Урсула фон дер Лийен предупреди, че Европейската комисия, която председателства от миналата година, ще се съсредоточи върху «геополитиката». С тази донякъде маркетингова формулировка тя даде да се разбере, че Европа вече ще отговаря на предизвикателствата на променящия се свят след десетилетие, през което се чувстваше като аутсайдер.

Освен това, че проблемите се множат, общите резултати за 27-те държави в Европа са също много нееднозначни. Ситуацията определено е по-добра в сравнение с предишния период, но все още е далеч от стабилостта.

Всички летни кризи пряко или косвено засягат Европа и повдигат въпроса за нейния геополитически статус, ако използваме формулировката на Урсула фон дер Лайен. Докато Китай предприе преврат в Хонконг, напрежението в Егейско море между Турция между двете страни-членки на ЕС, Гърция и Кипър нараства, в същото време населението на Беларус, граничещо с ЕС, се бунтува, а лидерът на опозицията в Русия Алексей Навален стана жертва на опит за отравяне, затова Европа не може да остане пасивна и безразлична, поради заплахата от моралното й остаряване в свят, в който е променен балансът на силите между великите сили.

Всички тези кризи обаче засягат чувствителните области на ЕС, неговите противоречия, нерешителност и мудност … И също така ни напомня, че стратегическата парадигма, при която Европа се опира на миналото, бе сериозно подкопана от администрацията на Тръмп.

САЩ или, да го кажем по-предпазливо, Доналд Тръмп и неговият екип никога не са вземали предвид европейските интереси, независимо от естеството на тези кризи. САЩ със сила заставиха европейците да изолират Китай и да наложат отново санкции на Иран.

В същото време Вашингтон гръмко заявява разочарованието си, когато Европа не следва неговите съвети, но мълчи, когато членовете на НАТО са на ръба на конфликта или когато събитията в източните граници на ЕС изискват поне трансатлантически консултации.

И макар Европа все още да не е в състояние да докаже своята способност за съгласувано „управление“ на кризи, тя не предприе погрешни стъпки поради неуместно прекомерно доверие, или заради признаването на своята безпомощност, което отново би подкопало дипломатическия авторитет на ЕС.

Във всички тези кризи Европа се налага да се сблъска със „силни мъже“ — Си Дзинпин, Владимир Путин, Реджеп Тайип Ердоган и дори Доналд Тръмп.

Всички те вярват само в баланса на силите, там, където европейците предпочитат да използват класическата дипломация.

В крайна сметка Франция и Германия отново ще трябва да поемат основната роля за спасяването и трансформирането на еврозоната, въпреки факта, че останалата част от ЕС мрази лидерската роля на този тандем.

Еманюел Макрон и Ангела Меркел демонстрираха почти перфектно единомислие, като например по време на срещата им във Форт Брегансон. „Почти”, тъй като в конфликта в Егейско море Германия застана на страната на Турция, а Франция изпрати флота си в Източното Средиземноморие.

Цитирайки Die Welt, двамата топ лидери на Европейския съюз „никога не са били толкова близки“ след толкова много пропуснати възможности през последните три години. Както винаги, това е необходимо, но не е достатъчно, за да се придвижи Европа напред, особено към стратегическата автономия, която е необходима днес повече от всякога.

Петя Паликрушева