отговорен участник?

Това не трябва да предизвиква отчаяние, а да очертае реалността. И така, какво може да се направи?

Първо, САЩ и техните съюзници трябва да съживят своите демокрации и икономики. Относно второто, те наистина трябва да защитят своята технологична автономия. Но най-важният начин да се направи това е чрез обновяване на тяхната научна и технологична инфраструктура, включително чрез реформа в образованието и насърчаване имиграцията на талантливи хора.

Второ, те трябва да защитават основните ценности на придържане към истината и свободата на словото срещу всички врагове, вътрешни и чужди (включително Китай). Нещо повече, те трябва да се обединят в това. На Китай не бива да се позволява да тормози и изнудва по-малките държави, една по една.

Трето, те трябва да излъскат институциите на световната икономика, които създадоха, и да предложат нови международни правила, които обвързват поведението на Китай и с които те също ще бъдат обвързани.

Четвърто, САЩ и техните съюзници трябва да изяснят кои основни интереси ще защитават, ако е необходимо и със сила.

Последно и най-важно, те трябва да съсредоточат вниманието си, както вече направи Байдън, върху споделения проект за защита на общото благо за всички нас.

Отношенията на САЩ с Китай не са като тези със Съветския съюз. Да, ще има голяма конкуренция, но трябва да има и сериозно сътрудничество. Доколкото има война на идеологиите, свободата и демокрацията на Запада остават по-привлекателни. Истинското предизвикателство, пред което той е изправен, не е Китай, а възстановяването на тези ценности у дома.

Петър Нейков, редактор Десислава Попова