"Всичко започна през 60-те години, когато бейби бумърите откриха марксизма, който изхожда от принципа, че идеите са само инструменти за потисничество на управляващата класа, после постмодернизма, който твърди, че “истината” е само конструкция от конкурентни разкази. Така, в крайна сметка, се наложи това, което Бари Уайс описа в оставката си: нашата цел вече не е да открием заедно една истина, а да се наложат готовите мнения на няколко просветлени".

През последните седмици свободата на изразяване в САЩ е обект на особено бурни дебати: какво може да се каже, какво не може - и кой решава всичко това? В тази културна битка има два лагера. Според някои обществото се характеризира със структури, установени от бели хетеросексуални мъже, които поради този факт изключват всички онези, които се отклоняват от тази норма. След бруталната смърт на Джордж Флойд стои въпросът, който не е от вчера: какво може да направи обществото, за да насърчи различността? В Туитър белите бичуват своите привилегии, а много вестници вече пишат “чернокож” с главно “Ч”. Други смятат, че тези усилия за приобщаване рискуват постепенно да ограничат свободата на изразяване. Настъпването на праволинеен морализъм доведе до оставката на няколко представители на големи културни институции. Бари Уайс, редакторката в “Ню Йорк Таймс”, прекрати например наскоро сътрудничеството си с вестника.

В отворено писмо в сп. “Харпър” 150 интелектуалци заявиха, че еликсирът на живота на либералното общество е заплашен от идеологическия конформизъм. Една от най-видните фигури, подписали това писмо, е авторът на бестселъри и когнитивен психолог Стивън Пинкър, преподавател в Харвардския университет. Интервю с него публикува “Ди Велт”.

- В книгата си “Просвещение сега” казвате, че въпреки кризите не бива да забравяме едно нещо: всички области на човешкия живот, независимо дали става дума за познанието, просперитета или здравеопазването, са се подобрили в хода на историята - не само в западния свят, но и навсякъде другаде. В този прогрес няма нищо случайно, той е резултат от идеите на Просвещението: разумът е източник на прогреса. Вярвате ли го все още?

- Да, мисля, че прогресът не дължи нищо на случайността, а е плод на използването на разума в решаването на човешките проблеми. Проблемите - една пандемия например - са неизбежни и не се решават сами. Законите на вселената са безразлични към нашето битие. Само нашата изобретателност може да ни позволи да преобразим света в своя полза.

- През последните седмици бяха съборени паметници, а няколко известни личности бяха принудени да подадат оставка. Мнозина твърдят, че същността на западните общества е поставена под въпрос. Във всеки случай, това не е най-добрият момент, за да повярваме в силата на разума, нали?

- Смесвате две неща: хората не са винаги разумни, разбира се, но ние би трябвало да използваме разума, за да решаваме проблемите си.

- Какво ви накара да подпишете това отворено писмо?

- Тенденцията да се клеветят или гонят хора, чиито убеждения нарушават праволинейността на левоцентризма, е опасна и то поради три причини. Първата причина: това съсипва живота на невинни хора. Втората причина: сплашва цяло едно младо поколение интелектуалци, учени или артисти, които се страхуват да поставят кариерата си в опасност, като изразяват мнение, различно от общоприетите догми. Третата причина: това атрофира способността ни да решаваме проблемите колективно и просто да разбираме света. Никой не е  всезнаещ. Ако могат да се обсъждат само определени идеи, ние оставаме в неведение.

- Наистина ли сме в зората на нова якобинска ера или сме свидетели на смяна на парадигмата, както при прехода от Просвещение към идеализъм през ХIХ век?

- Невъзможно е да се предскаже. Идеите срещу Просвещението винаги са съществували. Днес понасяме атаки от два фронта, а именно популистката, националистическа и авторитарна десница и политически коректната, идентичностна и постмодерна левица.

- Но ако Просвещението е толкова силно, както твърдите, не може ли само да се защити?

- Не съм сигурен какво включва това. Идеалите на Просвещението не са интуитивни, те непрекъснато трябва да бъдат защитавани. Нашата човешка природа е основана на чувствата, чувства, които могат да се окажат по-скоро мрачни. Идеалите за всемирен хуманизъм, индивидуална свобода и научна мисъл не идват при нас като нещо естествено.

- Исторически разумът винаги е бил смятан за западна ценност. Днес чуваме, че този поглед към нещата е проблематичен. Трябва ли да сменим гледната точка?

- Да, нашето схващане за разума като западна ценност е проблематично. Защото по дефиниция това не е възможно: разумът е универсален, той е в основата на всичко, което разискваме и за което спорим, включително естеството на идеите и самите ценности. Западът дълго време бе прегърнал религията, монархията, империализма и робството - по неразумен начин. Обратно, много от напредъка, белязал развитието на нашето схващане за разума, идва от ислямската, индийската, китайската и африканската цивилизации. Достатъчно е да  помислим за ненасилствената съпротива на Ганди. Разумът принадлежи на всички.

- Това, което наричат “култура на отмяната” («cancel culture»), в момента поражда криза в институциите - университети, музеи, медии. Независимо от отношението ни към това явление, предчувстваме голямо сътресение. Как бихте описали нещата като когнитивен психолог?

- Свидетели сме на сблъсъка на два начина на мислене. Привържениците на първия начин на мислене, който води началото си от Просвещението, вижда обществото като структура с проблеми със сложни причини, проблеми, които трябва да решим заедно - така както подхождат лекарите, за да поставят диагнозата на една болест. Докато привържениците на втория начин на мислене виждат обществото като игра с нулев резултат между отделни групи, състезание, чийто единствен залог е властта; някога белите мъже имаха монопол върху властта, днес тя трябва да бъде прехвърлена към жените, цветнокожите и хомосексуалистите. Ако използваме образа от първия случай, това все едно са протестиращи, струпали се пред медицинския кабинет с искане за точна диагноза и блокирали достъпа на лекари, които предлагат алтернативна диагноза.

- Но как едно малцинство може да наложи мълчание на другите?

- Това винаги е възможно. Тук се опираме на една социологическа теория: ако една силна група започне да заклеймява всички нестигматизирани хора, цялото общество рискува да попадне в капана - защото тогава  всички ще се отдадат на публично заклеймяване, от страх да не бъдат заклеймени те самите, дори и да не смятат, че действията им на заклеяване са оправдани. Този процес се нарича плуралистично неведение или спирала на мълчанието. Спомнете си приказката “Новите дрехи на царя”.

- Много активисти са млади. До каква степен това явление е поколенческо? Характеристика на поколението Z ли е то?

- Всъщност много милениали* също са ужасени от тази “култура на отмяната”. В действителност явлението води началото си от бейби бумърите. Били Джоел сгреши, когато написа песента си «We Didn't Start the Fire». Защото със сигурност ние, бейби бумърите**, запалихме огъня! Дори милеаниалите, които подкрепят “културата на отмяната”, не показват по-голяма психологическа уязвимост. Точно обратното, те са агресивни: статутът на жертва служи като претекст за завземане на властта. Но това не означава, че не трябва да вярваме на цяло едно поколение: всяко поколение се състои от хора с различни гледни точки. Някои заслужават да бъдат защитавани, други не.

- Вие самият сте мишена на активсти на “културата на отмяната”. Те поискаха оставката ви като член на Американското лингвистично дружество: според тях вие не приемате сериозно жертвите на расистко и сексистко насилие.

- За щастие, много учени се изказаха в моя подкрепа, а Американското лингвистично дружество отхвърли петицията.

- Но какво означава това за нашата комуникация? Не е ли проблем самият факт, че вашите “противници” не само не споделят гледната ви точка, но и отхвърлят самата система, която ви позволява да стигате до вашите заключения?

- Това е предизвикателство, вярно е. Нека назовем нещата ясно: тези, които все още са отворени за разума, могат да бъдат убедени, но останалите ще трябва негласно да признаят, че не играят по правилата на разума. Те могат да се подкрепят взаимно в своите мнения, но по този начин се дискредитират в очите на онези, които следват разума.

- Тази седмица американските медии бяха белязани от оставката на големи личности, на Бари Уайс например. Вие самият преподавате в най-добрия университет в страната. Девизът на Харвард е «Veritas» (Истина), а на Станфорд - «Die Luft der Freiheit weht»(Вятърът на свободата духа): кога хората спряха да се борят за тези девизи?

- Всичко започна през 60-те години, когато бейби бумърите откриха марксизма, който изхожда от принципа, че идеите са само инструменти за потисничество на управляващата класа, после постмодернизма, който твърди, че “истината” е само конструкция от конкурентни разкази. Така, в крайна сметка, се наложи това, което Бари Уайс описа в оставката си: нашата цел вече не е да открием заедно една истина, а да се наложат готовите мнения на няколко просветлени.

- Чернокожата авторка Н. К. Джемизин, която критикува отвореното писмо в сп. “Харпър”, пише: “Абсолютизмът на свободата на изразяване не е неутрална позиция”.

- Наистина ли Н. К. Джемизин смята, че има правото да изразява свободно мнението си или не? За разлика от нея, която е спечелила многобройни награди, много хора, с които не е съгласна, днес се чувстват безсилни: те бяха уволнени, загубиха титлите си или бяха отхвърлени от академичните или журналистическите среди. Тя изтъква факта, че въпреки съществуването на тази предполагаема асиметрия на властта, тя самата има правото свободно да изразява мнението си. Ако това е така, то е защото тя по някакъв начин одобрява “абсолютизма на свободата на изразяване”, за който толкова съжалява.

* Поколението Y (известно също като милениали) е демографска група. Няма точен период кога  започва или завършва. Демографите и учените обикновено използват за ориентир началото на 80-те г., като отправна точка (година на раждане), и завършва средата на 90-те г. до началото на 2000-те години - бел. ред.

** Бейби бумърите са родените през 50-те и 60-те години на миналия век (бел. ред.).

Текстът на “Ди Велт” е публикуван във “Фигаро” в рамките на сътрудничеството между изданията, членуващи в LENA (Leading European Newspaper Alliance - Водещ европейски вестникарски алианс).

Мара Делиус, “Ди Велт”  Превод от френски: Галя Дачкова