Официална Москва и „отговорните служители“ със завидна редовност и упорита последователност загърбват бивши свързани и близки държави и искрено се чудят как се е случило това
Знаете как се случва понякога: губите приятел заради глупост, но ако приятелят е стар и между вас доверие, ще мине известно време - и вие отново ще сте заедно, ще се смеете и ще си разказвате истории. Но вече се опитвате да не повтаряте допуснатата грешка. Не така обаче се държи ръководството на Русия, коментира Олег Богдаренко в статия за руския вестник „Московский комсомолец“, публикувана под заглавие „Разпадането на останките от СССР: Русия губи последните си съюзници“.
Официална Москва и „отговорните служители“ се държат по различен начин - те могат да влязат в една и съща грешка два, три или дори четири пъти със завидна редовност и упорита последователност, да загубят бивши свързани и близки държави и искрено да се чудят как се е случило това. Наивни хора! Междувременно 2020 година има всички шансове да се превърне в годината на окончателната загуба на Русия на бившите братски съветски републики. Преценете сами: Грузия, Украйна, Молдова, отново Украйна, след това Армения, сега Киргизстан, отново Молдова и, вероятно, Беларус.
Нека обясня.
В крайна сметка, какво нещастие - Украйна ни напусна през 2004 г., след победата на първия Майдан, но не, след това през 2010 г. тя се върна при нас с победата на Янукович. Не минаха по-малко от четири години преди втория, вече „Евромайдан“, последван от „руската пролет“ и войната в Донбас. Предоставеният шанс за запазване и развитие на добрите отношения с Киев в периода 2010–2013 г. Москва не пожела да използва.
Когато „десетилетието“ на Саакашвили приключи в Грузия в края на 2013 г., руският бизнесмен от грузински произход Бидзина Иванишвили и създадената от него партия „Грузинска мечта“, която миналата събота, 31 октомври, потвърди статута си на управляваща партия в страната на парламентарните избори, дойдоха на власт. Но или психологическата травма от 08.08.08 г. за Абхазия и Южна Осетия, или общата пасивност и лично отхвърляне от страна на „отговорните служители“ не позволиха да се осъществи ренесансът на руско-грузинските отношения - а е трудно да си представим национална република, по-интегрирана в руската култура. „О Грузии забыв неосторожно, в России быть поэтом невозможно“, пише Евгений Евтушенко преди половин век и не беше далеч от истината.
В Беларус активното култивиране на опозицията срещу Лукашенко се случи пред очите ни, създаването на аура на жертвите на режима и героите, които се борят с него. Има ли Русия участие в този процес? Тя си отиде. И когато рано или късно митът за европейска Беларус без Лукашенко стане реалност, Минск рискува да се превърне в друга, заедно с Варшава, Киев и Тбилиси, столицата на антируската пропаганда. Междувременно, да, ние подкрепяме Лукашенко, който е олицетворение на най-добрия модел на сътрудничество, възможен за Русия в постсъветското пространство. На някои места този модел е по-икономически ефективен от руския. Но трябва да помним, че никой не е на земята завинаги и днес се подготвя успешния утрешен ден.
Възобновяването на конфликта в Нагорни Карабах, ограничените вътрешни междуетнически отношения и следователно твърде скромната роля на Руската федерация в неуспешното поддържане на мира до момента също извеждат този регион от бившата орбита на влиянието на Москва.
Третата революция в Киргизстан, състояла се след парламентарните избори в началото на октомври, бе като мълния от ясно небе за Москва. Дошлият направо от затвора на поста министър-председател, а сега също и изпълняващ длъжността президент на републиката Садир Жапаров, преди всичко, с уверения в братска любов, се обади първо в Анкара, а едва след това в Москва, на външния министър Сергей Лавров. Между другото, както в случая с Нагорни Карабах, така и в случая с Киргизстан, Турция значително увеличава присъствието си в постсъветското пространство.
В първата неделя на ноември в Молдова се проведоха президентските избори, на които, съвсем неочаквано за мнозина, лидерът на проевропейската коалиция и фаворитката на германския канцлер Ангела Меркел Мая Санду зае първо място, преди действащия президент, лидер на Социалистическата партия Игор Додон, с разлика от 2 процента. Въпреки факта, че социологическите проучвания дадоха по-голямата част от гласовете на разглеждания като проруски настроен Додон, неговият прозападен колега, благодарение на ниската избирателна активност в страната и голямата избирателна активност в избирателните секции в Европа, успя в последния момент да догони президента, който първоначално уверено задържа първото място. Третото място зае харизматичният кмет на втория по големина молдовски град Балти Ренато Усатий. Той също получи мнозинство в избирателните секции в Русия, въпреки факта, че срещу него беше образувано наказателно дело в Руската федерация, което може да се характеризира като политически оцветено.
Има версия, че Усатий, който се е ползвал с подкрепата на определени московски кабинети, многократно е бил настойчиво помолен да отстъпи на президента Додон, но той не се подчинил и решил да играе неговата игра. В резултат на това той има заслужените 17 процента и отлична политическа перспектива при новия президент. Настоящият молдовски лидер при сегашните условия има изчезващо малко шансове за победа на 15 ноември - историята на изборите практически не знае примери за победа във втория тур на кандидат от правителството, който е загубил в първия тур.
Не твърдя, че това означава загуба на Москва - в крайна сметка, за да загубите, трябва да играете! А „отговорните служители“ от съответните ведомства никога не са могли да правят това. Но от друга страна, ако Додон беше илюзия за прорусизъм (по време на неговия мандат Русия като „търговски партньор № 1“ успешно се премести на трето място, а руското телевизионно излъчване беше забранено в Молдова), тогава неговият противник Санду едва ли ще стане фалшив западняк. Нейният дневен ред включва всички въпроси, от намаляването на ролята на РПЦ в Молдова до перспективата за обединение (съюз) с Румъния (тя самата има румънско гражданство).
Също така не може да се изключи, че след победата на Санду конфликтът в Приднестровието може да бъде възобновен. Поне в случай на интеграция с Букурещ (което ще изглежда като поглъщане от Румъния), това със сигурност ще се случи. И дори тогава ще трябва да се проведат мирни преговори в Берлин, който контролира както политиката на Букурещ, така и (по това време) на Кишинев. Присъствието на повече от половин милион руски граждани в непризнатата Приднестровска република няма да позволи на Москва да се въздържи от ситуацията, както направи в случая с Карабах. Но какво ще могат да предложат нашите „отговорни служители“? В края на краищата те не са в състояние да генерират нищо друго освен „да не пускат“ и да запазят „както беше“. И политиката, както всеки друг жив процес, не може да бъде държана в едно състояние, промените не могат да бъдат предотвратени. Можете само да ги водите. Но това означава поемане на отговорност. Кой чиновник обича отговорността?
В последната молдовска автономия - в Гагаузия в южната част на страната с население под 150 хиляди души, където „проруският“ президент Додон получи над 80 процента от гласовете на тези избори, през последните 10 години много активна бе Турция. Тя изгражда там културни центрове, отваря библиотеки, инвестира в инфраструктура. Цялото ръководство на гагаузите, начело с бившата комунистка Ирина Влах, бива канено редовно в Анкара, а турският президент Реджеп Тайип Ердоган не смята, че е под неговото достойнство да дойде в центъра на автономията на Комрат. Затова много скоро турските знамена, развяващи се там, могат да изместят съчувствието към Русия сред местното население. А в Москва всички ще продължат да „изразяват загриженост“.
Браво на турците, те работят, докато другите спят. Но това изобщо не означава, че Турция ще се превърне в съюзник на Русия - напротив, в лицето на Анкара получаваме силен и упорит противник, който се връща в предишните си исторически региони на присъствие. А в Русия понякога се създава впечатлението, че лозунгите на борците за суверенитет от края на 80-те години на миналия век най-добре се учат не къде да е, а в Москва. Затова те се опитват да спазват максималната дистанция от всички постсъветски републики - иначе (не дай Боже) те отново ще им увиснат на врата.
Агенция "Фокус"
